Лудата синя банда отново е готова да обърка сметките на големите във Висшата лига.
Воденият от Брендън Роджърс Лестър лети от началото на този сезон и неизбежно предизвиква сравнения с онзи сензационен тим, който преди три години хвърли една от най-големите бомби в спорта въобще - и стана шампион на Англия.
Но настоящият тим на "лисиците" е по-добър от онзи на Клаудио Раниери, който сътвори чудото. По-резултатен, по-разнообразен, с по-класни единици, с повече перспектива за бъдещето. И отново е способен на големи неща.
Ако си мислите, че това звучи преувеличено, погледнете показателите на отбора през сезона, за да се убедите, че този Лестър изобщо не се шегува.
След първите 11 кръга, това е тимът с най-добра защита заедно с тази на Шефилд (8 допуснати гола) и второто най-добро нападение (27 вкарани гола) след това на Манчестър Сити.
Звездата на "лисиците" Джейми Варди пък води при голмайсторите с 10 отбелязани гола и оставя зад себе си Серхио Агуеро, Пиер-Емерик Обамеянг, Хари Кейн, Рахийм Стърлинг и всички останали големи имена в английското първенство.
Затова третото място във временното класиране не е някаква случайност, а си е съвсем закономерно. До момента това наистина е третият най-добър отбор на Острова след фаворитите за титлата Сити и Ливърпул.
Лестър е и в серия от три поредни шампионатни победи, като последно надви Кристъл Палас с 2:0 като гост, за да затвърди добрата си форма. Преди това Джейми Варди и компания унищожиха Саутхемптън с 9:0 и поставиха абсолютен рекорд в цялата история на английския елит за най-голяма победа в гостуване.
Защо този Лестър е по-силен от шампионския отбор на Клаудио Раниери? И способен ли е отново да се бори за титлата?
На първо място, играчите на Брендън Роджърс правят по-добър старт на сезона в сравнение с шампионите от 2016 г.
Преди три години тимът също беше трети след 11-ия кръг, но с точка по-малко, с по-малко вкарани голове и с доста повече допуснати. Онзи Лестър не стоеше толкова добре в защита и беше инкасирал 19 попадения за 11 мача, докато сега отбраната впечатлява и е в основата на победите.
Ако търсим голямата разлика между сезон 2015/16 и сега, тя е в лидерите в класирането. Тогава всички топ отбори малко или много бяха в преходен период и играеха на приливи и отливи, затова в 11-ия кръг Лестър беше само на 3 т. от върха.
Сега лидерът Ливърпул върви без загуба и е с 8 т. пред Лестър.
Тогавашният състав на "лисиците" въобще не изглеждаше внушително и беше пълен с играчи, натрупали опит в скромни отбори, които нямаха значимо постижение в кариерите си.
Разбира се, впоследствие те се превърнаха в клубни легенди, а един-двама от тях и в световни суперзвезди, но едва след шампионския сезон.
Каспер Шмайхел все още не беше нищо повече от син на баща си и бивш страж на Нотс Каунти. Капитанът Уес Морган беше играл в Нотингам, Дани Симпсън в Нюкасъл, Марк Олбрайтън - в Астън Вила.
На Рияд Марез му предстоеше да направи голям трансфер на Манчестър Сити, а Н'Голо Канте щеше да се превърне във вероятно най-добрия дефанзивен халф в света. Но преди шампионския сезон нямаше кой да прогнозира такова бъдеще за тях.
Дори Джейми Варди беше просто бивш нападател на Флийтууд Таун, който имаше всичко на всичко пет гола във Висшата лига дотогава.
В момента Брендън Роджърс разполага с много по-качествени, по-скъпи и по-перспективни футболисти.
Разбира се, лидерите все още са двамата герои от 2016-а, хората, с които съставът започва и свършва. Каспер Шмайхел на вратата, Джейми Варди на върха на атаката. Доста по-опитни, но все още в страхотна форма, двамата са незаменими и в настоящия Лестър.
От шампионския отбор разпознаваме и имената на Марк Олбрайтън, Уес Морган и Кристиан Фукс, но вече в далеч по-скромни роли на резерви. А в титулярния състав е пълно с атрактивни младоци с голямо бъдеще.
Рекордната покупка Юри Тилеманс беше голям удар и постоянно вдига цената си. Също 22-годишни са Джеймс Мадисън и Уилфред Ндиди, които демонстрират огромен потенциал. В отбраната турският национал Чаглар Союнчу формира централната защитна двойка с бившия ас на Манчестър Юнайтед Джони Еванс и двамата се справят прекрасно - и защитата е желязна, въпреки че през лятото Лестър продаде Хари Магуайър на Юнайтед за 80 млн. паунда.
Ако погледнем стила на игра, сегашният Лестър няма почти нищо общо с шампионския.
Клаудио Раниери залагаше на изпитано и шаблонно 4-4-2, което просто вършеше работа. Този сезон Лестър е по-гъвкав и залага на 4-1-4-1, което прелива в 4-1-2-3. Креативните халфове Тилеманс и Мадисън подкрепят Варди заедно с крилата Айосе Перес и Харви Барнс.
"Лисиците" вече не контраатакуват толкова много, но все още са ефективни и дисциплинирани. Бековете Бен Чилуел и Рикардо Перейра тичат много и покриват целите си флангове, заради което крилата получават възможност да влизат навътре.
Статистиката показва, че в момента Лестър прибягва много по-рядко до дълги топки, отколкото шампионският отбор. "Сините" вече залагат на къси пасове и са сред първенците във Висшата лига по брой подавания на близка дистанция, докато през 2016-а бяха на дъното по този показател.
Лестър вече не се притеснява и да поема контрола над мача.
Притежанието на топката средно в двубоите е близо 60%, докато при Раниери тимът си изгради репутация с това, че оставя топката на противника и изчаква грешките му, за да го удари в най-важните моменти.
"Те са страхотни за гледане, което важи за всички отбори на Брендън Роджърс", посочва бившият нападател на Селтик Крис Сътън.
"Този отбор е по-разнообразен, с повече атакуващи играчи", добавя Майкъл Апълтън, доскорошен помощник-треньор в Лестър. "Отборът, който спечели Висшата лига беше труден за побеждаване, защитаваше се дълбоко и позволяваше на съперника да центрира, защото имаше двама огромни централни защитници, които се справяха с всичко, идващо към наказателното поле. Имаха двама футболисти от световна класа, Канте и Марез. А сегашният тим притежава млади, атлетични футболисти. При нужда, могат да се защитават дълбоко срещу топ тимовете и да контраатакуват. Но могат и да държат топката срещу по-слабите противници и да базират играта си именно на контрола върху кълбото".
Между двамата мениджъри разликите също са осезаеми и философиите им са различни, както и отношението към отбора.
Днес е странно да си го припомним, но през 2016-а целта на Раниери беше преди всичко да не изпадне от елита. "Трябва да съберем 40 точки, това е първата цел", казваше италианецът в началната част от сезона, когато колкото и добре да се движеше Лестър, за титла изглеждаше несериозно да се говори.
Тогава Раниери никога не беше печелил шампионска титла в която и да е страна. Брендън Роджърс обаче спечели два поредни домашни требъла със Селтик и сега също не крие високите си цели. "Ще продължим да се подобряваме, със сигурност няма да се задоволим с това, което правим в момента. Идеята ни е да завършим възможно най-нагоре в класирането, не искам да слагам лимити на това", отсече северноирландецът след разгрома с 9:0 над Саутхемптън.
Но все пак повтарят ли се чудесата? Може ли Лестър пак да спечели Премиършип?
Преди три години отборът стана първи с 81 т., което щеше да му донесе трето място във всяка от следващите три кампании.
Сега Висшата лига е доминирана от Манчестър Сити и Ливърпул, които са над всички останали. И двата тима трябва рязко да понижат стандарта си, за да дадат някакъв шанс на тези под тях.
Легендата на Арсенал Иън Райт смята, че не бива да отписваме "лисиците" и нов подвиг е възможен. Крис Сътън не е съгласен. А Майкъл Апълтън припомня, че класирането около Коледа и през януари дава много по-ясна представа кой къде ще завърши.
За самите футболисти в синьо обаче е рано да мислят за крайно класиране - засега важното е да се наслаждават на футбола си и да не губят скорост.
С това темпо, дори да не станат шампиони, те спокойно могат да завършат в топ 4 за сметка на разочароващите Арсенал, Манчестър Юнайтед или Тотнъм. А участие в Шампионската лига е достатъчно примамлива награда за тим с толкова сериозен потенциал и амбиция.
