За скромните ми 21 е малко странно, че стопирам от шест години – факт, който установих в един тир, с който прекосихме Унгария преди седмица. Една от основните причини да предпочитам този тип пътуване пред влака или автобуса, са хората, които срещаш по пътя, и приключенията, които искаш, или не, ти се случват.
В последните две-три години си мечтаех за един огромен стоп в Европа и най-накрая нещата се подредиха така, че с близката ми приятелка Ш. имахме времето и желанието да стопираме от Белгия до България.
Ден първи: Льовен - Вузбург
Стартовата ни точка беше град Льовен, на около 30 км. северно от Брюксел. В понеделник сутринта хванахме автобус от града, който след 20-30 минути ни докара до магистралата, а на 200 метра от спирката има сравнително голяма бензиностанция. Най-доброто място, където можеш да стопираш, са бензиностанциите с паркинги за тирове. Още веднага видяхме един тир с българска регистрация, но се оказа, че човекът чака товар и няма да ходи до България.
Застанахме на изхода на бензиностанцията и след 10-ина минути ни спря кола с испанска регистрация. Шофьорът се оказа белгиец, който живее в Испания, собственик на фирма, която произвежда картончета за свиване на хашиш и марихуана в Китай и ги продава в холандските кофи шопове. С него пътувахме почти до границата с Германия, а още няколко километра до там минахме с една белгийка, която говореше на френски и имаше ужасен английски.
Разбрахме все пак, че има ферма със 100 крави и не е чувала за българско сирене и мляко. Остави ни на доста неприятно място, точно на изхода на една детелина на магистралата. По принцип стопирането по магистрали е забранено, защото наистина е опасно. За щастие ни взеха бързо, като тук се качихме и на първия тир за този стоп.
Шофьорът беше унгарец с бегъл английски, който се доверяваше за пътя на GPS, от който женски глас дрънкаше глупости. Това беше първият сигнал, че това е може би най-неориентираният шофьор на камион в този край на Вселената. Десетината километра до първият малък паркинг минаха в обяснения за къде сме, когато установихме, че ще може да ни закара до Кьолн, но не е сигурен за посоката, което беше и причината да спрем на паркинга. Оказа се, че сме минали границата с Германия, като за това поне аз не забелязах някакви индикации и за първи път разбрах какво е то Шенген и колко е хубаво.
Въоръжен с GPS и информацията, която получи на паркинга, шофьорът потегли. Три пъти послуша GPS-а си, който все му казваше да завие надясно, въпреки че огромните табели показваха "Кьолн - направо". Накрая с Ш. почти му се развикахме да кара направо и живи и здрави спряхме преди Кьолн, където срещнахме един стопиращ французин на около 23-25 г. Занимаваше се с реставрации на сгради и беше силно впечатлен от плановете ни да минем 2000 км за четири дни. Той бързо потегли към Франкфурт, докато ние се възползвахме от удобствата на бензиностанцията.
След като хапнахме, заредихме малко телефоните и починахме, отново опънахме палци и 10 минути по-късно бяхме в кола с двама ливанци, които отиваха от Аахен (на границата Белгия - Германия) към Франкфурт, за да купят кола, която после ще препродадат. Говореха почти перфектен английски, знаеха и немски, а между тях си говореха на арабски и за първи път в живота си чух колко готино може да звучи този език.
Единият разказа, че живее в Германия от около година и предпочита да си е у дома, защото всичките правила в страната му идват в повече, но също като много наши сънародници, парите са му необходими. На разделяне ни дадоха визитка и казаха, че ако решим да си купим кола от тях ще ни направят специална отстъпка.
Последната кола за първия ден от стопа ни спря също толкова бързо колкото и предишните и ни закара от Франкфурт до Вузбург. Шофьорът - немски студент, на име Кай - се прибираше от Кьолн към Щутгард. Оказа се вторият млад реставратор, който срещаме. Разбрахме, че много харесва работата си и може да се издържа от нея, но за съжаление това може да се работи до един момент, тъй като е натоварващо и изисква доста усилия.
Остави ни на поредната голяма бензиностанция, преди Вузбург. Зад нея имаше малка горичка, в която открихме перфектното място за спане. До този момент всичко вървеше по план – бяхме изминали 500 км за един ден, оптималното дневно разстояние за двойка стопаджии.
Ден втори: Вузбург - Хегйешалом (границата между Австрия и Унгария)
Излазихме от палатката чак към 8 сутринта, вместо в 6, както бяхме планирали. След като прибрахме палатката се освежихме в тоалетната на бензиностанцията, където за първи път в живота си се почувствах като туземец*.
След близка среща с полицията **, докато още си затварях раницата и прибирах вещите си по джобовете, един бус спря и съвсем набързо се натоварихме. Шофьорът беше много готин германец, който като чу, че сме от България много се зарадва, защото се оказа женен за българка. Той разказа, че с жена си се занимават с IT и дизайн. Знаеше думи на български и сподели, че учи езика, защото иска децата му да знаят езиците и на двамата си родители. Беше видимо щастлив, показвайки ни семейни снимки.
През цялото време се опитваше да се обади на жена си, за да се помайтапи с нея, че е в България, като чуе, че ние с Ш. си говорим нещо на български. За капак на цялата позитивна енергия реши да мине по път, който за него е по-заобиколен с 40 км, за да ни остави на удобно за стопиране място.
Около Нюрнберг късметът ни се усмихна и ни качи Ристе от Щип. Той караше кондензатори за автомобили за Скопие и каза, че може да ни закара чак до Ниш, но ще трябва да спим на границата на Австрия и Унгария. С Ш. въобще не планирахме да сме минали цялата Австрия в този ден, нито пък да минем през Унгария, но се съгласихме на мига и така поехме към вкъщи с впечатляващата скорост, която ни стана хоби.
За преминаването на границата между Германия и Австрия се усетихме главно от смяната на шрифта на пътните табели и по-различно нарисуваната табела за хлъзгав път. За разлика от зелената Германия, която поне около магистралите беше основно гори и дървета, в Австрия около пътя имаше полета с посеви, разни красиви къщи и селца, както и два замъка, за aединия от които Ристе каза, че било затвор.
Към 9 вечерта минахме границата на Австрия и Унгария. На бензиностанцията хапнахме, заредихме телефоните и успяхме да хванем свободен Wi-Fi - едно особено удоволствие за стопиращия в роуминг пътешественик. Така успяхме да осведомим приятелите си, че за някакви си 36 часа сме изминали 1200 км, а пък за този ден са били 700. Късметът малко ни изневери и не успяхме да опънем палатка около тази спирка. Помотахме из бензиностанцията и накрая все пак решихме да спим в една детска дървена къщурка, където щяхме да сме ОК, ако завали, както и с стана през нощта. Това е моментът, в който се почувствах като истински клошар и освен това никой от двама ни не успя да се наспи.
Очакваше ни тежък ден по отношение на дрямките, но се успокоявахме, че има вероятност, макар и минимална, да стигнем вкъщи още на следващия ден.
Ден трети - Хегйешалом (границата между Австрия и Унгария) - София
Както и се бяхме уговорили, в 6:15 сутринта Ристе се освежи в тоалетната и потеглихме към Сърбия. Пътуването през Унгария беше скучно, като основното занимание беше да се редуваме да спим, спазвайки основното правило на стопа по двойки - никога не спете едновременно.
По обяд бяхме стигнали границата със Сърбия, където имах чувството, че ще се сваря. Преходът от 15-ина градуса в Белгия и Германия, през климатика в тира, та до 40-те градуса, на които се озовахме, беше брутален. Разделихме се с Ристе и нарамили раниците, екипирани с табели и слънчеви очила, минахме границата без проблеми от страна на граничарите.
Предстоеше ни най-дългото чакане, като около 20-30 минути след като почнахме да стопираме, други двама стопаджии от Полша, минаха покрай нас и споделиха, че стопират от 3 дни от Полша, а трябва до 8 вечерта да са в Белград. С Ш. се спогледахме и им се зачудихме, защото ние за 2 дни минахме доста солидно разстояние, но пък Сърбия не се слави като прекалено добро място за стоп. Двамата отидоха към близката бензиностанция, а ние останахме още 20 минути, след което се предадохме и ги последвахме.
На мига, в който стъпихме на бензиностанцията видях един тир с пловдивска регистрация. Шофьорът отиваше към Пловдив, но трябваше да преспи малко след Белград. Качихме се и за първи път от 3 дни имахме нормална комуникация, без езикова бариера, което беше страхотно. Човекът разказа, че е от Пловдив и преди имал кръчма в Несебър, но нещата там се провалили, заради което решил да кара камион, за да може да издържа семейството си.
С този шофьор проведохме и най-готините разговори за пътуването, като ние му разказахме нашите приключения, както и за предишни стопове, а пък той разказа за скандинавските страни, където основно кара. За съжаление имаше доста движение и пристигнахме на спирката след Белград чак към 20 ч, заради което с Ш. решихме, че задължително трябва да намерим директно кола до София.
На тази бензиностанция изпих една бира Йелен – най-добрата сръбска бира, хапнахме по сандвич и пушихме по цигара, като половината персонал разбра, че сме от България и много ни се изкефиха. Беше поредният случай, в който българското разбиране за "гадните сърби" беше разбито.
След като починахме, започнахме да обикаляме и да разпитаме за превоз, като започнахме от колите с родна регистрация. Спряхме при една, с която четирима души се прибираха от Словения, където имало балкански сбор на пещерняците. Човек от Стара Загора не ни взе, защото беше решил да остане да спи там.
При третия опит попаднахме на човек, който отива в София и е сам. Не запомних името му, но той беше може би най-готиният шофьор, който някога ме е качвал на стоп. Авиотехник, който постоянно пътува между София и Белград. Остави ми впечатлението на много здраво стъпил на земята човек, а беше едва на 26 години.
Беше му супер приятно, че има хора, които пътуват насам-натам и се кефят на живота. А тъй като бяхме започнали с луд късмет, така и приключихме – оказа се, че младежът минава през целия град и ни остави доста близо до домовете ни.
Пътуването на стоп ми стана още по-любимо след това приключение. Не само защото срещаш всякакви добри и интелигентни хора, а и защото научаваш интересни неща от тях. Мисля и че станах доста по-близък с Ш. Всичко това, в комплект с готините случки, които ми остават за разказване, е причината вече да обмислям накъде да опъна палеца следващия път.
