За да заслужи признанието, на което се радва в момента, Джордан Хендерсън измина труден път по време на някои непрогледно мрачни периоди на "Анфийлд".
Капитанът на Ливърпул трябваше с доста усилия да спечели уважението на различни мениджъри, собственици и привърженици, които поне в началото често не го оценяваха високо. Сега настроенията спрямо него са коренно противоположни.
Преди избухването на световната пандемия да прекъсне футбола в Англия, Хендо беше фаворит да спечели наградата за играч на годината във Висшата лига. 29-годишният полузащитник вече вдигна купата на Шампионската лига и беше избран за №1 в английския национален отбор за 2019-а, вече докосва и най-желания трофей на "Анфийлд" - който без съмнение ще бъде спечелен, стига вътрешното първенство да се доиграе.
Не е лесно обаче да станеш голяма звезда при ролята, която Хендерсън изпълнява на терена. Халфът действа прагматично, без блясък, по навик поставя отбора пред себе си и малцина забелязват с какво точно допринася за добре смазаната машина на Юрген Клоп.
От самото начало на кариерата му в Ливърпул съществуваше някакво всеобщо неразбиране защо въобще клубът плати 20 млн. паунда на Съндърланд, за да го вземе. Възможно най-опростената гледна точка беше, че Хендо трябва да заеме мястото на Стивън Джерард, чиято кариера вече постепенно залязваше през 2011-а.
Тогава в клуба съществуваше вътрешна съпротива срещу трансфера на младата надежда, но всъщност никой, най-малко мениджърът Кени Далглиш, не си е въобразявал, че който и да е може да замени легенда като Стиви Джи.
Далглиш беше наясно, че отборът трябва да се прекроява изцяло, щом Джерард се откаже.
Оттеглянето на Джерард се случи 4 години по-късно, през които обаче мястото на Хендерсън в отбора неведнъж беше поставяно под въпрос.
Брендън Роджърс смени Далглиш по-малко от 12 месеца след пристигането на Джордан. Халфът беше сред играчите, от които Роджърс не се е интересувал особено и това е било потвърждавано от вътрешни източници в Ливърпул. Самите собственици на клуба от FSG от самото начало гледали подозрително на трансфера на Хендерсън и съмненията им за играча съществували още дълго, включително и през ерата на Юрген Клоп.
Всъщност през 2012-а е била договаряна размяна между Хендерсън и Клинт Демпси от Фулъм, която изглежда щяла да стане факт, ако Хендо не я беше отхвърлил с такава категоричност. 21-годишният тогава Джордан бил шокиран от желанието на Ливърпул да го продаде и заявил твърдо, че иска да играе за "мърсисайдци".
Естествено, ситуацията била обидна за него, но отдавна знаем какъв характер притежава той - затова едва ли ни изненадва, че продължи да се бори със зъби и нокти за мястото си в клуба, да развива качествата си от сезон на сезон и търпеливо да очаква своите големи моменти.
По-късно Брендън Роджърс осъзна, че Хендерсън всъщност е много надежден - за разлика от доста други играчи, които минаваха през "Анфийлд" в онези години и днес са запомнени единствено като трансферни недоразумения.
Полузащитникът все още беше в сянката на Джерард, но беше готов на всичко за тима и изпълняваше каквато роля се иска от него. През 2012/13 в близо половината от 30-те си мача във Висшата лига, Джордан влизаше като резерва. През следващия сезон обаче не беше на скамейката нито веднъж. Даже щеше да запише пълния набор от мачове, ако не беше наказанието му за една брутална балтия срещу Самир Насри при победата с 3:2 над Манчестър Сити.
Онази негова грешка в последните секунди на мача, довела до червения му картон, беше особено болезнен епизод.
Заради санкцията Хендерсън пропусна три от последните четири мача през кампанията, в която Ливърпул беше агонизиращо близо до титлата. Съществува доста сериозен аргумент, че именно неговата липса, а не подхлъзването на Джерард срещу Челси, се оказа определящият фактор за рухването на "червените" в края на сезона.
Не че отсъствието му накара масовата публика изведнъж да оцени неговия принос. Една голяма част от агитката на "Анфийлд" оставаше критична и не виждаше достатъчна стойност в неговата работливост, лидерски качества и отборен дух. Не че скептицизмът не е разбираем - част от най-силните моменти на Джордан Хендерсън остават извън фокуса на камерите и са в играта без топка. През годините не липсваха оплаквания, че той не е достатъчно резултатен и креативен (защото отново сравненията с Джерард натежаваха), че предпочита сигурните пасове настрани и назад.
В заключителните дни на Брендън Роджърс в клуба, индикациите от FSG все още са били, че са готови да се отърват от Джордан на секундата, макар че той вече беше взел капитанската лента и продължаваше да играе с болки заради контузия в петата.
За специалист като Юрген Клоп ценното в Хендерсън нямаше как да остане незабелязано. След травмата в петата, Джордан претърпя и счупване на кост, но щом се завърна, новият мениджър бързо показа доверието си към него.
Клоп осъзнаваше, че за да изгради голям отбор му трябват фигури, които са готови да вършат черната работа с максимална отдаденост. Трябваха му войници като Хендерсън.
В последната година, когато бековете Трент Александър-Арнолд и Анди Робъртсън се превърнаха в най-голямата опасност от дълбочина за противниците на отбора, функциите на Хендерсън за пореден път се измениха. Сега той има повече възможности да показва креативната си страна и да помага при атаките на Трент и Мохамед Салах от десния фланг на Ливърпул.
Преди това контузията на Фабиньо още веднъж наложи на Хендерсън да поеме по-различна роля и да компенсира отсъствието на бразилеца. Без да има качествата на Фабиньо в разиграванията, капитанът показа арсенала си от пасове и способностите си да подхваща нападенията на отбора, като пази и зоната пред защитата. Обвинението, че Джордан винаги играе на сигурно вече е още по-безпочвено.
Хендерсън просто прави това, от което "червените" имат най-голяма нужда в съответния момент.
По начало наградите за футболист на годината отиват при по-атрактивни футболисти. Но ако Джордан Хендерсън наистина бъде отличен, това ще бъде признание и за годините, в които беше недооценен на "Анфийлд", но не загуби вяра и се утвърди като един от съвременните символи на Ливърпул.
За отборен играч като него обаче индивидуалните награди няма как да са във фокус.
Все пак му предстои далеч по-важното: да вдигне трофея от Висшата лига. Нещо, което дори Джерард не успя да направи.
