На 28 ноември 2016-а авиокомпания LaMia изпълнява полет №2933 от Боливия до Колумбия. На борда е делегацията на бразилския Чапекоензе, който лети за финала на турнира Копа Судамерикана срещу Атлетико Насионал. Самолетът се разбива в близост до Меделин. 71 души загиват в катастрофата, а оцелелите са само шестима. Сред тях са и трима играчи: защитниците Алън Рушел и Нето, както и вратарят Джаксон Фолман.
Ето и разказа им за кошмара, публикуван в The Players Tribune:
Нето
Сънувах, че това ще се случи. Няколко дни преди да тръгнем за финала, прекарах кошмарна нощ. Когато се събудих, споделих с жена си, че съм сънувал самолетна катастрофа. Беше през нощта и валеше, а самолетът се разби. Просто падна от небето и стана на парчета, но някак си успях да се измъкна от отломките. Бях в планината и беше тъмно като в рог. Това си спомнях.
В деня на заминанаването не можех да избия кошмара от съзнанието си. Сънят ми бе толкова стряскащ и реален. Изпратих съобщение на съпругата си от самолета и й казах да се моли на Бог да ме пази от този сън. Не исках да повярвам, че това наистина ще се случи.
След това събитията от кошмара се повториха.
Самолетът угасна. Усещах как губим мощност, но този път не сънувах, а бях буден. Машината падаше и нещата бяха извън контрола ни като хора.
Джаксон
На самолета всички се забавлявахме. Играехме карти и слушахме музика.
Алън Рушел
Правих обичайните си трикове с карти, които много обичам. Смеехме се, а някои дори танцуваха. Бяхме един щастлив отбор, който се радваше, че пише история, без значение дали ще спечели трофея, или не. Един тим от малък бразилски град бе достигнал до финала и това ни изпълваше с гордост.
Джаксон
Беше приятен полет, докато в един момент светлините не угаснаха. Настъпи тишина. Изведнъж всички седнаха по местата си. Хората искаха да знаят какво се случва, но от екипажа не казваха нищо. Минути преди да се разбием, един от стюардите ни каза да си сложим коланите, защото се приземяваме. Никой не казваше нищо по микрофона, а самолетът започна да пада.
Не са много хората в света, които са преживели нещо подобно. В единия момент си на път да сбъднеш мечатата си с всички свои приятели и си щастлив, а в следващия двигателите гаснат и падаш от небето.
Имах единствено време да се моля на Бог да ме пази. Вътре в самолета не можеш да направиш нищо друго. Не можеш да бягаш, да плачеш или да викаш за помощ. Можеш да се молиш и да оставиш живота си в божиите ръце.
Алън Рушел
От време на време се опитвам да си спомня момента, но не мога. Смятам, че по някакъв начин мозъкът блокира спомените.
Нето
Помня последните си думи в самолета. Молех се, молех се, молех се... Когато осъзнах, че наистина падаме, казах: "Исусе, Исусе, чел съм в Библията, че си направил толкова много чудеса. Моля те, бъди милостив с нас и ни пази. Помогни ни. Помогни на пилота."
Но дори и молейки се на Бог, гледах на ситуацията с очите на човек и знаех, че е невъзможно. Последната ми надежда бе да се моля.
Джаксон
Много от хората започнаха да се молят на висок глас. Минути преди сблъсъка, пътниците отпред започнаха да питат какво ще се случи. Те крещяха: "Някой да каже нещо. Дайте някаква информация!"
След това не помня нищо.
Нето
И всичко изведнъж почерня.
Джаксон
Събудих се в гора. Отворих очи, но всичко бе обвито в тъмнина. Валеше. И беше много, много студено. Не виждах нищо, а само чувах гласове. Много от хората стенеха и викаха за помощ. Започнах и аз, без да имам идея къде съм. Нямах понятие, че съм катастрофирал със самолет. Помнех единствено, че не исках да умра.
Най-тежко беше да чувам приятелите си да молят за помощ и да не мога да направя нищо. Не можех да се изправя и беше тъмно. Сега благодаря на Бог, че не видях нищо от този ад.
Будех се, след което припадах. Не знам колко пъти се повтори това. По едно време съзрях светлина между дърветата и чух: "Полиция, полиция!"
Когато служителите пристигнаха, много от гласовете на тези, които търсеха помощ, вече не се чуваха. Беше изключително тъжен момент.
Когато достигнаха до мен, един от полицаите ми каза: "Спокойно. Ще те спасим."
Попита ме за името ми и възрастта ми, а аз му казах, че съм вратарят. След това сержантът сподели, че това е било най-ужасната сцена, на която е ставал свидетел в живота си. Опита се да ме качи на гръб, но не се получи, защото изпитвах ужасна болка.
Вече бях загубил крака си, а другият се държеше само на сухожилията. Издърпаха ме нагоре към хълма, което се оказа доста трудно, тъй като навсякъде имаше остри отломки от самолета. Тези момчета са герои. Помня, че поисках вода и отпих няколко капки, след което отново всичко причерня.
Нето
Когато се събудих в болницата, не помнех нищо. Жена ми ми каза, че два пъти съм повторил: "Бог беше с мен през цялото време."
Не знаех какво е станало, а лекарите не можеха все още да ми кажат за инцидента, тъй като искаха първо да възстановя част от силите си.
Опитах се да позная мястото, на което бях. Разбирах, че съм в болница, но не знаех в коя. Гледах служителите, но не можех да позная никого.
Когато видях лекаря на отбора, си спомних, че ни предстоеше финал.
"Док, какво стана? Контузиха ли ме?"
"Да, Нето, контузиха те в мача", отговори ми той.
Попитах го за резултата, а той ми каза, че не го знае, защото контузията ми е лоша и е дошъл направо тук. Вярвах му и си мислех, че мачът още се играе, като същевременно не можех да повярвам, че Бог ми е отнел възможността да бъда на финал с моите братя.
Алън
"Истина ли е?", съм попитал баща си, когато съм се събудил. По съвет на лекарите ми е казал: "Самолетът е трябвало да кацне принудително, но ти, Нето и Фолман сте ОК."
В този момент си помислих, че ние тримата сме единствените, които са пострадали и че мачът е на следващия ден. В съзнанието си все още се безпокоях за финала.
Татко и приятелката ми ми показваха клипчета на телефоните си, в които роднини и приятели ме подкрепяха и казваха, че се молят за мен. Беше като в сън.
На следващия ден дойдоха лекарите, които ми казаха, че ще ми спрат успокоителните и трябва да остана спокоен. Тогава ми разкриха, че самолетът е катастрофирал. Не е било принудително кацане. Само шестима са оцелели...
Тогава светът ми се срути. Казаха ми, че съм прекарал деня, гледайки в една точка. Спомням си как си мислех, че това е само кошмар и всичко ще се оправи, когато се събудя.
Нето
Един ден се събудих в спешното и не знаех какво става. Целият бях в рани, а ухото ми се държеше само на кожа. Казах си, че не може да съм пострадал така по време на мача. Нещо не е както трябва. Лежах си и си мислех за всички неща, които са могли да ми се случат.
"Момчето, което ме е ударило, трябва да е бил голям здравеняк", казах на доктора. Не последва отговор.
Толкова много неща ми минаваха през главата. Допусках дори феновете да са нахлули на терена и да са ни нападнали. Или пък ме е блъснала кола преди мача? Но как можех да си представя самолетна катастрофа?
Заспивах и се будех. А когато веднъж отворих очи и видях, че татко е седнал на стола и плаче, ми стана ясно, че ме лъжат.
Един ден всички лекари дойдоха в стаята, където бяха още родителите и сестра ми, психолог и свещеник, и заявиха, че имат да ми кажат нещо.
"Помниш ли кошмара, който си имал преди няколко дни", попита татко.
Разбира се, че си спомням съня и започнах да го разказвам. И се случи нещо странно. Психологът излетя от стаята, облян в сълзи. Майка също плачеше. "Не беше сън. Истина е. Самолетът на Чапекоензе катастрофира", заяви един от лекарите.
Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Не исках да повярвам.
След това си казах, че щом наистина се е случило и аз съм жив, значи и останалите са живи. Тогава ми казаха, че само трима от отбора сме оцелели.
Как, за Бога е станало това? Как така аз съм жив, а те не са? Щом съм катастрофирал, трябва и аз да съм мъртъв. Не е реално...
"Жив си благодарение на Бог", каза докторът.
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ
