Никога не съм си падала особено по Свети Валентин. Не само, когато бях пълничка, непопулярна тийнейджърка, мечтаеща за мъничко внимание (и разбира се, разминаваща се с него ежедневно), но и в "по-зрелия" ми период, вече имаща по-прилична външност и кандидати да й се порадват.
Единственият празник, който си струва да отбелязвам, е Първи май, защото наистина се трудя здраво. Работата по опазване на сърцето ми е лична грижа, ставаща все по-тежка напоследък. Но не го пазя от хубави неща като злоупотреба с шоколадови бонбони - или тълпи мъже.
И аз не помня вече от какво го пазя. Но знам, че за части от секундата нещо много се е объркало, а крайната предпазливост ми е изиграла лоша шега.
Може би ще трябва да споделя повече подробности, за да ви стане по-ясно. "Разровиш ли го, ще мирише" - по Вапцаров - много подходящо въведение в моя любовен живот.
Един от първите закони на това да не бъдеш лесна, или както искате го наречете, е забраната да се хвърлиш на първия срещнат мъж. Добре де, в леглото му. Но колко ли щастие е пропуснато заради това правило.
Реших да рискувам, в един студен и мрачен февруарски ден, не като днешния, се озовах в тази ситуация. Не очаквах нищо сериозно, но и не знаех какво да очаквам, защото още принадлежах да училищните коридори, където трудно можех да получа нещо повече от презрение. Не беше 14-ти февруари, не беше любов, не изглеждаше нещо специално, заслужаващо отдаденост и внимание, каквито смятах, че мога да дам, и че заслужавам.
В следващата година си наваксах за времето, прекарано като забравена от всички смотанячка, дори свалих гарда, бях готова да имам сериозен приятел, да се лигавя, както правеха повечето ми връстнички, да бъда нормално момиче, с нормално гадже. То така и не се появи.
Сега ще си кажете :"Вината явно е в теб.". Може би е така, но факт е, че опитах. А никой не успя да достигне до сърцето ми, камо ли да го разбие, да ме остави сломена, нещастна, плачеща в тоалетната на някоя бензиностанция.
Почти загубила надежда, достигнах и до следващия ден на влюбените. По принцип съм скептична към доста неща, не вярвам в хороскопи, хомеопатия, че противоположностите се привличат ( без да се стига до домашно насилие), но ми е останало едно дребничко наивно нещо - вярвам в знаците на съдбата. Пък и е забавно да ги тълкуваш.
На въпросния 14-ти февруари си бях уговорила среща с един човек, така де, бяхме се разбрали "за събота", чак в последния момент осъзнах каква дата е. Отчаяно се вкопчих в идеята, че това е знак, че най-после всичко ще се нареди. Но и тук нищо не излезе, уж бях "приятелка", но се чувствах като досадно задължение за няколко месеца.
Тогава изобщо не предполагах какво ме чака. А и колко години ще ми отнеме. Постъпих подло, като истинска жена, зарязах единия мъж заради друг. Отново знаци, надежди и мечти, напъни да обърна знака на любовното уравнение, по което работи сърцето ми.
Най-после получих мечтаната връзка - признания в любов, стихотворения, посветени на мен, близост, каквато дори не съм си представяла, че ще постигна с друго живо същество, защото не съм от най-отворените, общителни хора. С всички предимства на връзката дойдоха ,естествено, и недостатъците. Но не ми хареса.
Сигурно вече се дразните от признанието ми, мислите ме за разглезена глупачка, която ще си умре сама, докато преследва нещо нереално. Напротив, никога не съм била по-наясно какво искам и какво ми трябва. Не знам дали вие го правите, но дори сега, докато пиша, си отбелязвам отстрани положителните и отрицателните страни на споменатите взаимоотношения. Виждам краткия обзор като извеждане на уравнение.
Последното заключение ме връща в началото, откривам, че минусите в първото уравнение всъщност трябва да са плюсове, че всичко съм объркала, че трябва да започна наново . Но поне съм поправила една грешка, една стъпка по-близо до верния отговор мога да кажа само, че Купидон със сигурност не е математик.
Не приема и рекламация, крайно време е да изхвърля касовата бележка за сърцето ми, да го използвам, дори не по най-пълноценния начин, както научният калкулатор може да сметне, и простичкото 1+1.
"По-добре дявол, когото познаваш.", тази поговорка избирам за заключение. Може да не е романтична, но е реалистична, а това е всъщност неизвестното "Р".
