Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как Франция се превърна от красив губещ във велика футболна сила

Днес Франция вече е голяма футболна сила с две световни (1998, 2018) и още една европейска титла (2000) за последните 20 г. Снимка: Getty Images
Днес Франция вече е голяма футболна сила с две световни (1998, 2018) и още една европейска титла (2000) за последните 20 г.
Част от френските герои преди 20 години, спечелили първата световна титла в историята на Франция Снимка: Getty Images
Част от френските герои преди 20 години, спечелили първата световна титла в историята на Франция
Мишел Платини се радва на гола си срещу Бразилия в 1/4-финала на Мондиал '86 Снимка: Getty Images / Guliver
Мишел Платини се радва на гола си срещу Бразилия в 1/4-финала на Мондиал '86

Не чак толкова отдавна Франция не беше на особена почит във футбола.

В най-добрия случай националният й отбор с галския петел на гърдите се класираше до полуфинал на световно първенство, където загиваше геройски с драми като онази от Севиля през 1982 г.

Мечтата обаче вече е факт - днес Франция е в групата на световните футболни сили заедно с Бразилия, Германия, Италия, Аржентина... Напълно заслужена чест за страна, по чиято идея са създадени най-важните спортни и футболни институции и състезания в света - МОК, ФИФА, УЕФА, Олимпийските игри, световните и европейски първенства по футбол, както и Купата на европейските шампиони.

С две световни (1998, 2018) и още една европейска титла (2000), с три участия във финали на световни първенства за последните две десетилетия, Франция вече е известна и с футбола си. Така, както светът досега я познаваше чрез Айфеловата кула, Лувъра, демокрацията, гастрономията, елегантността и лукса.

Но в по-старите времена Франция трябваше да наднича от задния двор на големия футбол, а даже и да гледа световните финали през ключалката.

Трети на Мондиала през 1958 г., французите впоследствие изпадат в голяма криза след оттеглянето на славното поколение на Реймон Копа, Жюст Фонтен и Роже Пиантони.

Стига се до там, че през 1968 г. (рождената година на днешния селекционер Дидие Дешан) французите губят на своя земя от никому неизвестния състав на Норвегия, което пресата в Париж посреща със заглавия като „На дъното сме!". В онези години на „Парк де Пренс" често има мачове, които се провеждат пред по-малко от 15 000 зрители.

В очите на запалянковците френският тим е нещо като туристическа група, неспособна дълго време да се класира нито на световни финали (1970, 1974), нито на европейско (1968, 1972, 1976). Все пак, още преди началото на 80-те тамошният футбол набира скорост и последователи покрай силното представяне на Сент Етиен в Европа. Но най-вече заради един къдрокос младеж на име Мишел Платини.

В епохата на този изумителен №10, в чийто стил влиза не само най-брилянтната игра за онези години, но и небрежно извадената над шортите фланелка и ръцете на кръста, Франция вече става интересен отбор. Генерацията на Платини е в състояние да бие всеки, както и да изгуби всичко по най-трагичния и най-романтичен начин.

Ако ще умираме, поне ще бъде хубава смърт" - това са думи на техния треньор Мишел Идалго преди онзи проклет полуфинал в Севиля през 1982 г.

Франция води с 3:1 на Западна Германия в продълженията, но допуска сензационно изравняване и пада на дузпите.

Но това поколение просто няма как да не спечели нещо. И след девет отбелязани гола Платини вдига шампионската титла на проведеното именно във Франция Евро 1984.

А на Световното първенство две години по-късно французите побеждават предишния шампион Италия (2:0), след това и Бразилия (1:1, 4:3 след дузпи). Четвъртфиналът с бразилците на стадион „Халиско" в Гуадалахара и до днес присъства като един от най-добрите образци в историята на световните първенства, с изпуснатите от Зико, Сократес и Платини дузпи, плюс храброто последно изпълнение на Луис Фернандес със свалените чорапи.

И точно когато всички очакват Франция да триумфира като шампион, идва загубата от Западна Германия (0:2), отново в полуфинала. Откритието на Гари Линекер, че „накрая германците печелят", всъщност си е френско.

В европейските клубни турнири, създадени още през 50-те по идея на големия футболен журналист от „Екип" Габриел Ано, Франция трябва да чака до 1993 г., за да види Олимпик (Марсилия) на скандалния бос Бернар Тапи като победител в Шампионската лига.

Но надеждите за нещо повече на световното в САЩ '94 рухват на 17 ноември 1993 г. след гола на Емил Костадинов за българската победа с 2:1. Поколението на Ерик Кантона и Жан-Пиер Папен ще трябва да пие една студена вода...

Често може да се чуе, че именно това е повратният момент за футболна Франция, издигнала девиза „Медалите за нас, загубите за другите!" Истината всъщност е малко по-друга. Още през 70-те години първият технически директор на футболната федерация Жорж Булон пристъпва към организирането на много сериозна система от школи за подготовка на децата и юношите. По-късно е създаден и центърът за футбол в Клерфонтен.

Големият резултат идва на 12 юли 1998 г., когато произлезлите именно от тези школи футболисти печелят световната титла на финалите във Франция, и цялата страна излиза по улиците да приветства героите.

Националния тим става известен като „черно-бяло-кафяво" заради различния цвят на кожата на играчите. Това е една от разликите с генерацията на Платини, където тъмнокожи футболисти в националния тим като Мариус Трезор и Жан Тигана са по-скоро екзотика.

Докато Франция във версията си от 1998 г. вече е дала възможност на потомците на засилената имигрантска вълна, предимно от бившите й колонии, да се развиват и във футбола.

И то на изконния принцип за свобода, равенство и братство с местните играчи.

Това вече е и политика. Например капитанът на онзи отбор Дидие Дешан е роден в югозападния град Байон. Патрик Виейра пристига от Сенегал едва 8-годишен. Легендарният Зинедин Зидан има алжирски корени. Но всички играят заедно в името на победата за Франция.

Жоашен Барбие, автор на книгата „Страната, която не обичаше футбола" твърди, че именно тогава тази игра добива сериозен статут в страната. Не само сред обикновените хора, но и в държавните и политическите среди. „Спечелването на световната титла през 1998 г. и на Евро 2000 означаваше, че Франция вече се е отърсила от старите си комплекси. Това беше някакъв нов свят", казва футболният изследовател.

Вероятно има право, след като дори президентът Еманюел Макрон влезе в съблекалнята след победния финал над Хърватия (4:2), за да танцува с футболистите. Нещо, което в стария свят на неговите предшественици като например Франсоа Митеран или Жак Ширак би било абсолютно невъзможно. Представете си Митеран да купонясва с играчите? Абсурд! А сега всичко изглеждаше съвсем в реда на нещата.

Новият футболен свят на Франция наистина си го бива. Разбира се, доста чуждестранни медии завистливо и малко злобничко отбелязаха, че повечето от футболистите са от африкански произход.

Дори и излизащият във Франция „Пари Мач" написа: „Африка също се радва на титлата".

Няма лошо - на футбола това му е предназначението, да радва хората. Без значение от цвета на кожата. Браво, Франция!

Най-четените