Всеки ден Алдо отива на работа. Като всеки нормален човек. Става, хвърля един душ, преглежда последните новини, вероятно изкарва на кратка разходка чихуахуа-то си и започва да се труди за брутния вътрешен продукт на родината си. Кротко и смирено. Алдо и Жулио са братя с разлика от 7 години в полза на Жулио. Двамата са повече братя от много други, произлезли от една утроба човешки същества. Всъщност гените на Алдо и Жулио се засичат някъде в историята, вероятно в ерата на австралопитеците. Те са братя, но вероятно не са се виждали никога, не се познават. Братя са по съдба.
За общо 180 минути Алдо и Жулио получиха с 6 гола повече, отколкото България отбеляза в квалификациите за Световното първенство в Бразилия. Те може да не подозират за съществуването на другия, но отлично познават бащата и майката на тяхното братство – Германия. Алдо е вратарят, който допусна 13 гола във вратата на Сан Марино в квалификацията за Евро 2008. Жулио я извади „едва” седем пъти от мрежата в полуфинала на Световното първенство в Бразилия.
Братя по съдба и братя по унижение. И двамата вече вероятно са различни хора. Гледат на света по особен начин. Със сигурност разкъсани от словесните кинжали, но още повече от съвестта и образа в огледалото рано сутрин. Сигурно и двамата си задават един и същ въпрос – „Защо?”. Трябваше ли тяхната майка, техният баща, трябваше ли Германия да го прави? Можеше ли просто да спре, да запази поне малко от достойнството на съперника и да не го вкарва във фолклора на вечните тъпи вицове?
Въпросът за уважението и унижението е сложен, скъпи приятели. Адски сложен!
На 6-ти септември 2006 година намразих германския национален отбор по футбол. Това беше отбор, който вкара безмилостно 13!!! гола на съперник в официален мач, квалификация за Европейско първенство. Намразих го, защото и аз, както повечето ми приятели, винаги някак заемам позицията на по-слабия, на онеправдания, на малкия. Нямам симпатии към Сан Марино, но ми беше мъчно. Мъчно за тази група от банкери, сервитьори и шофьори, които цял живот ще носят жигосаното фатално число на челата си. Мъчно ми стана, че някои от тях може и да са намразили любимата си игра, своето хоби – футбола след този мач. Бях разярен, просто… не разбирах.
Трябваше да минат осем години, за да разбера!
Случи се на 8 юли 2014. Марко Родригес тъкмо беше надул свирката за последен път в мача. Стадионът беше пълен, но малкото сигнализиращо устройство се чу, сякаш е сирена, предупреждаваща за въздушно нападение. В следващите секунди аз, тотално объркан от клането, на което бях станал свидетел, започнах да разбирам. Започна да ме хваща срам, че в продължение на осем години заклеймявах германците като безчувствени изроди без грам човечност в каменните сърца. В тези няколко минути след края на германския триумф разбрах, че не съм имал представа какво всъщност означават уважението и унижението в спорта. Трябваха ми трийсет години и два мача по деветдесет минути, за да ме удари като мълния.
Уважение, скъпи приятели, е да имаш респект от съперника, който и да е той. Да се държиш с него така, както искаш той да се държи с теб. Да му подадеш ръка, когато е паднал. Да не изпадаш в дива еуфория, когато човекът срещу теб среща Ада със сърцето си.. Ад, в който ти си го вкарал. Да не се гавриш с една нация, която е на прага на масово самоубийство от ужаса на ликвидираната мечта.
И най-важното – УВАЖЕНИЕ Е да не спираш да играеш от снизхождение към съперника.
Никога, ама никога не трябва да се случва! Защото ако болката от претърпения погром е дълга, то унижението от принизяването ти до безпомощно същество е вечна!
След Апокалипсиса над Сан Марино Йоги Льов каза – „Бяхме длъжни да подходим професионално към този мач, както към всеки друг и съперникът ни да не усети надменно поведение”. След Армагедона над Бразилия селекционерът сподели – „Напрежението за нас през 2006-та беше голямо. Сега то се стовари върху Бразилия. 200 милиона души искат да отидеш на финал и нищо друго. Това със сигурност може скове футболистите. Съжалявам за Сколари. Много добре знам как се чувства”.
ТОВА, скъпи приятели, е уважението в спорта. Да победиш съперника с 13:0, със 7:1, да не спираш да търсиш още и още до последния сигнал, а сетне кротко да отидеш до падналия, да го прегърнеш и да споделиш една негова сълза и една въздишка.
Алдо вероятно го е разбрал. Сигурно Жулио ще разбере, когато емоцията утихне. Алдо и Жулио наистина са братя. Но не унижението е Сътворителят на техния общ ген, а уважението на един голям отбор с едни големи хора – Германия.
