Картинката бе тъжна. Момичета плачеха по трибуните, а високите момчета от волейболния национален отбор на България седяха невярващо на столовете си, докато залата се изпразваше бързичко.
Премиер, президент и народът нещо се мотаеха и не можеха да си намерят място. Мечтата си отиде, България даже на финал на тази квалификация не стигна и изпусна първия и вероятно най-удобен влак за Олимпиадата.
Разбиха ни тия германци. Никой не ги броеше за живи, поне не и в София. И оттук да започне анализът на това „защо пак не се получи", няма да сбъркаме. Защото ние се увличаме и опияняваме в това колко силни сме след един или два добри мача.
И забравяме да видим съперниците - къде играят в клубовете си, как са наредени, как си помагат на игрището, как са изчистили играта си от досадните грешки, които са типични за българите. Германците изнесоха урок по ефективност пред пълна зала с враждебни фенове и един на хартия по-силен отбор.
Грешка номер 2 е да се смята, че ние във волейбола сме супер сила. А тя продължава да ни бъде натяквана от специалисти, които очевидно имат изгода от това. Не се чуват критики за ужасно слабото ръководство на федерацията, което допусна милион гафове през този сезон в първенството, орезили отбора с прочутия скандал с късите екипи преди миналото световно, не реагира адекватно на ситуацията с Пламен Константинов на Олимпийските игри в Пекин и... Да продължаваме ли? Защото ще стигнем и до скандалите с Мартин Стоев, назначението и после неяснотите около Радо Стойчев, странното освобождаване на Пранди.
Вместо истината за това, че един сбор от добри играчи трябва да се справя въпреки липсата на каквато и да е организация и последователност в българския волейбол, от ефира (най-вече) слушаме за невероятните ни успехи и състезатели.
Грешка 3. Нашите волейболисти не са най-силните в света и това е ясно от отборите, за които играят през сезона. С малки изключения те не са в топ 10 или дори топ 20 на Европа. Нека видим с какво разполагаме.
Матей Казийски е кандидат за короната на най-добър волейболист в Европа. Той е на 27 години, златна спортна възраст, но такава, в която вече не може да се очаква да се развива кой знае колко. А силите и бързината оттук насетне само ще намаляват. Матей е ас, поне още 2 години ще е в разцвета си. Около него може да имаш и отличен отбор, защото Казийски е супер класа.
Владо Николов е страхотен нападател, но е на 34 години.
Андрей Жеков е на 32, все по-често контузен. Иначе, когато има ден, разпределителят ни е способен на велики неща.
Теодор Тодоров изглежда сякаш ще стане величина от европейски калибър. Сериозен, солиден и развиващ се.
Радостин Стойчев е най-успелият европейски клубен треньор на последните 10 години. И е безспорен капацитет. Това имаме. Другите момчета са млади и обещаващи или доказани на средно европейско ниво като Алексиев и Салпаров. Не са хора, с които да тръгнеш да поваляш Бразилия, Русия или Италия от доминацията им. Можеш да ги биеш веднъж на върха на импулса и еуфорията си.Не можеш да установиш постоянство на върха.
Толкова по въпроса със суперотбора и невероятните ни състезатели. Натоварени със свръхочакванията на нацията, едни добри волейболисти понякога политат и се надскачат, но често реалността ги удря и съперниците печелят. Защото не са по-лоши от нас.
Нали сме хора на крайностите, ние не можем да го приемем. Щом сме мъничко по-добри на нещо, ако ще да е на печене на чушки, ние трябва да сме най-силни в света. Така ни се иска. Сляпо и по български.
Е, крайно време е да се събудим. Отборът ни е добър. Треньорът ни е отличен. Останалото е илюзия в собствените си съзнания. В което няма нищо лошо - мечтите са нещо прекрасно. Но светът е твърде суров към мечтателите.
Нека не натоварваме всеки път тези момчета с очакване за титла и медали. Нека просто се радваме, когато бият, и ги подкрепяме като паднат. В спорта бият наред като машина само истински великите състави, а ние нямаме такъв. Имаме добър отбор от сърцати момчета, които трябва просто да подкрепяме.
Но няма да стане тая с реалността. Ние сме царе на еуфориите от най-малката победа и националните трагедии дори след най-логичната загуба. Сега е време за трагедия.
