Прословутата групова прегръдка на играчите на Челси в централния кръг преди мачовете, с топката поставена в средата, не впечатлява легендата на Манчестър Юнайтед и Англия Гари Невил: "Мисля, че е пълна глупост - каза той в подкаста си миналия уикенд. - Цялото нещо е напълно безсмислено."
Отборът на Лиъм Росиниър използва този ритуал, откакто победи Наполи с 3:2 през януари в Шампионската лига, като мениджърът на "сините" обясни на пресконференцията след загубата от Нюкасъл, че решението е било на самите играчи. "Те искаха да бъдат около топката, да я уважат и да покажат единство и лидерство. Това не е мое решение. Това беше решение на лидерската група и отбора."
Прегръдката привлече допълнително внимание, след като съдията Пол Тиърни се оказа комично позициониран в самия ѝ център, очевидно неспособен или нежелаещ да се измъкне от живия плет от тела в синьо.
Сцената беше наистина фарсова и раздразнението на Невил се покачи още повече. След мача той определи ритуала като "показен" и "демонстрация на сплотеност", но без реално съдържание зад него. Нарече го "сектантски" и "нелеп", заключавайки, че "феновете няма да се подведат по това и ще съдят отбора по представянето му".
Росиниър обаче вижда нещата по различен начин и твърди, че неговият отбор "показва единство, сплотеност и дух", а това е необходимо - "необходима е група от играчи, готови да тичат и да се борят един за друг".
Отборните прегръдки не са новост във футбола, нито в спорта като цяло.
Те са част от постоянно разширяващия се набор от предмачови ритуали, създадени да дадат на отборите онзи допълнителен "един процент", който може да направи разликата между победа и загуба.
Макар да няма директни паралели с решението на Челси да "окупира" централния кръг в знак на почит към топката, сме виждали отбори да проявяват креативност по други начини.
През 2019 г. селекционерът на Австралия по крикет Джъстин Лангър накара отбора си да ходи бос по тревата на "Еджбастън" преди полуфинала на световното първенство срещу Англия в опит да улови "положителната енергия, излизаща от земята".
Практиката, известна като "заземяване", включва физически контакт със земната повърхност, като поддръжниците ѝ вярват, че така тялото се свързва с енергийния поток, който преминава през всичко на планетата.
Бившият мениджър на Ливърпул Юрген Клоп не беше въвел отборно събиране на централния кръг, но имаше навика сам да застава там по време на загрявката, вперил поглед в съперника.
"Действа доста разконцентриращо - коментира бившият нападател на Брайтън Глен Мъри в интервю за TalkSport. - Първия път те изненадва, защото си мислиш: "Какво прави той?! Дори не гледа своя отбор, а само нас". Не откъсва поглед, просто гледа през цялото време."
След като напусна Ливърпул през лятото на 2024-та, Клоп обясни, че е използвал този подход през цялата си треньорска кариера, но с цел сплашване на противника - само веднъж. Срещу бившия си отбор Борусия Дортмунд. Твърди, че в повечето случаи това е било начин да "разбере малко повече за другия тим".
"Понякога виждаш, че даден играч леко накуцва или нещо друг. Просто се опитвам да разгадая какво правят. Не е толкова интересно, когато правят чисто физически упражнения, но когато си подават и тренират някакви неща - тогава е интересно", обяснява Клоп.
Бившият мениджър на Бърнли и Евертън Шон Дайч също има подход за разколебаване на съперника: разменя половините след спечелване на жребия. В анализ за ефекта от това се установи, че Дайч го е правил изненадващо често. Бърнли е сменял полето срещу Арсенал два пъти на "Емиратс", срещу Манчестър Сити три пъти на "Етихад" и срещу Манчестър Юнайтед четири пъти на "Олд Трафорд". Тенденцията продължи и в Евертън, като през първата му година при "карамелите" мениджрът нареди размени на половините в 10 от 15 визити.
Идеята е, че лишаването на домакините от възможността да атакуват към предпочитаната от тях трибуна през второто полувреме може да нанесе психологически удар още преди да е изпълнен център. Дали работи? Трудно е да се каже категорично, но по-скоро - не.
Бившият английски национал по ръгби Уил Грийнууд беше част от запомнящ се момент преди финалния мач от Шестте нации през 2003 г. - Ирландия срещу Англия на "Лансдаун Роуд".
Капитанът на Англия Мартин Джонсън изведе отбора си първи и го подреди за церемонията от "ирландската" страна на червения килим. "Това беше страната, от която щяхме да започнем - казва Грийнууд. - Затова застанахме там. Никой не му беше казал друго."
Когато го помолиха да се премести, Джонсън отказа. Съотборниците му - също. "Никой да не мърда и сантиметър", била командата на лидерите.
Може да беше просто еднократен момент, а не някакъв отработен ритуал, но той даде резултат. Англия спечели мача с 42:6, а осем месеца по-късно прегърна и световната титла.
Сред най-култовите ритуали преди мач е хаката - церемониалният танц на новозеландските отбори.
Дълбоко вкоренена в културата на маорите, тя традиционно служи за приветствие, почит и отбелязване на постижения. В спорта обаче често се възприема като предизвикателство - "хвърляне на ръкавицата", по думите на Грийнууд.
"Ако те плаши, значи си в грешния спорт", коментира той.
Хаката и прегръдката на Челси са коренно различни неща. Първото е свързано с култура, идентичност и традиция. А второто?
Спортният психолог Джамил Куреши обръща специално внимание на темата за ценностите и казва, че прегръдката е част от по-голяма картина. "Има неща, които се случват преди и след нея, свързани с начина, по който тренират и за какво говорят по време на тренировките - обяснява той. - Ако става дума за "уважение към топката", значи това е нещо, върху което очевидно работят, за да изградят система от ценности, която да стандартизира начина им на игра."
Според него ритуалите преди мачовете помагат на спортистите да изградят постоянство в мисленето, а оттам и постоянство в представянето. Едни стъпват първо с десния крак на терена, други - първо с левия. Трети се кръстят на точно определено място и т.н. Лоран Блан пък целуваш плешивата глава на вратаря Фабиен Бартез по време на победния поход на Франция на световното първенство през 1998 г. А Куреши препоръчва тези рутини както на микро ниво - при ситуации като изпълнение на дузпи - така и на макро ниво преди мач или турнир.
"Не разбирам защо това е толкова голяма тема за хората - казва той. - Изобщо не изглежда суеверно или духовно. Това е рутина преди мач, която помага на играчите да влязат в него в правилното психическо състояние."
По отношение на думите на Росиниър за "уважението към топката", Куреши смята, че това вероятно има съвсем конкретно значение, защото спортистите на най-високо ниво знаят, че винаги ще има неща извън техния контрол, затова трябва да се фокусират върху тези, които могат да контролират: "Може би става дума за осъзнаване на отговорността им за това да играят добре и да печелят двубоите."
Опитът му е богат, тъй като е работил със Сам Алардайс в Болтън и Блекбърн и си спомня какво е било посланието на треньора преди мачове срещу най-силните отбори: винаги има неща, които съперникът не може да ти отнеме. Колкото и добър да е, не може да ти попречи да комуникираш. Не може да ти попречи да тичаш и да се бориш.
"В известен смисъл "уважението към топката" може да е точно това - допълва Куреши. - Какво е под твой контрол? Кои са важните елементи от играта, за които носиш отговорност? Това е пряко свързано с начина, по който един отбор изглежда на терена."
Една от основните критики на Невил е, че цялата подготовка трябва да бъде приключена до момента, в който отборът излезе за началото на мача: "Няма думи, които да ти помогнат пет, десет, петнайсет или трийсет секунди преди футболен мач."
Куреши не е съгласен и посочва, че за някои играчи е полезно финалната подготовка да се случва възможно най-близо до реалната среда, в която ще играят. "Все едно да тренираш дузпи на тренировъчното игрище и след това на самия стадион, където ще се играе срещата -, казва той. - Колкото по-близо си до реалния момент, толкова по-лесно го пренасяш в мача."
Той признава, че има играчи, които приключват цялата си психическа подготовка предварително.
Може би такъв е бил Невил, който казва, че никога не е участвал в подобни ритуали през 20-те си години на "Олд Трафорд", и е предпочитал директно да заеме позицията си като десен бек, където да завърши настройката си за предстоящото.
Грийнууд също е на мнение, че подходът трябва да е индивидуален и не крие, че първоначалната му реакция към прегръдката на Челси е била крайно негативна: "Това е направо абсурдно. Какво правят, стоят около топката? Изглежда като сцена от "Животът на Брайън", казва той, визирайки сатиричната комедия на Монти Пайтън от 1979 г.
Той споменава модела за индивидуалните зони на оптимално функциониране, според който всеки спортист има свои специфични и оптимални нива на напрежение, възбуда и емоции за върхово представяне. Това означава, че "правиш това, което ти помага да стигнеш до правилната нагласа за игра", казва той.
"Разбира се, има общо време за загрявка, за последни тактически указания и тактика. Но когато става дума за самото представяне, най-добрият начин един отбор да функционира е, колкото и парадоксално да звучи, да позволиш на отделните играчи да се подготвят по начина, който е най-подходящ за тях."
Недоумението му към подхода на Челси е дали някои от играчите не го правят "защото се чувстват длъжни? Ако е така, това отнема част от колективната му сила и внушението за единство".
Колкото повече обаче мисли и говори по темата, толкова повече Грийнууд започва да оценява нюансите.
"Това е и друг начин да погледнем на това събиране: ако е важно за някои, трябва да бъде важно за всички. Някои играчи на Челси ще стоят над топката и ще си мислят: "Какво ли ще има за вечеря? Дали децата са добре?". Други ще влизат в своята зона и ще гледат топката като най-важното нещо, черпейки енергия от нея."
Грийнууд се връща към онзи момент на "Лансдаун Роуд", когато отказът на Джонсън да отстъпи вдъхновява съотборниците му да излязат със същата непримирима нагласа в решаващия мач срещу Ирландия. "В известен смисъл в Челси се опитват да създадат такива колективни моменти - на утвърждаване, на самоувереност, на изграждане на психическа устойчивост, която да отключи добро представяне."
Те няма да печелят мачове само заради това - казва Куреши. - Защото част от красотата на футбола е, че можеш да направиш всичко правилно и пак да загубиш. Но това не е причина Челси да се откажат от този ритуал. Напротив - прави го още по-важно да го следват. Единственото, което можеш да направиш, е да си дадеш възможно най-добрия шанс да спечелиш. А постоянството в подобни неща с времето създава повече възможности за успех - ако играчите вярват в него, ако има правилен контекст и ако е приложено както трябва."
