Духът от бутилката изскача неизменно между глътките, дяволит (червено) и свенлив (бяло), а дъхът на 130-годишна изба прави консумацията почти ритуална. Дори само разходката си струва в Дома на виното, най-новото и също така най-старото място за запознанство с еликсира на живота в София.
Намира се в подземието на Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки на бул. „Цар Борис III". На площ от 300 кв. м., без мобилен обхват и с невероятна акустика, там е събрана историята на винопроизводството по нашите земи, шедьоврите и най-добрата селекция от български вина в момента.
Вътре опиянението е лесно, защото идва няколко източника - аромат на пропит с гроздови сокове дъб и на застинал восък, непонятните етикети върху бутилки на 70 години и праха по бъчвите. Това е атмосфера за ценители - автентично мрачна, защото така зрее виното.
Майчина утроба
Изглежда непонятно, че дълбините на сградата отварят врати чак сега, отговорът вероятно сте отгатнали сами - липсата на средства. Домът на виното на практика е „обзаведен" с колекционерски инат, всичко вътре е събирано „парче по парче" в продължение на 8 години от работещите в държавния институт - 20 души, ръководени от Цвете Дръгина - Гавраилова.
Тя е от редкия за администрацията вид „позитивен мениджър" и доказва, че държавната машина може да се размърда и да проявява инициатива, особено когато разполага с истинско съкровище. Икономист по образование и верен почитател на „течното злато", Цвете се представя като професионален гид в избата.
„Нямаме претенцията да бъдем музей. Залагаме не на академичността, а на уюта, на комфорта. Искаме да покажем, че в София има атрактивно място, представящо общия облик на винопроизводството у нас, което да се използва и за други събития", коментира Цвете Дръгина - Гавраилова. Задачата, която формулира, звучи напълно постижима - място в културната и туристическата карта на София.
Срещаме се в натоварен ден, когато група френски туристи е резервирала посещение с дегустация - прочели за уникалното място в интернет. Въпреки усложнения достъп през съседната сграда на „София - БТ", Домът на виното отвори врати на 29 април и за краткото си съществуване ускорява посетителския интерес в пъти.
Историята
Сградата, бивш турски чифлик, заработва през 1882 г. - пивоварната на Трифонович бързо се превръща в притегателен център за столичните бохеми. Там се отбива и поетът Яворов, но устремът е прекършен със смъртта на сина на собственика - Павел, чието име днес носи и кв. „Павлово".
След отказване на наследниците, пивоварната става държавна собственост и там започва производство на вино, а през 1942 г. се създава Националният институт за изследване на вино и спиртни напитки. От този период са и най-старите бутилки там. Под лабораториите и кабинетите, метална врата води към стълбището на избата - не е нужно да казваме, че се усеща от първата крачка.
Стандартите за консумация са отделна наука, но и те имат място в Дома на виното - там ще се провеждат дегустации, турове, обучения от енолози. Входът е 5 лева, но с доплащане в магазина към избата може да купите българска бутилирана поезия по Юго - цените са за всеки джоб.
In vino veritas
Вино по нашите земи се леело далеч преди култът към Дионис да се измести от силата на държавата. През миналия век, особено по време на социализма, течното злато става печеливша индустрия. Институтът по виното разработва нови сортове, засаждат се непознати у нас лозови масиви.
В крайна сметка износът към страните от бившия Съветски блок става за сметка на традиционни сортове, като Памид и Димят, които значително намаляват. Оттук идва митът, че хубавото българско вино е рядка находка - защото грозде няма, използват се вносни суровини, а химията прави всичко останало.
„Лозови масиви има достатъчно. Непрекъснато се внасят нови сортове, прилагат се невероятни технологии и иновации, множество производители имат бутикови серии за ценители. Категорично се връща доверието. Нашите вина са много качествени и не отстъпват на известните френски, италиански или чилийски вина", допълва Цвете Дръгина - Гавраилова.
Според нея раздвижването е видно и сред купувачите, които все повече експериментират с вкуса. Розето, кръвосмешението от червено грозде и технология за бяло вино, е хитът на пазара в момента, докато сладките десертни вина така и не могат да спечелят българина.
В крайна сметка, ценителите нарастват за сметка на пиячите. В последните години винопроизводството бележи все поголеми темпове на развитие - и на количеството, и на качеството, това наймалкото личи по престижните международни награди, които прибират българските изби.
Липсващото звено
„Виненият туризъм е много далеч от своите възможности. Смятам, че тепърва предстои да се развива. Имаме страхотен потенциал, няколко изби вече предлагат посещения, но за съжаление нещата се случват на парче и със собствени усилия", коментира Цвете Дръгина - Гавраилова.
Извън автентичните бижута, сред които прочутата Широка мелнишка лоза и видинската Гъмза, и големите центрове като Карбонат и Асеновград, липсата на цялостна визия за развитие на сектора е очевидна.
В концепцията за туристическо райониране на правителството виненият туризъм е включен в 4 от 9 района Дунав, Долината на розите, Тракия Рила - Пирин. „Винените райони имат специфики, които ги отличават. Нашата цел е да представим цялата страна, затова в момента усилията ни са насочени към популяризиране на Дома на виното", обобщава тя.
Най-голямото предимство е, че там царува позабравено усещане за живота. Онази философия на бавната наслада, която оставя виното да се разтвори в емоции и да стигне до сърцето. Защото е много повече от питие.
