Сигурна бях, че ще дойде моментът на пълния абсурд. И ето ти го на!
Актьорът Майкъл Дъглас предупреди медиите предварително, че срещу него се готви атака във вид на обвинение в сексуален тормоз, осъществен преди... трийсет и две години. Служителка около кинопродукцията "Перлата на Нил" се сетила, че преди три десетилетия по време на снимките Дъглас бил мастурбирал пред нея.
Сега, окуражена покрай движението #MeToo, решила и тя да каже "истината". Актьорът, за разлика от другите заклеймени за подобни деяния свои колеги, категорично отрече евентуалното престъпление с думите "Никога не съм правил подобно нещо."
Но се оказа първият, който вече се обяснява превантивно, преди каквото и да е обвинение, за да може - ако не да избегне - то поне да омекоти задължителния публичен линч. Сега остава и другите все още "чисти" мъже в Холивуд да се върнат в спомените си.
Нека преброяването на жените, зърнали някога пениса ти, започне сега!
Честно да ви кажа, по-склонна съм да вярвам на Майкъл Дъглас, с всеизвестната му пристрастеност към секса, отколкото на новата, поредна осмелила-се-да-протестира "жертва".
Защото сериозно взе да ми писва от всичките "MeToo", "Balance ton porc" (френския вариант на името на кампанията), "Аз също" и писмото на Катрин Деньов и 99 звездни поддръжници, които не могат да си поделят феминизма и няма да се разберат какво точно имат предвид под това понятие.
Движението #MeToo започна вдъхновяващо. Една жена дръзна да каже на какво унижение е била подлагана, за да може изобщо да помирише кариера, от един холивудски бащица, който коли и беси в света на киното. Това неочаквано отприщи още и още признания за това какво се случва с жените зад холидувските кулиси... пардон, юргани, и така стана ясно, че тази установена и от десетилетия държана в мълчание практика трябва да свърши.
Въпросното чудовище в киноиндустрията Харви Уайнстийн беше натирено (и правилно!). А портретът на грейналото му в сексуално-задоволна усмивка лице, стана нещо като мишена символ, в която да се прицели всяка усетила се като тормозена жена.
Покрай него аудиторията се присети за режисьора Роман Полански, после изгоря Кевин Спейси, а след това дойде ред на Дъстин Хофман, Луи Си Кей, Стивън Сегал и други. Разбира се, вечно обвиняемият в педофилия и сексмания Уди Алън за пореден път успешно мина между капките и остана просто лекичко намокрен и творчески освежен от умерената доза сподавен обществен укор спрямо личността му.
Последният му филм Wonder Wheel имаше своята премиера в окото на бурята #MeToo през декември и единствената последица от това беше, че този път суперлативите за творбата му бяха малко и приглушени.
Иначе фактът, че Алън не беше публично овалян в катран и перушина за разлика от Спейси, някак започна да придава лек горчив вкус на иначе вдъхновяващия женски протест. Защото на сцената взе да подскача като досаден третостепенен герой усещането, че в цялата битка има някакъв втори сценарий, който не движи нещата логично и съответно - справедливо.
Смисленият резултат от цялостната шумна вълна на недоволство и протест обаче беше налице - светът най-после заговори за съвременното дискриминиращо отношение към жените, прашасало от години под определението "норма". На световната маса се сложиха проблеми като служебен старт, заплащане, кариерни възможности, стъклен таван.
За предефиниране се извадиха понятия като флирт, секс, брачни задължения, социално определени изисквания към половете.
А после... полека започнаха извращенията.
Почти всеки ден се събуждахме с ново име на известен или високопоставен мъж по света, попаднал в списъка на насилниците.
Кой пипнал коляно, кой казал "пуси" в присъствието на жена, кой я погледнал сластно или имал бил намерение някой ден евентуално да я погледне така.
Нарояването на нови и нови обвинителки започна толкова силно да дразни, че дори и наистина пострадалите от нечия мачовска наглост някак олекнаха със съпротивата си.
Хората започнаха априори да се надсмиват над поредните признали си жертви и дори да ги съдят за дългогодишното мълчание, подозирайки ги в обикновен конформизъм и яхване на вълната.
Заговори се за кампанията като за нов лов на вещици, което определено посипа още пепел върху героичната й осанка. По света движението за права на жените - може би най-мощното от времето на сексуалната революция до днес - хамелеонски се променяше според манталитета на отделните страни и общества и стана нещо като лакмус за тяхното свободомислие.
Всъщност дори не би трябвало да се говори за свободомислие в контекста на женските, а и на човешките права. Истинското равенство между хората не би трябвало да е плод на някакво по-свободно мислене - то следва да е просто нормалното, логичното мислене във време, в което не мерим способностите и житейската си мисия по полови белези и физическа сила.
На родна почва, съвсем очаквано за консервативно общество като нашето - се стигна дотам, че се появиха мъже, силно притеснени какво ще правим с кавалерството.
Понеже България е родина на рицарството, днешните многобройни техни благородни потомци, потърсили идеологическа утеха в патриотичния национализъм, изведнъж се зачудиха как ще съвместяват вродените си джентълменски нужди с новия тип напълно равни на тях, омъжествени дами.
Защото сега пък се намеси тежката артилерия от жени-икони!
Катрин Деньов, класическата красавица на световното кино, жената с неоспорима харизма и неувяхващ мъжки интерес към особата й, сформира цяло медийно писмо в защита на добрия стар флирт.
Съвсем логично след като отвъд океана мъжете и жените са на път да си казват дори добър ден в присъствието на адвокати, тя и съмишлениците й се притесниха за естествената, мъжко-женска свалка и нейните класически механизми. И алармираха, че ако продължаваме да хулим мъжете ангро, ще си имаме неприятности с воплите на либидото.
Много френско, казаха някои, имайки предвид имиджа на Франция като страната на опасните връзки. Много френско, потвърждавам аз, спомняйки си много добре една френска телевизионна реклама от осемдесетте години на миналия век, в която жена изтегля от запушения канал на ваната си кичур косми, в които нелепо се е оплел мъничък мъж...
Така че във Франция този филм с масовото и генерално обругаване на мъжете като пол (социален и сексуален) вече са го гледали. И са си направили изводите, че феминизмът не е за потискане на мъжете, а за промяна в осмислянето на двата пола и ролите им изобщо.
С цялото ми уважение към Катрин Деньов и движението #MeToo обаче, при все константното гледане изпод вежди, на което съм подложена, когато кажа публично у нас, че съм феминистка, аз няма да играя в нито един от двата отбора.
И в двата погледа към жените и тяхното място в съвременния свят има една и съща огромна грешка - на тях продължава да се гледа като на обекти. Като на пасивни потърпевши от сексуален нагон, какъвто те сякаш по определение нямат.
#MeToo облече в черно цялата церемония по връчването на наградите "Златен глобус", без да си дава сметка, че всъщност така я превърна в панахида на радостта от едно от най-красивите достижения на съвременния свят - свободата да демонстрираш и споделяш сексуалните си желания.
На сцената се отпразнува раждането на един нов пуританизъм, който не се бори за това жените, наравно с другите си социални права, да могат открито да изразяват сексуалността си, без да бъдат тормозени или порицавани за това. Този пуританизъм стига до абсурда да проповядва друга принуда - жените и мъжете да се държат асексуално.
Напълно подменена и ретроградна кауза във време, в което Принс като мъж спокойно можеше да се разхожда на сцената по увит в рибарска мрежа гол задник, а острият сутиен и лижещият микрофона език на Мадона да са причина отбор "правилни" феминистки да я наритат, защото превръщала себе си в сексуален обект и така, видите ли, вредяла на движението.
За същото става дума и в писмото на Катрин Деньов.
Там в името на флирта жените отново са поставени в пасивната позиция на единствено приемащи или отказващи нечие мъжко внимание. Мъжът те налазва, а пък ти, като си прецениш това кефи ли те или не, "вдига ли ти го или не", да го отблъскваш или приласкаваш.
И отново я няма другата възможност - че аз, жената, би трябвало да мога да флиртувам с един мъж точно толкова свободно, колкото и той. И не би следвало обществото да има по-висока морална чувствителност към моята секс инициатива, само защото съм от женски пол.
Ето така и двете движения независимо едно от друго в крайна сметка отново не работят в името на жените - защото и за двете тя трябва да е свободна и равна на мъжа, но когато стане дума за нещо толкова естествено като секса, гърлата им пресъхват.
Та за кого и какво беше тоя феминизъм?
Спомняте ли си онази паметна сцена във филма "Четири сватби и едно погребение", когато героят на Хю Гранд питаше героинята на Анди Макдауъл с колко мъже е спала? И тя спокойно, с усмивка и без грам притеснение започна да изрежда дълъг списък от мъже, които почтено помнеше.
Ами ето това е феминизмът, който смятам за смислен - жената и мъжът като равни в правата, желанията и фантазиите си хора, които живеят в хармония. Хармония, която не е базирана на мъжко-женски обществени стереотипи, според които жената е обект, а мъжът трябва да гледа на нея като на говореща табуретка.
Истинската борба за правата на жените опира в правата на хората изобщо. В способността ни като социални животни да разграничаваме настоятелния флирт от насилието. В правото ни да се оплакваме спокойно и да бъдем чути, когато не сме третирани с уважение. В нуждата да изискваме еднакви права и отговорности, които да следваме. В правото и мъжете, и жените, да имаме избори, които да взимаме не според обществени и манталитетни предопределения като "жената стои вкъщи, мъжът работи" и любимото ми "мъжът изневерява с "оная си работа", а жената - със сърцето си... "
Знаете ли как хубавичко и жените можем да правим секс без никакво сърце, само с "нашите си работи"?!
А притеснява ли ви този мой въпрос? Ако беше зададен от мъж, щеше ли да ви притесни?
В това е въпросът, дами и господа. Както винаги, във всеки обществен или личен проблем в крайна сметка става дума или за секс, или за пари. В случая с окарикатуряващата се сама световна кампания против насилието над жени - става дума и за двете.
Затова и лагерите и споровете между всички нароили се поддвижения около #MeToo все повече заприличват на махленски скандали, в които жени с ролки и пеньоари се карат за мъже от балконите си. Смисъл ще има само тогава, когато самите жени започнат да гледат на себе си толкова свободно, че да не ги притеснява разговорът за нищо, което принципно се приема за мъжка територия. Сексът е основната и най-важна тема от този разговор.
