На учителите с любов

Най-характерното нещо за българското образование е, че всички много разбират от него. Аз няма да пропея в общия хор, че образованието ни за нищо не става. Наясно съм още от своите ученически години, че ученето не е процес на насилие, а на воля и осъзнати усилия.

Започнах първи клас трагично.

Майка ми отказа да ме запише на занималня и се наложи да се справям съвсем сама, защото така или иначе никой вкъщи нямаше време да се занимава с моите първолашки задачи. Месец по-късно баща ми реши все пак да провери как вървят нещата и когато видя тетрадката ми с ченгелчета и лулички, дълго мълча. Вечерта я показа на майка ми, а тя се тръшна на дивана като героиня от филм на Алмодовар и се разплака.

Последствието от тази емоционална кино сцена беше, че седмица по-късно се сдобих с баба Люба - бивша начална учителка, пенсионерка - която всеки следобед прекарваше с мен над учебниците и тетрадките. Така стръмното ми плъзгане надолу по пътя на образованието беше спряно, ученическите ми навици бяха създадени, а родителите ми можеха спокойно да си отдъхнат, че детето им не е чак толкова тъпо, милото.

Впоследствие цялото ми обучение се оказа базирано на ето тази първа година.

И най-вече на баба Люба, разбира се, която някак успя да ми създаде основния цивилизационен навик - в очовечаването си да балансирам между задължителното и това, което лично ми е интересно. В следващите години в училище научих и най-смисления си урок - че най-важни не са нито методите на обучение, нито предметите, нито системите за оценяване.

Определящо за бъдещата ти образованост и грамотност са най-вече хората, които срещаш в онези 12 години върху чина - Учителите.

Когато срещнете съученици на улицата, никога не си говорите по каква система сте учили. Винаги обаче става дума за някой даскал и неговите странности. Аз имах учителка по химия, която се казваше Неприенкова, имаше гарваново черна дълга коса, обличаше се ужасно модерно за времето си и беше уникално разсеяна и спокойна. Не помня почти нищо от предмета й, освен онези неща, които влизат в понятието „обща култура", но няма да забравя уханието на парфюма й и думите „Трябва да имаш много ниска самооценка, за да си мислиш, че не можеш да разбереш химията".

Като възрастен често съм си повтаряла това изречение, като на мястото на химията съм слагала всяко нещо, което в една или друга степен ме е затруднявало. И ми се е получавало.

Математичката ни имаше някакъв тик с устата и навика да повтаря по няколко пъти части от едно изречение, като например „Ще ви изпитам всичките, ще ви изпитам!". Фамилията й не помня, но малкото й име беше Мата, което веднага и докара прякора Мата Космата. Всички тези подробности около личността й я правеха идеална за школски подигравки, още повече че беше строга и изпитваше всеки по всяко време.

Това, което помня от нея обаче, е как, когато последните ни часове за деня бяха по алгебра или геометрия, тя пращаше някого до магазина да купи пет франзели хляб и две майонези и докато решавахме задачи, минаваше и ни оставяше по чиновете залчета за залъгване на обедния глад. „Хапнете преди задачите, че иначе задачите ще ви хапнат!", казваше - и сега съм повече от убедена, че се е изразявала метафорично.

Разбира се, имах и учители - идиоти.

Най-неприятната беше историчката от прогимназиалния курс. Върла комунистка, вечно гладна и с вродена омраза към деца с таланти. Видимите проявления на тези нейни особености бяха, че не приемаше никакви „обидни" въпроси относно комунистическата доктрина (само смей да питаш, например като нямаме пари един ден, с какво ще си пазаруваме хляба и ставаше революция, защото сме се били съмнявали в правотата на идеологията) и държеше да наричаме винаги другар всяка историческа личност, свързана с онова време („...когато другарят Димитров прочел трудовете на другаря Ленин и се запознал с работата на другаря Благоев"...).

Ядеше непрекъснато някакви неща, които носеше от вкъщи в кутии от ванилов сладолед и беше най-ведро усмихната, когато някой черпеше с шоколадови бонбони. Не приемаше никакви извинения за ненанучен урок, заради занимания в каквото и да е изкуство, а мен наричаше „народната артистка", защото един път отсъствах от часа й заради репетиции в театрален състав. И не бях само аз - един съученик тромпетист беше „Свирача", а най-добрата художничка на класа беше шумно наричана „Драскачева".

Но и от тази жена научихме - не по история, за съжаление. Когато един ден на Свирача не му издържаха нервите от подигравките й, стана, извади тромпета от под чина и така го наду в ухото й, че цялата комунистическа идеология излезе на талази от другото й ухо и завибрира по другарски в стаята. Историчката, разбира се, опита да го накаже, но целият клас въстана, което бързо трансформира яда й в тих рев над поредната кутия с домашна баница върху бюрото й.

Така се научихме, че има смисъл да се съпротивляваш, колкото и за неоспорими да ти натрапват авторитетите понякога.

Училището, както и да го преформатират като място, в което децата се социализират и образоват, всъщност е най-вече платформа за среща на характери.

Някога учителите бяха олицетворения на предметите си, защото заедно с учебниците, носеха цялата информация за това, което преподаваха. Днес можеш да научиш и химията, и физиката, и математиката без дори да стъпваш в училище - достатъчно е просто да имаш интернет и да не те мързи. Учителят не просто не ти е източникът на информация, ами често дори се оказва по-слабо информиран от теб самия.

Затова и училищната среда не може да се регулира чрез старата система на заповеди и изпълнения, нито чрез наказания и заплахи - след като критерият „информираност" се изпразни от съдържание, а критерият „възраст" далеч не е достатъчен, трябва да има друго, което да движи това общество.

Колкото и тривиално да звучи, това е учителят.

С всичките си човешки качества и недостатъци, с пропуските в материята, с нагласите и отношението, с методите да те стимулира да правиш неща или с вредния навик да те дистанцира от  това, което преподава.

Нещото, което остава да помним от учителите си, дори и ние, за които те все още бяха ходещи химии, физики, биологии и истории, са най-вече личностите им. Днес знам, че най-голямата полза от собственото ми училище е щастието да срещна и преживея онези години със забележителни човеци с уникални характери и присъствие.

На 15 септември следобед ще се видя с учителя си по рисуване Иван Янков.

Наричахме го Козела, защото имаше брада - в онези соц години той се ползваше от тази привилегия само, защото беше истински художник, а на тях някак тия неща с по-„неопрятния" външен вид им се прощаваха.

Беше от даскалите, които не следват програмата на министерството, а правят своя собствена. Благодарение на това още като дете научих какво е три четвърти перспектива, екслибрис и модернизъм. Благодарение на него лично научих и че е важно да си внимателен с хората.

Вече 25 години този човек ми се обажда на Богородица, за да ми честити имения ден. Прави така не само с мен - звъни на сума хора, които е обучавал през годините, за да ги поздрави по някакъв личен повод. „Да си жива и здрава, казва. Козела по рисуване се обажда!". По-миналата година се появи с бастунче. И все така с кръглите очилца, художническата брада, самоиронията и безбройните теми на разговор, в които потъваш.

Та, така са те, учителите по призвание. Продължаваш да учиш от тях, дори и когато отдавна училището не е твоята среда. На тях благодаря.