Това не е път за неделни шофьори, дори и в хубав летен ден. Това е магистрала за опитни и смели водачи с влечение към обаянието на суровата, необятна пустош.
За такива, които могат да сменят гуми, не се плашат от мечки, студ и суха храна. И се чувстват комфортно в пълната изолация на дивата природа на Аляска.
Магистралата "Далтън" е известна като един от най-изолираните и опасни пътища на света, изисква много, но и дава много - и гледки, и уроци.
Пътят е дълъг 666 км, и свързва района на Ливънгуд, на над 100 км северно от град Феърбанкс в централната част на Аляска, с Дедхорс на залива Прудо на северното крайбрежие на щата. В подобна пустош път се строи с една-единствена цел - достатъчно важни доставки. Това е и причината за съществуването на магистралата "Далтън" - нефт.
В Прудо бей, далеч отвъд Северния полярен кръг, се намира едно от най-големите находища на нефт в САЩ и пътят осигурява логистиката му - доставките на оборудване и материали за работата на нефтените полета.
Шосето обаче привлича и куп ентусиасти и желаещи да тестват себе си и колите си. Макар че се нарича магистрала, то е далеч от класическото определение за подобен път. Асфалт има по малка част от трасето, останалото е чакъл и камъни, кал и лед. В Аляска е известен като "Товарният път".
Построен е през 70-те години на миналия век, за да осигури прокарването на Транс-алясканския нефтопровод, който минава над 1200 км през целия щат, за да достигне южната му част, където суровият петрол да бъде натоварен на танкери.
Магистралата "Далтън" не осигурява никакъв комфорт - в огромни части няма покритие на телефоните, а между спирките за храна, освежаване и гориво разстоянията са огромни.
Единственият ѝ плюс е пълната дивота - безкрайни гледки на гори, реки, планини, тундра, северни пейзажи, мечки, вълци и северни елени.
На подобен път човек трябва да е подготвен добре и за всичко. За всички 666 км има няколко бензиностанции, като едната е в края на пътя - в Дедхорс, селището, което обслужва нефтената индустрия в Прудо бей. Знаменит е най-северният участък, в който по протежение на 380 км няма абсолютно никакви обществени услуги.
Той започва от място с красноречивото име Колдфут - Студен крак, само по себе си добило известност като последната възможност за спирка за гориво, подслон и храна преди страховития самотен маратон на север.
Заради липсата на каквито и да било услуги по пътя, всички трябва да имат допълнително гориво, храна, вода, топли дрехи и одеяла - дори през лятото.
Макар че пътят е отворен целогодишно, лятото е най-подходящият и щадящ сезон за любители. Снегът се е постопил и по по-високите проходи, ледът е заменен от кал, светлата част на деня е дълга (дори денонощна в северния край), температурите са приемливи. Гледките са живописни и около пътя е пълно с живот.
Включително неописуеми рояци комари през юни и юли, което добавя към списъка със задължителните вещи и сериозен репелент.
През зимата комари няма, но това е единственият плюс.
Пътуването е коренно различно и е само за най-подготвените и издържливи шофьори и пътници. Температурите може да паднат до минус 40 градуса, светлина почти няма (или изобщо няма), бушуват бури и виелици. Бонусът при ясно небе са Северното сияние и застиналата прелест на зимната Арктика.
Освен тествани и доказани умения за шофиране при брутални зимни условия, авантюристите трябва да имат и пълен комплект за оцеляване в арктически условия.
Това включва спален чувал за възможно най-ниски температури, стабилно облекло за Арктика, което да позволява да се стои навън при температури от минус 40, храна и вода за няколко дни и по възможност генератор за ток, за да се вдъхне живот на акумулатора, който може да изгасне доста бързо при сериозен студ.
Задължителни са и една, а най-добре две резервни гуми, както и умението сам да ги смениш и - и зиме, и лете.
"Магистралата" е формирана от чакъл, камъни, дупки, а основният трафик по нея са камиони и тирове с доставки. Пукането на гума там е само един от честите рискове - хвърчащите заради камионите камъни са пукали и чупили не едно стъкло на автомобили.
Пътят е толкова известен с риска от подобни инциденти и трудната пътна помощ, че много от стандартните компании за коли под наем забраняват техни автомобили да се ползват по "Далтън".
Тъй като на пътя няма нищо, в случай на спукана гума шофьорът трябва да се оправи сам. При сериозен инцидент камион би спрял да помогне, но за категорията водачи, които шофират по този път, спуканата гума не се брои на такъв.
Шосето е характерно и с това, че на него тировете са царе, и автомобилите трябва да се съобразяват с това. Препоръчително е при появата на огромен, тежък камион да се забави, за да се намалят потенциалните щети от хвърчащи изпод гумите му камъни.
Тъй като телефоните нямат покритие, навигацията е с офлайн карти.
По подобен път трудно ще се загубиш, но проблемът е, че при нужда няма как да се обадиш за помощ. След всичко това и който оцелее, стига до Дедхорс - вероятно най-разочароващата част от целия път.
Населеното място съществува с единствената цел да приюти работниците, които обслужват нефтената индустрия, и няма никакъв чар - пътища от чакъл, временни постройки и индустриални гледки. Дори достъпът до залива Прудо и Северния ледовит океан е забранен и може да се осъществи само със специален платен тур.
След което следва целият път обратно през арктическата пустош.
