Халфът на Ливърпул Алексис Мак Алистър сподели своята житейска история пред Players' Tribune.
Откакто премина на "Анфийлд", той се утвърди като един от основните играчи на английския шампион и през тази седмица вкара победния гол срещу Реал Мадрид в Шампионската лига.
В своята изповед Мак Алистър разказва за детството си в Аржентина, за спечелването на световната купа и за първата среща с Юрген Клоп и адаптацията си в Ливърпул, като се спира на множество интересни истории:
Трябва да дам голяма прегръдка на майка си.
Без нея нищо от това нямаше да се случи. Нямаше да съм шампион на Висшата лига. Със сигурност нямаше и да съм световен шампион. Вероятно изобщо нямаше да знаете името ми.
През декември 2020 г. се свързах с нея по FaceTime и плачех. Бях в апартамента си в Брайтън, а тя беше у дома в Буенос Айрес. Бях си загубил ума.
Казах ѝ "Мамо, не мога повече. Прибирам се вкъщи, трябва да се махна оттук".
В онзи период почти не играех за Брайтън. Беше срамно, защото носех №10 в клуб от Висшата лига и това е мечта за толкова много аржентински деца - но бях никой, името ми не значеше нищо, считах се за прокълнат.
Когато се преместих в Англия от Бока Хуниорс в началото на 2020-а, влязох от пейката за един мач и няколко дни по-късно светът спря. COVID, бам, всичко прекъсна. Без футбол, без приятели, и най-лошото, бях в страна, където не знаех езика. Започнах уроци по основен английски през Zoom.
Когато си футболист, ставаш мъж на много ранна възраст. Но в други аспекти си още момче.
Обаждах се всеки ден на мама по FaceTime да я питам как да пусна фурната и къде да сложа перилния препарат. А като си сам и не играеш, започваш да се депресираш.
Мнозина не знаят това, но по Коледа, все още без фенове по стадионите, аз вече си бях събрал багажа. Буквално ми беше събран.
Имах две оферти за трансфер, една от Русия и една от Испания, и бях взел решение. Един ден звъннах на мама разреван и ѝ заявих, че не мога повече и се отказвам.
Но майките... Те винаги знаят какво да кажат, не е ли така?
Независимо на колко години си, като говориш с майка си си малко дете. Тя ме върна към времената, когато играех всеки ден с братята си на двора.
В началото на лятото тревата беше идеално зелена и гладка и перфектно окосена, а в края на лятото се беше превърнала в кална яма заради нашите мачове и опитите да се убием един друг с шпагати.
Когато учителите ме питаха какво искам да работя като порасна, аз ги поглеждах все едно са луди.
"Каква работа, какво имате предвид? Футболист, футболист, футболист".
Повечето хора си мислят, че това е защото баща ми е Ел Колорадо и е легенда на Бока Хуниорс (Карлос Мак Алистър, бел. ред.). Но честно казано, дори да беше водопроводчик, аз пак щях да съм обсебен от идеята.
Помня един от първите пъти, когато той ни заведе на "Ла Бомбонера" да гледаме мач. Отне ни половин час да извървим последните две преки, защото всички го спираха, искаха снимка, автограф или да поговорят с него... Това беше началото на цялата страст, започвах да разбирам какъв е бил баща ми като футболист.
Но бях такъв дивак като малък. Ако някой играч направеше грешка, ти как реагираш от трибуните? Ругаеш го, нали?
"Задник! Подай топката!", виках аз. Хахахах, какво да кажа? Бях емоционален.
Но на татко му писна и ми каза: "Але, престани. Искаш един ден и ти да си там, нали? Оттук горе изглежда много лесно. Но нямаш идея какво е да си там. Не искам никога повече да те чувам да обиждаш някой футболист".
А когато баща ми каже нещо, аз го слушам.
Той сключи сделка с мен и ми каза: "Никога няма да те карам да правиш милион неща. Само искам от теб да избереш едно нещо. И каквото и да е то, винаги да го правиш със страст".
Същата сделка сключи и с братята ми.
Като тийнейджъри тримата играехме за Архентинос Хуниорс и всеки ден пътувахме по час и половина за тренировка в черен Ford Ka, 1.6-литров. Наричахме го Хлебарката. Ако си мислите, че тогава вече сме карали Аудита, очевидно не познавате баща ни. Естествено, бяхме благословени, но благословията на Ел Колорадо си има граници.
Връщах се с носталгия към онези времена, когато бях съвсем сам в Брайтън и стоях на резервната скамейка. Толкова копнеех да се върна у дома. Но мама ме накара да видя светлината.
"Але, помниш ли колко много искаше това? Помниш ли Хлебарката? Трябва да си смел, не можеш да се откажеш сега".
Представяте ли си да бях отишъл в Испания или Русия? Сега щяха да задават въпроси за мен в някой от онези куизове по кръчмите, които организират в Англия.
"Следващ въпрос: Кой беше онзи аржентинец с ирландското име, който изигра 15 мача за Брайтън?"
"Ох, по дяволите, как се казваше... Мак нещо си? Какво изобщо стана с него?"
Но не, съдбата ми беше друга. Майка ми ме спаси.
След Коледа имахме толкова много контузени в Брайтън, че нямаха друг избор, освен да ме пускат да играя.
Като вкарах два пъти на Евертън през януари 2022 г., усещах, че нещата се нареждат за мен. Превърнах се в нещо различно.
Оставаха 11 месеца до Световното първенство и помня, че татко ми каза "Ако продължиш да бъдеш титуляр във Висшата лига, ще попаднеш в състава на Аржентина".
Казах му, че е луд, Аржентина имаше избистрен състав, който спечели Копа Америка, беше невъзможно, но той ме уверяваше.
Когато Роберто Де Дзерби ни стана мениджър през следващия сезон, няколко месеца преди Световното, всичко се промени за мен. Основното е, че той ми помогна да се подобря в анализирането на ситуацията на терена. Да сканирам в ума си шахматната дъска на всеки две секунди.
Гледахме Йодегор като пример за това, за мен той е един от най-добрите в сканирането, главата му не спира да се движи. Де Дзерби ми даде този дар и това наистина подобри играта ми.
Когато играех всяка седмица и имах доверието на мениджъра, идеята за Световното първенство вече не изглеждаше толкова далечна.
Няма да забравя как бях в хотела при едно гостуване на Уулвърхемптън, когато получих обаждането на мечтите си. Баща ми беше прав, попаднах в състава и щях да отида в Катар. Веднага се обадих на него и на мама по FaceTime и плакахме заедно.
Преди две години не можех да се измъкна от пейката в Брайтън, а сега щях да ходя на Световно с Аржентина, за да опитам да напиша история.
В първия мач определено написахме история, но от грешния тип.
Саудитска Арабия играеше с толкова изнесена напред защита, че като ги гледахме на видео преди мача, си мислехме: "Уау, ако не играят перфектно 90 минути, можем да им вкараме 15 гола".
За съжаление, те играха перфектно, а в този мач бяхме като прокълнати.
През второто полувреме, когато вече губехме, няколко от нас загряваха. Аз чаках да вляза, гледах към пейката с надежда и видях треньора да сочи към мен. Побиха ме тръпки. Ето, ще играя на Световно първенство. Започнах да тичам към пейката, но той взе да маха с ръце "Не, не, не ти. Онзи, другият!"
Саудитска Арабия изстрада 90-те минути и шокира целия свят с победата срещу нас.
После беше наш ред да страдаме. В медиите ни съсипваха и усещахме напрежението, но за щастие, имахме Лео, който да се изкаже от наше име.
Той каза на феновете ни вкъщи, че трябва да продължат да вярват, защото няма да разочароваме нашата страна.
Простички думи, но когато ги казва Лео, вярваш в тях.
За щастие, ние като аржентинци знаем как да страдаме. То е в нашето ДНК. А има причина футболът да се играе 90 минути. Ако играеш перфектно в 80 от тях, но не знаеш как да изстрадаш останалите 10, никога няма да си шампион.
Смятам, че за нас като страна това е тайната. Може би даже донякъде се наслаждаваме на лудостта. Само вижте четвъртфинала срещу Нидерландия, когато стана лудница и всички взехме да се бием. Аржентинците се чувстваме на място в такъв момент, харесва ни.
Това предопредели нагласата ни и в остатъка от турнира.
Бяхме безстрашни, а това е странно, защото от малък винаги бях нервен преди мач. Но кълна се, не почувствах нещо такова през целия турнир, дори на финала срещу французите.
В нощта преди мача с Франция спах 10 часа. Повечето от двубоя ми е мъгла, но винаги се сещам за момента, в който подадох на Анхел Ди Мария, за да стане резултатът 2:0.
Той е толкова специален човек, а преглътна толкова много обиди през кариерата си. Никога не беше оценен толкова, колкото трябваше. Като вкара, изтичах при него да отпразнуваме и той плачеше, беше много въздействащо.
Знам колко много страни обичат футбола, но за Аржентина той е направо нещо възвишено. Понякога си мисля, че означава твърде много за нас.
И разбира се, в продълженията Дибу Мартинес спаси всички ни. Вече бях сменен, беше 3:3 и отивахме към дузпи. Помня единствено как видях син екип сам срещу Дибу с топката и никой около него. Не съм се чувствал толкова безпомощен.
Мислех си, че това е краят и сме загубили световната купа.
Но знаете ли какво казваме в Аржентина за вратарите? "За да си вратар, трябва да си или луд, или идиот".
За щастие, ние имаме най-лудия от всички. Той има духа на дете, което си играе с топката. Скочи във въздуха с разперени ръце и крака и направи невъзможното спасяване, за да отговори на молитвите на 45 милиона души.
После почти не помня какво ставаше, по време на дузпите бях в друг свят.
Когато Гонсало вкара, за да ни направи шампиони, даже не знаех как да се радвам. Стоях като препариран. Обърнах се към семейството ми, което стоеше точно зад нашата скамейка, и просто им помахах. Като малко дете след първия му мач. Хахаха.
"Мамо, тате, здравейте, добре ли играх?"
Те ми помахаха обратно със сълзи на очи. За първи път видях баща ми да плаче.
Като се прибрахме и кацнахме в Буенос Айрес, имаше 5 милиона души по улиците. Мисля, че това е най-важният спомен в моя живот. Едва ли някой от нас беше осъзнал какво сме постигнали, преди да стане свидетел на това нещо.
Ставаше въпрос за нещо повече от футбол. Не обичам да се занимавам с политика или нещо такова, но знаех, че икономическата ситуация е много, много лоша. Хората правеха каквото могат, за да оцелеят. Но ми казаха, че за целия месец страната е спряла и са забравили за всичко останало.
Накрая трябваше да ни измъкнат оттам с хеликоптер, толкова беше лудо. Полетяхме над 5 милиона души като световни шампиони.
А след няколко дни бях обратно в Брайтън - Англия по средата на януари, студено и дъждовно! Беше нереално.
Но все още нямах идея колко много щеше да се промени животът ми.
В края на онзи сезон Юрген Клоп дойде да ме види. Срещнахме се тайно някъде по пътя за Брайтън и бях малко шокиран, че той прави това за мен. Да, бях спечелил световната купа, но изобщо не бях някаква звезда.
Пихме кафе и той ми обясни, че много иска да отида в Ливърпул, защото му напомням на Гюндоган, когото той беше развил в Дортмунд до един от най-добрите box-to-box полузащитници.
Откакто говорих с Юрген, бях наясно, че трябва да премина в Ливърпул. Беше страхотен разговор и началото на страхотна връзка между нас.
Но всяко нещо отнема време, отборът беше сменил цялата си халфова линия, едни емблематични личности, които бяха спечелили всичко.
Когато аз, Дом, Райън и Ендо пристигнахме, ни трябваше време да свикнем един с друг. Онази полузащита беше много хеви метъл, но ние не бяхме толкова директни. А когато имаш играчи като Мо, Лучо и Коди отпред, те искат топката по възможност вчера. Трябваше ни време за адаптация.
Няма да забравя като завършихме 1:1 с Лутън и се върнахме в съблекалнята. Знаехме, че сме играли зле, а Юрген дойде и ни каза нещо, което наистина имахме нужда да чуем. Честно и без заобикалки.
"Старата ми халфова линия щеше да има топките да излезе и да спечели този мач", заяви той.
Помня как гледах в земята и си казах: По дяволите, да. Прав е.
Това беше повратна точка за нас, защото започнахме да играем по-директно и бързо, с повече топки. И станахме много близки в отбора, особено след като Юрген разкри, че си тръгва. Беше пълен шок.
Той ни обясни, че просто е изморен и има нужда от почивка. Вече напълно го разбирам, напрежението на това ниво е толкова голямо.
Съгласен съм с казаното от Гуардиола за Висшата лига, това е най-трудният за печелене трофей в света.
Толкова е интензивно и натоварващо, но в Ливърпул Мо Салах задава стандарта за всички. Той е най-големият професионалист, който съм виждал, чудовище е.
Трябва да изразя благодарността си и към Арне Слот, който е перфектният "мост" след Юрген.
Когато Арне дойде, беше голяма промяна за нас, защото стилът му е различен. По-малко рокендрол и повече контрол над топката, но проработи много добре при нас.
А подкрепата на мениджъра извън терена беше дори по-важна за мен.
Не искам да влизам в детайли, но преминавах през лични проблеми миналия сезон. Казах на един човек и се оказа, че е стигнало до Арне и той ме повика в офиса си.
Никога не знаеш как ще се приемат такива неща във футбола, но Арне беше страхотен във всяко отношение, даде ми да си кажа всичко и оттам нататък можех да дишам по-спокойно.
Съотборниците ми също са страхотни, а станаха и страхотни приятели. Има един от групата, за когото винаги ще остане специално място в сърцата ни.
Разбира се, с голяма емоция искам да посветя този параграф на Диого. Още не мога да разбера как ни напусна толкова рано, винаги беше толкова земен, фокусиран върху семейството, никога не се правеше на нещо, което не е.
Знам, че с неговата усмивка ще ни подкрепя отгоре. Използвам възможността и да изпратя най-топлите си поздрави към семейството му, което никога не бива да забравяме. Те са тези, които страдат най-много от смъртта на Диого и на брат му Андре. Моето уважение и любов за всички тях.
Признавам, че още една сълза пада, когато се сетя, че Лучо (Диас), Дарвин (Нунес) и Тафарел (бившият треньор на вратарите, бел. ред.) вече няма да са в клуба.
Толкова много приятелски вечери, барбекюта, чаши вино и споделени моменти, които никога няма да забравя. Ще ми липсват много и им пожелавам най-доброто в новите пътища, които са поели. Нямам съмнение, че ще се справят добре, защото са толкова талантливи.
Във футбола ценя много приятелските моменти с тези, които наистина обичат играта.
Затова бях толкова емоционален като спечелихме лигата.
Странно е, че Световното първенство някак все още ми изглежда нереално, случи се толкова бързо. Като красив сън, от който не съм се събудил.
Но титлата от Висшата лига и този отбор на Ливърпул... беше толкова реално.
При последния съдийски сигнал срещу Спърс, паднах на колене и започнах да плача.
Мисля, че е заради истинското приятелство в отбора, което е рядкост във футбола. А след трагедията през лятото и емоцията като научих, че ще ставам баща... всичко, което се случва, вече има по-дълбоко значение за мен.
"О, това е просто футбол."
Как бихме могли да го кажем някога? Не е просто футбол и не е просто клуб. Това е нашето семейство, нашите спомени и нещата, които оставяме след себе си... Трябва да ценим всичко, защото не знаем колко дълго ще продължи.
Затова животът е най-хубав, когато забавиш темпото и започнеш да оценяваш всичко, което имаш. А аз наистина го оценявам. В крайна сметка, футболът е като живота, толкова непредвидим.
Понякога играеш зле и не знаеш защо, друг път не можеш да пропуснеш и пак не знаеш защо.
Вижте моята история, през 2020-а бях никой и не можех да запиша мач за Брайтън, плачех на майка си по FaceTime.
След две години бях световен шампион, после шампион от Копа Америка, вече и шампион на Висшата лига, а даже и номиниран за "Златна топка".
Това е футболът, нали? Единственият начин, по който мога да обясня своята история е с това, че не се предадох. Това бих научил и дъщеря си след няколко години.
Баща ѝ се пребори с доста неща, но знаеше как да ги преодолее. Просто продължаваш да се бориш, това е големият урок и така го правим ние, аржентинците.
Може би не ни харесва да го правим по лесния начин. Искаме да победим, но първо трябва да се научим да страдаме - и това прави победата толкова красива.
