Седя си аз в парка и чета Стендал. "Червено и черно" е хубава книга. Въпреки любовта ми към руските класици, не се чувствам гузен за изневярата ми към тях - в този слънчев ден се пренасям във Франция.
В съзнанието ми изплува образът на френското общество в началото на 19 век. Прави ми впечатление лекотата на изказа на автора, прочитам бързо последната страница. Свързвам всяка книга с определена асоциация - най-често дума или изречение. За гореспоменатата книга думата е грация.
"...носеше пола от виолетово сукно и бели велурени пантофки - беше особено грациозна." - цитат от друго произведение на Стендал.
Мислено създавам образ в главата си - начин на поведение, стил, облекло, походка. С други думи - как трябва да изглеждат „грациозният" мъж и жена в едно западащо общество като нашето.
"Скромен, избягващ погледите на другите - стойката му изразяваше прецизност". Балзак също ми е любим.
Почивайки след дългия работен ден, чувам музика. Не, преувеличих! Чувам шум, идващ от телефона на русо момиче, седящо на двадесет метра от мен. Балкански ритми, допълнени с леко електронно звучене, поп с привкус на сръбско. Наричайте го както искате, за мен си остава чалга.
Въпреки опитите да изградя защита срещу подобен вид посегателство над личното ми пространство, не мога да избягам от тази песен (може би е на Преслава, може би на Галена - наистина не ме интересува). И се замислям в каква комична ситуация се намирам. Контрастът тук обаче е черно и бяло, за разлика от заглавието на книгата до мен. Френска буржоазия, грациозни тоалети и маниери срещу българска чалга, безвкусно облечено момиче в центъра на столицата...
Следващите няколко часа се чувствах неспокоен. Причината - наближават абитуриентските балове. За повечето младежи и техните семейства това е радостен момент - завършване на гимназия, подобаващо отпразнуване, "навлизане" в дебрите на висшето образование. За мен обаче това е момент на напрегнато неспокойство, тъга, меланхолия...
Чувствам се разочарован от себе си - защо трябваше да чета чужда литература, да опознавам класиците, да мечтая за красота и изящество, вкус и стил? Нали за един ден тези ми представи ще се изпарят - ще чуя виковете на абитуриентите, отброявайки някак си апокалиптично до цифрата 12, ще се нагледам на полу-облечени девойки, едвам движещи се от високите токове... Някак си всичко при нас е объркано.
Абитуриентският бал е пир на показността, на кича, на безвкусицата. Феномен, загнездил се и пуснал корени в България.
Балът е надпревара! Учениците се надпреварват в това какъв и колко по-лъскав автомобил да ги откара до уречено място, как да блеснат ослепително пред съучениците си и да бъдат забелязани. Но защо? Защо се дават луди пари за костюми и рокли, които пари могат да платят три и повече семестъра в бъдещия ВУЗ? Незнанието на отговора ме прави неспокоен.
Защо се толерира поведение, което граничи с вандализъм? Пияни младежи, силна „музика", клаксони на коли, нечленоразделни викове...
И разсъждавайки над всичко това, се зачитам в сутрешния вестник. Интересно интервю с проф. Любомир Стойков. Според него истинският елит не е по светските събития.
Бих перифразирал тези думи - според мен истинската радост от завършването не е нощта на абитуриентския бал. А трепетът от предстоящия дълъг път към реализация, грацията на бъдещето...
