Към морето с китара и 50 лева

Лятото е прашен неуспешен автостоп край канавката на пътя за морето. Веднъж. А втори път - вървиш настрани, за да се провираш успешно сред множеството хора в Съни Бийч. И внимаваш да не пукнеш някой по главата с китарата, която виси на гърба ти.

Автобусът от Равда за Слънчев бряг

Пълен е с туристи. Млади българи, които спят в евтини квартири на грохнали баби и дядовци за 12 лева нощувката и всеки късен следобед пътуват до лелеяната парти територия. Шумни единадесетокласници. Семейства руснаци с половин дузина деца, които плачат и подсмърчат. И едно красиво момиче, което е седнало от вътрешната страна на близката седалка, а аз я гледам, притиснат от двете страни на пътеката. Прекарала е дълго време пред огледалото, за да се гримира, вплела е в косите си имитация на цвете, стиснала е устни и пътува царствено. Тази нощ ще се разбие по дискотеките, а приятелките й вече я търсят по телефона къде по дяволите се бави.

Мирише на потни ръкави, изпушени цигари и на хубавото момиче

Двамата със Шомпълманячето също отиваме в Слънчев бряг да посвирим на китари - приятелките ни това лято - и да пробваме да изкараме по някой метален лев. И ние сме подходили стратегически, като сме отседнали в Равда. Обикаляме Черноморието и гледаме да изкарваме, колкото да имаме легла под скитническите си задници, да хапваме нещичко и да пием доволни по една или повече бири.

"Пътят е живот", казваше Сал Парадайз.

"Слизаме на Кубан", казах аз на Шомпълманячето.

Слязохме

По крайбрежната алея - поток хора от всички нации, с различен загар и татуировки, с различен брой пари в джоба и чантичките, но неизменно с авантюра в очите; танцьорки вляво и вдясно на външните барове, покапани с жива бира от грамадни компании немци, чехи или ирландци от всички божи възрасти; колички с катми и стрелбища; хотелски басейни със застинала повърхност, около които вечер само се пие; и някакви идиотски чифтове аквариумчета - датчанките с дебели зачервени прасци потапят по крак във всеки от тях и рибките за 15 евро изяждат гъбичките и загнилата кожа по краката им; датчанките гледат важно-важно към потока от хора и в тоя момент решават, че "ето догодина пак ще дойдем тук и пак ще си изчистим крачетата".

Ние със Шомпълманячето си проправяме път сред тълпата и се почесваме по брадите, докато търсим подходящо място за китарния ни лайв, ах, дано изкараме кинти в топлата свободна нощ

Подминаваме огромно казино с ласкави витрини. Ширещият се хазарт вътре е видим - захилени чуждестранни чичовци носят чаши уиски между ротативките, почесват се по пъповете и живеят живота си така, както го разбират. Обикновено казината са със затъмнени прозорци, а вратата рядко  е отворена, така че да не се вижда какво се случва и губи вътре. Тук обаче не е така. Дори е монтиран високоговорител, който бие уличната глъчка и приканва на английски: "Не стойте вън! Заповядайте вътре, за да опитате широка гама от игри и удоволствия!". Казвам на себе си, че ако Сатаната имаше глас, щеше да е точно такъв  - мек и все пак категоричен.

Прави особено впечатление колко деца в инвалидни колички са позиционирани или тикани по алеята от полските или унгарски мама и татко. Тъжни деца с красиви лица, в скута им се гушат техните въображаеми и все пак съвсем реални приятели - детският паралич, церебралната парализа и всевъзможните други.

Има известно напрежение в нашите летни души

Припомням си, че тук на Слънчев бряг при посещения със светска цел в минали години май изобщо не съм виждал улични музиканти. Представям си как мутри от хотелите, построени от покойния Георги Илиев, идват и ни искат такса "тротоарно право" или ни чупят капачките с дървени бухалки или метални пръти, без да искат нищо.

Тогава успокояващо се натъкваме на Бай Петър от Шумен, който свири на акордеон пред един от големите хотели на алеята, и бързаме да го питаме за условията на труд и безопасността. Под гъст мустак Бай Петър ни се радва, очевидно без да ни взима за конкуренция, и казва, че той има специално разрешение от управителя на въпросния хотел да си действа свободно пред него. Съветва ни, понеже сме новобранци и нямаме връзки сред управителите, да се оттечем в края на алеята срещу най-огромните и луксозни здания (но не от тяхната страна!), понеже хората там били по-малко (тъкмо няма да ни ритат и настъпват капата за стотинки и банкноти), а и в онази част нямало магазини за дрехи и сергии за сувенири със сприхави търговци, които да ни правят проблеми.

Напред към импозантните бастиони на туризма в края на плажната алея в посока "Свети Влас", в които през последните лета за малко разпуска Митко Бербатов

Подминаваме момче от ромски произход, което също разпъва акордеон в ръце, но няма как да хвърлим поглед в алуминиевото му канче, взето от някоя селска чешма, но без синджира. Отдалечаваме се от него до място, където бодрите му интерпретации вече не се чуват, вадим капата и китарите, опираме се на ниския парапет между бетона и пясъка, поглеждаме се с надежда и почваме.

***

Свирим вече час, а много малко хора се навеждат над пустата капа. Забиваме яко Флойд, но това очевидно не е същото вдъхновяващо преживяване за отегчените минувачи, каквото е за нас със Шомпълманячето. В мини черния космос на шапката се търкалят бледи монети, а хартията дразнещо липсва.

Какво се случва по дяволите!?

Правихме си програма да останем няколко дни в Слънчев бряг - уж най-скъпия и населен курорт, за да напълним капата и джобовете, а то какво излезе... Отсреща се разминават най-стиснатите летовници и без удоволствие ближат сладоледите си. Виждам ги как ни гледат едновременно с презрение заради упадъчните ни изяви и със завист, че не могат да бъдат на нашето място и да не им пука дали добре загащени са ризите им.

В по-семплите курорти - кеф ти, Обзор, кеф ти Равда, кеф ти дори Несебър - изкарвахме значително повече. Имахме за чадър на плажа и пиле на грил за вечеря, хората ни носеха бири и цаца, докато още свирим, и ние едва успявахме да благодарим на всички.

В контраст гостите на Слънчев бряг са някак преситени от безспирните предложения за това как да си харчат парите на всяка крачка от алеята - ресторанти и барове, дюкяни, боксова круша за най-силен удар, футболна топка за най-силен ритник, аквариумчетата със здравословни рибки и много други. Не е интересно да пуснат кинти точно на такива като нас.

Е, пуснали са на окъсаното циганче с акордеона и канчето, за да изчистят съвестта си.

И на стария и заслужил Бай Петър, който си е постоянна величина.

А може би пък ние не сме толкова добри...

Няма значение. Прибираме китарите в калъфите и преди да хванем автобуса обратно за Равда, спираме пред пъстър лунапарк. Ще видим как машината изхвърля на 30 метра във въздуха малчуган, завързан с еластичен ластик като в някаква забавна инквизиция. Във връхната точка от полета детските очи и душа за миг подразбират смисъла на това място. Някакъв наивен бог-дете, отвисоко на бънджи, несъзнателно констатира този весел апокалипсис, преди да се гмурне обратно в него.

Ние със Шомпълманячето и китарите изкарахме 10 дена по морето, а тръгнахме с едва 50 лева. В Слънчев бряг обаче просто не ни се получи.