В България да се консултираш с психотерапевт си е по-голямо табу от това да биеш един десен прав на 5-годишния си син на детската площадка пред блока, защото си играе с цигане. Всъщност, това не е табу. Всички знаем, че боят изгражда.
Въпреки че все по-често ставаме свидетели на категорични признаци за наличие на психични проблеми сред населението, било то в тесния си социален кръг или сред широката общественост, много от нас ще занесат възглавницата си на баячка в кърджалийско село, преди да се замислят, че може би, евентуално, не би било зле да се консултират ТАЙНО със специалист относно катаклизмите, които изживяват в своя вътрешен свят.
Хора по офиси системно изпушват от напрежение, но за пред шефовете си са с остра инфекциозна диария, защото, нали, някак си е по-оправдано да отсъстваш от работа, ако имаш разстройство, отколкото ако от седмица обмисляш дали пък да не си тръгнеш през прозореца на петия етаж, ей така – както си принтираш.
Множество са причините, поради които човек би отишъл по-скоро на врачка, отколкото при психотерапевт. Ето няколко хипотетични примера:
„Аз да не съм някое ку-ку, бе?“
Напоследък ви мъчат проблеми със съня, резки промени в апетита, хронична умора и постоянно чувство за вина. Ето защо, логично, влизате да видите какво става с вас във форума БГ Мама.
Убедеността, че днес е последният ви ден на тази Земя нараства с изчитането на всяка следваща ужасяваща история за хора, починали след кихане, подробно разказана от жена, която кърми активно сина си вече седма година и твърди, че боята за коса отключва халюцинации.
Решавате за всеки случай да си направите 43 различни изследвания срещу сумата от заплата и половина, които да потвърдят петте смъртоносни диагнози, самопоставени от вас за 12 минути четене на КОМПЕТЕНТНИ здравни съвети в българското уеб пространство. Неочаквано обаче се оказва се, че ви няма нищо. От тази информация ви става още по-лошо. „Сигурно е рак.“
Приятел деликатно ви намеква, че може би проблемът не е във физиката ви и не би било най-лошо да се консултирате със специалист в областта на душевното здраве. Само, ако такова… Нали… Ако искате, де…
Приемате това за смъртна обида и плачете над шише Керацуда вече четвърти ден, затворен в банята вкъщи, както е съвсем нормално да се прави, и както постъпвате всяка седмица от Нова година насам по различни поводи, а и без. „Ще ми вика той ку-ку“…
„Как някой на МЕНЕ ще ми дава акъл?“
Имате две висши образования, голяма библиотека, професия, богат речник и като истински десен интелектуалец сте прав за всичко, за разлика от всички останали. Философия, история, езици. Политика, футбол, жени. Някак си не може да ви стане баш ясно как така някакъв, дето сто процента е по-прост и със сигурност не е видял повече в тоя живот, ще ви прави анализи и ще ви говори за комплекси.
В живота си не сте прибягвали към физическо насилие досега, но всеки път когато жена ви ви повтори да потърсите професионална помощ, понеже вече трета година се будите с псувни в 03:15 всяка сутрин, си представяте как му избивате зъбките на тоя, дето ще ви поставя диагнози и ще ви се прави на умен.
„Откъде накъде някакъв ще ми дава акъл, бе, жена ми? Ти с тия „Съдби на кръстопът“ откачи. По-добре ТИ ходи да те анализират там, ОК? Аз си ги знам нещата и не може да ми каже тоя нещо повече на мене или да ме изненада, сещаш ли се?“ – възкликвате в истерия и безпричинно сритвате Славка – вашата бременна котка.
A какво ще каже колежката от Ягодиново?
Един ден спонтанно се запитвате в тоалетната на офиса дали пък да не се консултирате с някой психотерапевт, какво толкова?!? Щом и Брад Пит ходи и казват, че пак се бил събирал с Анджелина, сигурно има ефект. А и все пак вече втори месец използвате обедната почивка за палене на свещи по църкви. Може да отскочите и за една консултация… Изведнъж обаче други мисли ви връхлитат:
„Ами ако някой научи? Ще ме вземат за луд! Само да се излагам… То хората войни преживяват, изнасилвания и болести, кланета, бесеници, глисти и смърт… Аз и работа имам, и секс правя, на кръчми ходя… Верно, че не виждам смисъл в живота, но какво толкова… Не това е най-важното в крайна сметка“.
Връщате се в стаята, сядате на компютъра и се опитвате да замените мислите за неизбежния апокалипсис с такива за екселската таблица пред вас, докато колегата приповдигнато разказва на висок глас как вчера „изпаднал в депресия“, понеже нямало неговият номер от онзи модел обувки в магазина…
„Това е за гейове и американци, ако ме питаш мене…“
Това, че си удряте главата в стената до замайване, всеки път когато в продължение на 2 минути не откривате мобилния си телефон, който е в джоба ви, съвсем не е повод да се тревожите за психичното си здраве. Просто темперамент.
Супер много ви дразнят някакви льольовци, дето се занимават с терапии, йоги, астрологии и такива неща. „Станахме като американците вече – за всяко нещо да се дават излишни пари. Знаеш ли кога ше дам 50 лева некой да ми говори?“ – разсъждавате уверено на маса, докато допивате третата си голяма сливова за вечерта. „Те т‘ва ми е терапията на мене! Още дедо ми я е проверил“.
Така де, откакто се помните, все сте се оправяли в този живот. На 35 години сте, а вече осем пъти сте стигали житейското дъно по разнообразни начини и пътища, без да се оплаквате.
„Пия си и си трая. Машина съм, а не слабак“ – заявявате гордо и провлачено, докато неосъзнато драскате нещо трибуквено с новото си джобно ножче от Телепазарен прозорец по мушамата в кухнята. „Ми, айде, наздраве. Мани ги тия психики, важното е да сме живи и здрави“…
Тежко е да бачкаш здраво, да имаш час и половина път отиване и час и половина път връщане в градския транспорт на някой гигантски град - мравуняк, да си даваш половината пари за наем на долнопробна тясна квартира, да трепериш, че всеки месец може да те изритат, и да нямаш никакви наистина близки приятели. Примерно от 10-20 години да се знаете... Тежко е, не го пожелавам на никого ;). Тежко е, и е нормално да изпушиш.