Някога живеех по южния бряг и всеки ден на път за работа спирах на будката на гарата в Брайтън за карамелено лате и информация за моята "близначка". Според приветливия бариста зад щанда, жена, която изглежда "точно като мен", наминаваше 30 минути преди мен и поръчваше английски чай.
Допълнителният разпит го принуди да признае, че тя всъщност е блондинка (аз съм брюнетка) и относително ниска (аз съм почти метър и осемдесет), и все пак той очевидно бе видял нещо в лицата ни, което да прилича достатъчно, за да го спомене.
Никога не съм срещала тази жена, но идеята за миньонче, не толкова закъсняваща и пиеща чай моя версия, пътуваща от Брайтън до Лондон, звучеше интригуващо.
Студентката от университета в Дъблин Ниам Джийни е стартирала кампания за намиране на "двойници" на непознати във Facebook, след като е открила своята собствена двойничка в сайта след само 16 дни.
Значи ли това, че улиците са пълни с нищо неподозиращи идентични копия? Има ли точно определен брой начини, по които чертите на лицето могат да се подредят, преди моделът да започне да се повтаря отново?
Интересното е, че според науката двойниците не би трябвало да съществуват
От математическа гледна точка броят променливи във всяко лице е толкова голям, че би било практически невъзможно да срещнете някой, който да изглежда идентичен с вас. Всъщност никой никога не е преценил как да се изчисли тази вероятност. Д-р Гарет Хелентал от института по генетика към Юнивърсити Колидж, Лондон, се съмнява това въобще да е постижимо.
Науката е уверена, че всички ние сме като снежинки. Няма две еднакви, дори и на пръв поглед всички те да изглеждат малки, бели и назъбени.
"Цялостната вероятност да откриете някой, който изглежда точно като вас, всъщност е много малка," казва Уолтър Бодмър, професор по човешка генетика в университета в Оксфорд.
"Човешкото лице е изключително уникално. Замислете се за това. Вероятността трябва да е доста ниска, иначе вие бихте се сблъсквали непрекъснато с хора, които изглеждат като вас, но това не се случва."
Когато публикувах своя снимка в Twitter и попитах дали някой е попадал на мой двойник в мрежата, настъпи изненадващо мълчание. Един мъж заяви, че приличам на семейния консултант Трейси Кокс (имаме много сходна коса), докато други публикуваха снимка на Джоан Колинс. Запитах във Facebook и не получих никакъв отговор.
Повечето хора не попадат на свои двойници
Понякога друг човек изтъква сходство, но по-често самият човек не може да види сходството.
Когато пенсионираният 69-годишен свещеник Нийл Ричардсън се мести в Брейнтрий, Есекс, той постоянно бива поздравяван от абсолютно непознати, които упорито го наричат Джон. Оказва се, че 74-годишен пенсиониран директор на училище, Джон Джемисън, живее само на няколко километра разстояние и с Ричардсън са като две капки вода. Джемисън обаче не успява да забележи сходството.
"Не забелязах незабавно колко си приличаме," казва той. "Жена ми обаче, макар и със закъснение, се усети."
Подобна е била ситуацията, когато фотографът от Монреал Франсоа Брунел организира изложба от портрети на хора, приличащи си помежду си, но не са биологични роднини, ефектът е бил на всеобща изненада. Но, което е по-важно, много от моделите му не са считали, че изобщо си приличат.
"Често възприятието за визуалното сходство между хората зависи от конкретни изражения на лицето, от рода на голямата усмивка за двойник на Обама, който може да откриете в Интернет, или е силно повлияно от параметрите на изображението, на база което се твърди, че има подобие," казва професор Манфред Кайзер, съдебен молекулярен биолог в университетския медицински център "Еразъм" в Ротердам.
"Често истинското сходство е много по-малко, отколкото снимките, правени при определени условия показват."
Другият проблем е самата наука за двойниците - тя е изцяло субективна
Ако един човек вижда свръхестествено сходство, друго може да не забележи и мимолетно приличие.
Д-р Дениел Подини, криминолог и експерт по разпознаване на чертите на лицето в университета "Джордж Вашингтон" във Вашингтон, вярва, че начинът, по който възприемаме лицата, е "филтриран от нашия собствен опит и изживявания".
Всичко е свързано с начина, по който конкретният човек възприема лицата, твърди той. Някои хора започват с очите, после преминават към устата и носа, други започват от носа, после преминават към устата и накрая към очите. И тази промяна на реда тотално променя възприятието при наблюдението на лице.
Хората са и силно повлияни от контекста. Ако двамата са със сходно телосложение, почти идентични прически и облекло, лесно е да счетете, че те си приличат. В психологията този феномен се нарича "пристрастие на база визуално сходство". След като нещо започне да ни изглежда смислено, изкривяваме фактите, така че всичко останало да се вписва в психичната представа, която сме си изградили.
Фактът, че някои хора страдат от "лицева слепота" (просопагнозия), е доказателство, че степента, в която хората могат да осъзнават идентичността, не е константа.
Това, което ни казва науката, е че гените са в основата на начина, по който изглежда лицето
Знаем това, защото еднояйчните близнаци изглеждат еднакви и е лесно да се установи как характерни физически характеристики се предават в семействата.
Учените в университета в Бристъл дори са идентифицирали пет гена, които отговарят за конкретни черти на лицето. Например PAX3, ген, който регулира образуването на мускулни клетки, контролира разстоянието между върха на носа и лявото и дясното око.
Хората с мутации на PAX3 развиват "синдром на Варденбург", рядко генетично разстройство, характеризиращо се с широко разположени очи.
Така че може би някой ден ще е възможно да се установи дялът от населението, който има набор от конкретни гени, и да бъде пресметнат шансът да попаднете на някой друг с абсолютно същия геном. Мащабите на тази задача обаче биха били огромни.
"Подобно на ръста, очакваме формата на лицето да се влияе от стотици или хиляди гени с малък ефект," казва д-р Лавиния Патерностер, генетичен епидемиолог в университета в Бристъл, която е участвала в провеждането на генетичното изследване.
"Много сме далеч от това да можем да предскажем как ще изглежда едно човешко лице от нечий генетичен код".
А дори и да имаме абсолютно същата серия от гени като някой абсолютно непознат, личният ни житейски опит променя вида ни ежедневно
Когато за последно ходих на лекар, тя веднага отбеляза "непушач" в документацията ми. Когато я попитах как е разбрала, без да ме пита, отговори: "Просто си личи."
Начинът на живот има огромен ефект върху начина, по който изглеждаме, и може да променя външния ни вид всеки ден. Увреждането на кожата от слънцето, травмите и самият процес на остаряване оставят сериозна следа.
Така че окончателният извод е, че вероятно няма точно ваше копие някъде другаде по света - променливите, нужни, за да се случи това, просто са твърде много. А дори и да откриете някой, който изглежда като вас, това не означава, че има нещо друго общо между двама ви.
Когато д-р Нанси Сийгъл от Центъра за изследване на двойници в Калифорнийския университет е изследвала моделите във фотографския проект на Брунел, тя е констатирала, че двойките от портретите са имали твърде малко общи черти.
Реалният ви двойник обаче може и да съществува някъде извън нашата собствена вселена
Някои учени в наши дни считат, че живеем в "мултивселена", където има безкрайно много възможности и други "Земи", където наши идентични версии живеят леко различни вариации на нашия живот. Което означава, че идентично ваше копие вероятно вече е прочело този материал. А друго е готово да започне да го чете.
В една мултивселена дори може би аз се сблъсквам с русото момиче от влака за Брайтън. Всъщност вероятно вече това се е случило. Просто не съм счела, че тя достатъчно много прилича на мен, за да я забележа.
Винаги когато търся своя двойник, се връщам някъде в древен Египет.