Утре започват XXX Олимпийски игри, които ще съберат пред екрани от няколко технологични поколения близо 4 млрд. зрители по целия свят. В навечерието на това грандиозно събитие, което ще отмине за две седмици, ние трябва да потърсим пътищата за развитие на нашия спорт, защото от това зависи повече отколкото предполагате.
Светлите и тъмни страни на българския спорт до 1989-а
Оценките за спорта в България, както и за почти всичко в периода 1944-1989 са полярни. Тук ще опитам да ви представя малко по-умерен, но и критичен прочит на тези години.
В следвоенна България спортната политика е силно олимпийски ориентирана. Тя набляга преди всичко на постигането на олимпийски успехи. Тъй като до 70-те години Олимпийската харта изисква стриктно аматьорски статут, формалните национални и международни изисквания по отношение на статута на спортистите съвпадат: от състезателите се очаква да имат професия и да преуспяват и в двете поприща.
От друга страна, веднага след промяната на политическия режим през 1944 г. в социалистическа България се осъзнава изключителното значение на представянето на спортната сцена. Спортът се използва като средство за пропаганда и като оръжие в борбата за международно признание и престиж.
Тъй като властимащите искат страната да бъде между най-силните спортни нации, те възнаграждават финансово елитните си спортисти през годините, когато това е изрично забранено от Олимпийската харта. Поради тези причини професионализацията на аматьорския спорт в България и другите страни от комунистическия блок започва по-рано, отколкото се предполага.
Казано накратко - от края на Втората световна война през 1945 г., хората от Източна Европа живеят под централизирано комунистическо управление, при което еднопартийната политическа система ръководи повечето аспекти на живота, работата и спорта. Спортът, макар и достъпен за всички през ученическите години, след това става възможен единствено за малцината, които дават обещания за постигане на високи спортни резултати.
Всичко това до голяма степен обяснява и сериозните успехи на европейско, световно и олимпийско ниво. Не бива да се забравя и че изходните визи и стрелящите на месо граничари свиват емиграцията до минимум и в края на 80-те населението на страната доближава 9 милиона, с което демографската база за спорта е най-голяма в историята на страната ни.
Само за сравнение, когато Тито премахва изходните визи в края на 60-те, от Югославия по икономически и политически причини си тръгват над 1 млн. души. Това дава възможност за много по-сериозен спортен обмен и по-бързо развитие, което дава отражение и в годините след падането на Желязната завеса.
Мрежата от клубове си е достижение, но дотук
Сред най-важните постижения на социалистическия ни спорт е разширяването на мрежата от ученически, квартални, работнически и ведомствени клубове. По-голямата част от българските момчета и момичета, студенти, работници и служители имат достъп до редовни спортни занимания, макар и на относително ниско материално ниво, но с прилично подготвени треньори. Това си проличава най-добре през 70-те години, които са златни за масовия спорт у нас.
През 80-те системата тръгва необратимо към своето разрушаване и намаляващите финансови ресурси са съсредоточени в олимпийската подготовка на неколкостотин елитни атлети. В Сеул през 1988 г. те печелят 35 медала (10 златни!), с което се нареждат на седмо място в крайното класиране, но това е пирова победа.
По същото време спортните дружества в страната вегетират, изостанали от тенденциите в развитието на масовия спорт в свободния свят. Организират се всякакви Спартакиади, но стремежът в тях е само да се отчита дейност, а не да се развива спортуването на нацията. Така страната ни се оказа в незавидната позиция в 1/3 от училищата да няма нормални условия за провеждане на часовете по физическо възпитание.
Тъмната страна на социалистическия спорт почти не е изследвана у нас, но с и с просто око се вижда: фокусирането върху високото спортно майсторство; ниското ниво на образованието в спортните интернати, лишаваща неуспелите елитни състезатели от нормален съзнателен живот; забъркването в безброй допинг скандали; пренебрегването на отборните игри за сметка на силовите индивидуални спортове, които носеха повече и "по-лесни" медали на големите първенства. Сред слабостите на тази система бе и централизираното управление "отгоре", което отучи българите да се самоорганизират и по отношение на спортната дейност.
На дъното на редовния спорт
Времето на социализма е важен етап в развитието на нашия спорт, който има своите добри и лоши черти. До голяма степен днес сме на това посредствено положение, защото все още не можем да ги осъзнаем и анализираме. Така се лутаме от сляпото копиране на компрометирани модели от миналото или робуваме на ултралиберални пазарни механизми от зората на капитализма, които обричат огромна част от децата ни на спортна дискриминация.
Днес 3/4 от държавните, общинските и фирмените бюджети за спорт са предназначени за шепата професионалисти. Масовият и особено детско-юношеският спорт се финансират предимно от гражданите (родителите). Докато това не се коригира, не очаквайте кой знае каква положителна промяна.
Българите са твърдо на дъното на класацията за редовно спортуване и трудно ще отлепят от него, ако не осъзнаят, че робуват на сбъркани цели. Тук е мястото да си припомним големите предимства на доброволните, организирани извънкласни занимания със спорт:
1. Здравето - подобряване на формата и ефективна и устойчива борба с вредите от наднорменото тегло;
2. Хигиената - изграждане на полезни ежедневни навици;
3. Приятелства, възпитание и социализация - естествено интегриране в отбора, клуба и спорта; запознаване, приемане и сприятеляване с другия - съотборник, съперник, треньор, съдия, фен; опознаване на региона, страната и шанс за чести пътувания в чужбина със съпътстващите ги правила за поведение на и извън терена;
4. Характер и дисциплина - изграждане на волеви качества за упорит труд, за смело и коректно посрещане на победите и загубите; осъзнаване на понятия като уважение, чест и достойнство, благородство, справедливост и феърплей, доверие и отговорност; оформяне на хранителен, тренировъчен и игрови режим на поведение;
5. Треньорът - допълнителен авторитет, който може да помогне за възпитанието, образованието и развитието на детето;
6. Смислено запълване на свободното време (особено за децата в риск) - така не остава пространство за безделие и пороци;
7. Стимул за учене (ако не се стараеш в клас, ще те спра от тренировки);
8. Обучение по вид спорт - изграждане на технически, тактически и физически качества и умения за цял живот, които могат да се използват в ученически, студентски и любителски първенства и турнири;
9. Постижения - спечелване на точки, състезания/мачове, турнири, купи, медали, награди, стипендии;
10. Кариера - шанс за професионално развитие в света на спорта;
Надявам след края на игрите в Лондон и независимо от българското представяне на тях, у нас да започне дискусия по тези проблеми. Нацията ни има нужда от рационално управление на кадрите, базите и парите с едничката цел да предостави адекватни условия за организиран спорт на колкото се може свои граждани, независимо от тяхната възраст, местоживеене и социално положение.
Това означава да се почистят занемарените стадиони, да се освежат кортовите писти, да се потърсят добровoлци за треньори в средите на студентите oт НСА и ветераните, да се потърси разумна подкрепа от държавата, общините и бизнеса...
Всичко това е възможно, но само при условие, че отговoрните хора в държавата ясно заявят промяната в своята стратегия. А дотогaва ще си говорим за следващия олимпийски цикъл и как спортуват другите.
