Онзи ден срещнах преподавателя ми от годините във Факултета по журналистика Ефрем Ефремов – председател на асоциацията на българските спортни журналисти, цесекар и мъдър човек. Поговорихме си за последните болки около любимия отбор и той ми каза: "Знаеш ли, ако отидем във "В" група, аз ще съм първият човек, който ще дойде на "Армията" с червен шал и шапка!"
Съгласих се с него, защото от известно време си мисля същото.
Най-тежкото не са петте години без титла, нито липсата на запомнящо се евроучастие, Най-боли от мисълта за трайно безвремие и за тотално обезличаване на светинята. Радваме се на победен гол на Нюаджи и на геройска победа в Своге. Това не е ЦСКА…
Нека клубът се обяви в несъстоятелност, за да заявим колко сме състоятелни – като общност и като идея!
Получаваме исторически шанс да си върнем романтиката – долу да играят наши момчета с червени сърчица - Богомил Христов, Григор Долапчиев, Васил Попов, Грънчов… Да си представим още как откърмени армейци, отбити насила през годините, се връщат у дома заради любовта към емблемата – Влади Златинов, Христо Митов, Александър Бранеков, Ангел Йошев, Румен Трифонов, Томи Костадинов, Александър Младенов, Христо Янев и много други. Нали сме наясно, че първият, който ще се отзове при тези нови обстоятелства е момчето от Казанлък, което повече от десетилетие живееше ЦСКА. И макар да напусна унизен, с поведението си остана завинаги при нас.
С Тошко Янчев и останалите – този отбор ще си заслужава, дори и на село.
Евротурнири? Какво са няколко мача срещу уелсци и андорци, евентуално и срещу словенци, пред Извървяването на Пътя, от което всички се нуждаем. Ама левскарите щели да ни подиграват… Нека, кога ни е вълнувало тяхното мнение? Защо изобщо трябва да ни пука за тях!? Дербито ще им липсва много повече, отколкото на нас. За тях то винаги е било като въздуха и водата. Ние сме много повече от два мача в годината.
ЦСКА няма нужда от Литекс, в миналото "Карпачев".
С уважение към делото в Ловеч, но не желая Отборът ми да драпа на всяка цена за талантливите близнаци Миланови и за албанския проектонационал Ваюши. Примерът е другаде – гордият вековен Ботев от Пловдив. Тази пролет в скучен мач на „Армията” видях 1000 жълто-черни, събрани като юмрук и сърце. Кое ги събра? Това че преди години си изчистиха кръвта, наведоха главите с болка и вяра и последваха отбора си и вдън земя.
От такъв катарзис се нуждаем.
Тогава ще отпаднат условностите и сметките, ще се оголят истинските значения и ще останат истински верните. Няма да има "конюнктурни" фенове по трибуните, няма да има семкаджии, които скърцат със зъби и си тръгват в 80-та минута, за да избегнат струпванията на изхода; без такива, които псуват легендите и юношите; без полукриминални типове; без любители – само обичащи.
Впрочем в такава среда се палят най-жарко малките, следващата смяна.
Не когато отборът парадно бие наред, а когато упорито и болезнено надмогва трудностите. Аз се калих през деветдесетте, когато бяхме клиенти на отбора от "Герена". Тогава невръстен се клех във вярност след поредната загуба.
Този нужен и сантиментален сценарий не изключва Гриша Ганчев. Напротив. С инвестиции, с дългосрочна стратегия, с налагане на собствени кадри и юноши – все неща, които вече е реализирал – той може да се запише в историята на клуба не като поредната кръпка, а като Визионер. И да покаже, че е истински цесекар.
Разбира се, това лудо, вихрено, противоречиво и сладко Начало и приключение заслужава да бъде предвождано – без значение дали като треньор, ръководител или просто като символ – от Личността на Камата, фигурата на Обединителя, най-великият раждал се някога футболист на ЦСКА и България.
И пак: да се обяви несъстоятелност, за да заявим на дело колко сме състоятелни – като общност и идея…
