Защо комиците избират смъртта

Някога да сте имали забавен приятел от типа на "клоуна на класа", който в един ден просто е спрял да бъде смешен, когато е с вас? Карало ли ви е това да мислите дали е депресиран? Защото всъщност е много по-вероятно това да е бил просто първият момент, в който той се е почувствал достатъчно комфортно около вас, за да спре да се прави на смешник. Това пише Дейвид Уонг от сайта Cracked по повод смъртта на актьора Робин Уилямс, който беше открит мъртъв в дома си вчера.

Официалната причина за смъртта на комика е обесване, като полицията е открила и подозрителни резки по ръцете му и джобно ножче наблизо. Дали е оставил предсмъртно писмо, или не, не е ясно.

Сайтът Cracked, в който Уонг е редактор, е посветен на хумора и като такъв със сигурност познава съдбата на хората, които ни разсмиват. Ето какво пише той по повод смъртта на Робин Уилямс.

Тези, които се самоубиват - е, те остават забавни чак до самия край

Със сигурност вече знаете, че Робин Уилямс се самоуби, но няма да говорим за него. Него вече го няма, а вие сте още тук и самоубийствените мисли са толкова чести сред пишещите и четящите, че форумът ни има скрит раздел, където модераторите да координират реакциите си на заплахи за самоубийство. А в случай, че се чудите - не, това не е шега; помня, когато за първи път Джон (друг от редакторите в сайта) проследи местоположението на един от читателите ни и изпрати линейка до дома му. После всички седяхме, в 4 сутринта, чакайки да разберем дали са стигнали на време (слава богу, да).

Тъй като Cracked се опира на цяла армия от амбициозни автори-фрилансъри, форумите ни са пълни с определен тип личности. И въпреки че не знам със сигурност какъв процент от забавните хора страдат от депресия, на база грубо проучване на тези, които познавам и с които работя, бих казал приблизително: всички. Така че когато чуя някой наивник да каже: "Ама как можа този безумец [добавете име на известен мъртъв комик] просто [добавете метод на ранно саморазрушение]? Той винаги се шегуваше и си прекарваше страхотно!", единствената ми реакция е безизразен поглед.

Това е еквивалентът на "Как може тази крава да е мъртва? Тя трябваше да е перфектно здрава, защото хамбургерите, които направихме от нея, бяха супер-вкусни!"

Не знам каква е била ситуацията на Робин Уилямс и не ми е нужно да знам - мога да изровя цял куп примери, без да ставам от стола си. Като един от мениджърите в Cracked, съм заобиколен от буквално стотици писатели-комедианти. И аз самият живея в тялото на такъв. Кристи Харисън наскоро писа за психологическата тъмна страна на това да бъдеш забавен, и говореше от личен опит. Джон Клийз пък наскоро говореше за последните си приключения с антидепресанти. Марк Хил също е обсъждал депресията си, Дан О'Брайън е споделял за социалната си тревожност, Том Райман също, Си Ковил също. Мара Уилсън не крие, че има тревожна невроза, Феликс Клей говори за съжалението, Гладстоун за емоционалните травми, а Адам Браун за това как е бил на ръба на смъртта заради пристрастяване към сироп за кашлица. Това са само първите, които ми хрумват. Разбирате какво имам предвид.

Да ви казвам ли колко съобщения/коментари/имейли получаваме от фенове, казващи на някой автор да се "самоубие", защото въпросният автор е написал шега, която не им е харесала? И когато ги блокирам, винаги са учудени защо.

Помните ли Крис Фарли?

Дейвид Уонг припомня и нелепата смърт на комедийния актьор Крис Фарли, който умира след свръхдоза наркотици. Актьорът е известен и в България, най-малкото заради филма "Нинджа от Бевърли Хилс":

Самата медия няма нищо общо - комедията, от какъвто и да е вид, обикновено е страничен продукт от тумор, който се развива в човешката душа. Ако познавате наистина забавен човек, който да не е измъчен и счупен отвътре, бих казал, че: а) или той успешно го крие от вас, или б) разрухата в него е толкова дълбоко, че дори той е склонен да я отрича пред себе си, или в) това е някакъв вид мистично създание, което не мога да разбера.

Между другото, не е като да казвам нещо, което науката да не знае вече. Намерете комедиант, и обикновено ще откриете някой, който е имал наистина скапано детство.

Ето как работят нещата при повечето от комиците, доколкото ми е известно:

1. В ранна възраст започваш да се мразиш. Често, защото те тормозят или просто си израснал в разбито семейство, или си бил отхвърлен социално, или може би просто си странен, или дебел, или... каквото и да е. Не си като другите деца, другите деца не изглежда да те харесват и обикновено можеш да установиш това още на около 5-годишна възраст.

2. В някакъв момент, обикновено на много ранна възраст, правиш нещо, което предизвиква смях у всички в стаята. Казваш шега, или падаш, или пръдваш, и осъзнаваш за първи път, че можеш да получиш по такъв начин положителна реакция. Не истинска любов или симпатия, естествено, просто реакция - нещо, което е стъпка нагоре от омразата, и хиляди стъпки нагоре от невидимостта. И това е нещо, което можеш да контролираш.

3. Скоро научаваш, че това да бъдеш забавен изгражда перфектна, непроницаема стена около теб - буфер, който възпира всички да се доближат прекалено и да осъзнаят колко не ставаш за нищо. Колкото повече се мразиш, толкова по-силна е бариерата, която се опитваш да създадеш и толкова повече се налага да отблъскваш хората. С други думи, толкова по-добър комик трябва да си.

4. В решаващите за оформянето ти като характер години създаваш второ, фалшиво аз - клоун, който може да излиза сред хората и да те представлява, отвъд бариерата. Клоунът винаги се шегува, винаги е "на линия", винаги привлича всичкото внимание, за да попречи на другите да бутнат бариерата и да намерят истинския човек зад него. Клоунът е животът на партито, шегаджията в класа, човекът на сцената - и е възможно най-различен от "реалното" ти "аз". Отново идеята е да се създаде дистанция.

Правиш го, защото ако хората мразят клоуна, на кой му пука? Това не е истинското ти аз. Ти си защитен

Страничният ефект е, че ако хората харесат клоуна... ами, знаеш истината. Знаеш колко различно би било, ако бяха срещнали реалното ти аз.

Получавам десетки съобщения на седмица от хора, които ми казват, че ме обичат, няколко на месец от хора, които казват, че искат да се срещнат лично с мен. Малко като да гледат епизод на "Живите мъртви" и да решат, че искат да живеят в зомби апокалипсис. Повярвай ми, човече, няма да ти хареса.

Това обаче не е всичко. Шегите, които правят тълпата доволна и удържат хората на разстояние от теб ти идват отвътре, са изровени болезнено от твоите собствени вътрешности. Показваш и изследваш собствената си несигурност, недостатъци, страхове - всички тези неща са най-доброто гориво. И така, Робин Уилямс се шегуваше за пристрастеността - същата пристрастеност, която почти го уби.

Цялото шоу на Крис Фарли бе базирано на това колко дебел е той - това, което го е измъчвало и му е докарало безброй унижения от детството му. Така че мислете за аналогията ми за клоуна по-горе, само че си представете, че клоунът се храни с кръвта ви.

Тази идея за клоуна ще ми докара кошмари, а освен другото се занимавам с писане на хорър текстове

Споменавам неведнъж Крис Фарли неслучайно - в края той е бил толкова сам, че е наемал проститутки, просто за да бъдат при него. Ето разказ как са се развили последните му дни:

"Фарли е купонясвал четири дни поред, пушил е крек и е шмъркал хероин с момиче на повикване, след което я отвел в своя апартамент. Когато се скарали за пари, тя станала, за да си тръгне. Той се опитал да я последва, но припаднал на пода на хола, и не можел да диша. Последните му думи били "Не ме оставяй". Тя снимала, докато той умирал, откраднала му портфейла, написала бележка, в която казва, че много се е забавлявала, и си тръгнала. Той умрял сам."

В този случай, клоунът е бил забавен дебел мъж, играещ нинджа от Бевърли Хилс. Зад стената, истинският човек е било уплашено, самотно, неловко дебело момче, което дори не е могло да плати на някого да му държи ръката, докато умира. "Не ме оставяй."

Ако познавате някой, който може да е изложен на риск, но отхвърляте тази вероятност, защото той винаги се усмихва и се шегува, за Бога, осъзнайте се.

Тези хора не знаят как да потърсят помощ, защото не знаят как да обяснят, защото когато си живял зад тази стена достатъчно дълго, напълно губиш тази си способност. "Ами, опитах се да му помогна, но той се държа като гъз." Ами точно така изглеждат нещата в реалността. "Ама не знам как да направя интервенция, за да го предпазя от самоубийство!" Никой не иска да го правите. Какво ще кажете да сторите нещо друго?

Бъдете до него, когато той има нужда от вас и продължавайте да бъдете там, дори когато той спре да бъде забавен. Всеки път, когато пуска някоя шега пред вас, това е, защото инстинктивно и рефлекторно мисли, че това е нужно, за да ви накара да го харесате. Този тип хора се опасяват от това смехът да спре, тогава остава само това отблъскващо, неловко хлапе, което всички са мразили на детската площадка, което са крили зад стени през целия си възрастен живот. Ако такъв човек дойде при вас и иска да проведе скучен разговор за проблемите си, не пускайте намеци, че ви се иска да "живне" и да "гледа по-леко на нещата".

Това е лесно да бъде разбрано като: "Човече, какво стана с онзи клоун? Той повече ми харесваше"

Аз самият не съм мислил за самоубийство от доста време, някъде от гимназията, когато един младеж ме разубеди да го правя, въпреки че се съмнявам и до този момент, че е осъзнал какво е направил. Така че живях и се оказах на работа, където една от задачите ми е да блокирам хора, които го следят от един раздел на коментарите в друг, и му казват, че не е забавен и трябва да се самоубие. Дали това е... иронично? Мамка му, не мисля, че в езика има дума за това.

Както и да е. Почивай в мир, Робин. Ти ни даде шанс да поговорим за това и да докажем, че тo няма нищо общо с житейските обстоятелства - ти си бил богат и постигнал кариера, уважаван и обичан от приятелите си и семейството си, но в крайна сметка това не е означавало нищо.

Новините

Най-четените