В търсене на отговор как престъпниците успокояват съвестта си, авторът на британското издание на Vice Ник Честър прави интервюта с различни гангстери. От тях научаваме интересни неща за самозаблудата, за фалшивите и истинските оправдания.
Наскоро разговарях с реабилитирани гангстери по въпроса защо и как са престанали да правят престъпления. В повечето случаи причината е прозаична - неприятната перспектива от повторно влизане в затвора. Животът зад решетките не е особено добър, особено като се има предвид, че би могъл да бъдеш отвън, да ядеш прилична храна, да ходиш на уроци по плуване или, ако щеш, да ровиш в блогове за бродерия.
Бившият член на мотоциклетна банда Джон Лоусън Леко обаче прави леко объркващо признание: основен фактор за решението му да влезе в правия път е изиграла статия за него в пресата, която му е позволила да осъзнае, че вероятно не е сред най-добрите хора.
Нямаше как да не се замисля: наистина ли е нужно един гангстер-събирач на дългове да прочете статия за себе си, за да установи, че не води особено етичен живот?
А ако е така, как онези престъпници, които почти всеки ден правят неморални неща, успяват да убедят себе си, че всъщност са почтени хора?
Единственото обяснение, което ми хрумна, е че ако си престъпник "от кариерата", трябва или да си майстор на самозаблудата или просто да не ти пука.
Според криминалния психолог Шад Маруна мнозинството от престъпниците или се извиняват за престъпленията или си измислят оправдания за тях. Естествено, никой освен Разколников от "Престъпление и наказание" не си измисля оправданието преди да извърши дадено престъпление, така че най-вероятно оправданията са просто начин да се намали чувството за вина.
"Криминолозите разпитват различни типове хора, нарушаващи законите и това, което откриват, е забележително постоянство при употребата на, нека да ги наречем, "техники на неутрализация", обяснява Маруна.
"Има изследвания върху бракониери, терористи, изнасилвачи, крадци, кибер-хакери, убийци. Хората, замесени в престъпления, използват постфактум многобройни и много различни аргументи, за да оправдават деянията си".
Тези "техники на неутрализация" оформят основата на концепция, наречена "теория на неутрализацията", която е формулирана от социолозите Дейвид Маца и Грешъм Сайкс през 50-те години.
Теорията твърди, че престъпниците могат да неутрализират ценности, които иначе биха ги възпрели от извършването на определени действия. Те използват един от пет възможни метода за оправдаване: "отричане на отговорност", "отричане на вреда", "отричане на жертва", "заклеймяване на заклеймяващите" и "преследване на по-висша цел".
"Отричането на отговорност" е, когато престъпникът твърди, че е бил принуден от обстоятелствата, в които се е намирал, да извърши престъпление.
"Отричане на вреда" означава да настоява, че престъплението е било безвредно, "отричане на жертвата" включва убеждение, че човекът, пострадал от престъплението, си го е търсел сам.
А "заклеймяване на заклеймяващите" има, когато престъпникът твърди, че тези, които го критикуват или определят наказание, го правят от злоба, или за да прехвърлят вината от самите себе си.
Последният метод - "преследване на по-висша цел" включва убеждението, че законът трябва да бъде нарушаван за благото на по-малка част от обществото - например гангстерска банда, идея или група.
Бях любопитен как тези теории ще проработят извън учебниците, така че се свързах с петима реабилитирани престъпници и ги питах как те оправдават престъпленията пред себе си.
Първият, с когото разговарях, беше бившият измамник и извършител на насилствени улични грабежи Дарън Армстронг.
Сега той ръководи благотворителна организация за реабилитация на бивши престъпници и наркомани.
"При измамите ограбвах големи каталожни фирми и си мислех - "Няма да им липсват тези пари", казва той. "Когато извършвах улични грабежи, обикновено бях надрусан, виждах някой на улицата с хубави вещи и си мислех: "Защо той да има хубави вещи, ако аз нямам нищо?" Бях бездомен, изпълнен с омраза към обществото и имах чувството, че системата ме е прецакала".
Идеята на Армстронг, че краде само от хора, които могат да си позволят загуби, изглежда се вписва в категорията на "отричане на вредата", а фактът, че той смята, че жертвите му не заслужават богатството си, подсказва и за наличието на елемент на "отричане на жертвата".
После разговарях с бившия гангстер от Глазгоу Кевин Дули.
Той е лежал в затвора за престъпления, свързани с притежание и употреба на оръжие и опит за убийсттво, но сега работи като наставник по възстановяването на наркомани. Дули обяснява, че неговите оправдания някога са били свързани с представата за несправедливо отношение на властите.
"Омаловажавах, оправдавах и аргументирах престъпленията си пред всички, включително и пред себе си", казва той. "Оправданието ми включваше обвиняване на корумпирани политици, полицията и обществото". Той е класически пример на "заклеймяване на заклеймяващите".
Дотук всичко изглежда съответства. И все пак не всички, с които разговарях, се вписваха точно в една от категориите на теорията за неутрализацията.
Някога Мубарак Мохамуд е бил водеща фигура в бандата Time for Hustling в Кемдън, преди да се откаже от престъпленията и да създаде компания за облекло.
Сега той си е поставил за цел да разубеждава други от нарушаването на закона. През времето си като член на банда, той се е опитвал да намали чувството си за вина, като се е самоубеждавал, че целта оправдава средствата.
"Просто си мислех - трябва да осигуря тези пари", казва той. "Опитвах се да оправдавам начина, по който ги печелех, така че си казвах, че се справям добре и съм успешен и си го повтарях толкова много, че накрая наистина повярвах в това".
Експерът психолог Хийт Коупс обяснява, че третирането на престъплението като специално умение може да помогне на престъпника да намали чувството си за вина, тъй като - в неговите представи - това легитимира поведението.
Мубарак е оправдавал това, което прави, като се е възприемал като успешен предприемач, а не като човек, изкарващ си прехраната чрез извършване на неморални действия.
Следващият беше бившият извършител на въоръжени грабежи Франк Проспър. Той сега е актьор и твърди, че умишлено е избягвал да мисли за това дали действията му са редни или нередни, докато е бил престъпник.
Той казва, че е щяло да му бъде много трудно да извърши успешно грабеж, ако прекарва твърде много време в самотормоз дали избраната от него кариера е морална.
Според Коупс, съзнателното въздържане от мисли за етичните аспекти на престъплението е друга документирана техника, която престъпниците използват, за да попречат на съвестта да ги спре да действат.
"Изтласкването на мислите извън съзнанието е начин да бъде преодоляна вината", коментира той. "Това е перфектно демонстрирано от изричането или мисленето на фрази като "майната му" незабавно преди или след престъплението".
Последният човек, с когото говорих, беше Маркъс "Парадайз" Доус.
Той е лежал в затвор в САЩ за престъпления, свързани с притежание и употреба на оръжие, преди да се премести във Великобритания и да стане ментор на реабилитиращи се млади престъпници.
Той споменава, че тогава се е приемал за участник в "класически сценарий тип Робин Худ", което загатва, че вероятно би попаднал в категорията на "преследването на по-висша цел".
Той твърди, че оправданията, които е намирал за себе си след присъдата, са били свързани с убеждението, че го наказват твърде сурово. Това донякъде съответства на тезата, че неутрализацията не е задължително да се случва по време на престъплението, а може да се задейства впоследствие.
Доус също така твърди, че "заклеймяването на заклеймяващите" би могло да се приема от някои като основателна причина да нарушат закона, вместо да е просто оправдание.
"Хората, които създават законите, интерпретират ги чрез съдебната система и ги налагат чрез политики, се приемат за корумпирани и за толкова двулични, колкото е и системата, която са създали", коментира той.
Някои може да възприемат това като поредно фалшиво оправдание; други обаче ще погледнат скандалите с документите от Панама и разходите на британските депутати - и вероятно ще разберат откъде идват подобни възгледи.
Някои оправдания вероятно биха могли да бъдат приети за рационални, но е ясно, че други се създават единствено за заобикаляне на чувството за вина.
Дали това манипулиране на собствената съвест с цел улесняване на престъплението - прави някого опасен човек?
Според Маруна всъщност е вярно точно обратното.
"В последните около 30 години оправданията да придобили лош имидж, а личната отговорност е придобила подобен на култ статус като панацея за проблемите на обществото", пояснява той. "Заявява се на хората в програми за групова терапия, които дават обяснения защо са се занимавали с престъпления, че те страдат от когнитивно изкривяване или престъпно мислене и им се казва, че те нямат право да измислят оправдания или аргументи, а трябва да поемат пълната отговорност за престъпленията си. Проблемът е, че това им оставя само една възможна теза: "Направих го, защото исках".
А ако хората наистина вярват в това, те отговарят на критериите за "психопати" или "зли хора" - в зависимост от тълкуването. Което не би трябвало да е целта на терапевтични интервенции".
Така че най-опасни не са онези престъпници, които си казват, че това, което правят, е редно. Онези, от които би трябвало да се страхуваме най-много и които са далеч по-опасни, са хората, които не правят никакви опити да се възприемат в някаква светлина.
Най-опасни са именно онези, които си казват "Не ми дреме дали съм зъл или не".
