В днешно време всички сме някакъв вид документалисти - къде целенасочено, къде по неволя. Снимаме, записваме, споделяме мигновено - и така малко или много „взимаме хляба" на професионалистите в областта. Или пък не съвсем?
Всъщност, улесненият достъп до технологии не е променил съществено ролята на класическия документалист. Той продължава да търси теми, които по някакъв начин раздвижват обществото и предлагат различна и неочаквана гледна точка.
Това успя да направи един от опитните наши документалисти - Ралица Димитрова, заедно с обичайния си партньор, включително и в живота - оператора и продуцент Пламен Герасимов. Тя го постигна, повдигайки един противоречив въпрос - имат ли право родителите сами да образоват децата си.
Нейният филм „Аз съм домашен ученик" разказва за първото поколение домашни ученици в съвременна България. Те не ходят на училище и биват обучавани вкъщи от своите родители - или съвсем самостоятелно, или чрез спомагателни материали и дистанционни програми. Част от децата са ходили на училище и в един момент са прекъснали, други никога не са влизали в класна стая.
Методът все още е доста непознат в България, макар че домашно образование у нас е имало и преди 9 септември 1944 г., когато е било нещо съвсем естествено. Днес е напълно нелегално, но семействата, които застават пред камерата във филма, показват на всички, че не се крият от обществена критика.
„Просто отглеждаме децата си, както се е правело винаги", обяснява един от родителите в „Аз съм домашен ученик". „Изборът на героите ми е техен - неочакван, плашещ и объркващ за повечето хора. Но всеки поглед към неочакваното е повод да премерим собствените си критерии и да прокараме собствена следа", казва авторката Ралица Димитрова.
„Когато започнахме да обикаляме България и да проучваме начина на живот на тези, които са се посветили на домашно образование, тази тема беше почти непозната у нас .. не че сега е особено популярна)", добавя тя.
И продължава с разказа: „Самите семейства се учудваха, понякога дори се плашеха, от вниманието, което предизвикваха. Някои дори отказаха да се снимат. Други пък след прожекцията на филма съжаляваха, защото не бяха убедени, че е трябвало да влизат в центъра на публичния интерес".
Извън закона
Какво все пак представлява домашният ученик - бунт срещу образователната система? Бойкот на обществото или просто някакво отчаяние? Изглежда не е нито едно от тези неща. Родителите уверяват, че нямат желание нито да се бунтуват, нито да изключват детето си от обществото. Все пак те признават, че не харесват образователната система и нямат доверие в учителите, напротив - убедени са, че училищната среда се отразява зле на децата им.
В световен мащаб доста родители споделят това мнение. Затова домашното образование е световно движение, което е и напълно законно в някои страни, като например Англия и САЩ.
У нас обаче училището е задължително до 16-годишна възраст, тъй че всички тези семейства на практика са извън закона. Не че това е трогнало властите - повечето „нарушители" признават, че не са притеснявани по никакъв начин от институциите. „Те не ни търсят, и ние не ги търсим, и така", смеят се двама от родителите във филма.
Въпросителните
Естествено, дори да оставим закона настрана, не всеки може да си позволи домашно образование. Като начало, методът предполага поне един от двамата родители да има възможност редовно да си бъде у дома.
След това възникват множеството въпроси - на всички тях родителите твърдят, че са намерили решения. Например - за точната система на преподаване, за социализацията на децата, както и какво става с тях впоследствие, щом като не получават дипломи за основно и средно образование.
„Повечето чужди университети и без това не признават българското средно образование", казва по последния въпрос един от родителите във филма. Но пък българските университети изискват диплома от кандидатите да учат в тях.
Ето защо родителите настояват домашното образование да се предвиди в законодателството - според тях е достатъчно да се внесе поправка в закона за висшите училища, която да допуска домашно образованите деца до кандидат-студентските изпити, пък там - каквото сабя покаже.
„Филмът винаги предизвикваше дискусии и, за мое съжаление, не точно в плоскостта, която аз бих искала", признава Ралица Димитрова. „Обикновено въпросите винаги започваха с: "А вие самата одобрявате ли...". И всеки път ми се налагаше да казвам, че ако снимахме филми или говорехме и пишехме само за неща, които одобряваме и харесваме, светът щеше да е залят с любовни излияния и пълно игнориране на разнообразието и различността".
Тя съжалява също, че при повечето дискусии й се е налагало да защитава домашното образование (а това не е било нейна цел в нито един момент) и твърде малко да говори за филма като художествен факт.
На „Златния ритон"
Премиерата на филма беше на 5 февруари тази година, а сега „Аз съм домашен ученик" участва и на юбилейния „Златен ритон" в Пловдив.
В 20-ото си издание Ритонът се е утвърдил като сцена, на която българските документалисти (и аниматори) могат да покажат творчеството си. Фестивалът е именно за филми като „Аз съм домашен ученик" и за идеи, които интригуват, провокират и предлагат различна гледна точка към света.
Някои от другите теми, вдъхновили авторите тази година, бяха животът на ромската общност у нас, борбата за оцеляване на българите в условията на резки политически преходи, обърканата съдба на голобърдците след Балканската война, трафикът на български жени, както и кое превръща България в една от малкото страни в ЕС, които са донори на деца за осиновяване в чужбина.
В разгара на фестивала, показал тези филми, Ралица е категорична, че дори условията за правене на документалистика да се променят, корените си остават същите.
„Всички все още знаем азбуката и можем да пишем, но не всички са велики писатели. Телефоните и камерите са просто инструмент, те не мислят сами, а са насочени от човек и идея. И ако има интересна история, личност, поглед към нещата - ето тогава вече можем да говорим за документалистика", казва тя.
„Аз съм домашен ученик" вече стигна до чужбина, като беше показан в Испания и в Германия, и със сигурност ще продължи да предизвиква множество дискусии - именно в това е идеята му.
„Целта на филма е да покаже различен вид мислене и действие - различен от обикновеното и ежедневното. Което да ни кара да помислим какво самите ние бихме избрали, направили, харесали. Да помислим за правилното и неправилното, доброто и лошото. Да потърсим свои отговори на въпросите", завършва Ралица.
Ало, болния, няма ли кой да ти надене една от ония ризки , с безкрайните ръкавчета? След това да е пъхне в една стая с меки стени, и без достъп до интернет. Осмърдял си всичко с присъствието си , и май на никой администратор не му пука.... Аз ако бях, бял ден нямаше да видиш..
Трънич, като си толкова начетен, вземи прочети кой е Хенри Ролинс... Може би и него ще копнеш Успех. И прибери българското знаме, моля те, срам ме е.
Все ми се струва, че основната причина за неочакваната разгорещеност на този дебат е по-друга. Въобще не става дума за образование. Не толкова и за загриженост за новите поколения. Даже не става дума за дежурния (и безсмислен) спор по-добре ли е било при соца или не. Проблемът е, че някакви искат ДА СЕ ДЕЛЯТ ОТ СТАДОТО. Или, да го кажем по-дружелюбно – от колектива*. Това естествено дразни тези, които безрезервно вярват в силата и полезността на колектива и разчитат на него. Те смятат, че подобна вяра и упование задължително трябва да се възпитава у подрастващите – и всеки опит да се постави под съмнение тази аксиома е саботаж (или най-малкото – лош пример). Дразнят се и други, които на пръв поглед са самостоятелни личности, индивидуалисти дори – обаче си имат едно наум, че все пак, „в някои сфери“, колективът върши добра работа. Ето, казват те, ние сме възпитавани от колективното образование, пък не само че не сме смачкани от него, а и спокойно можем да се наречем свободомислещи. Значи не е чак такава трагедия. И добавят прагматично: вярно, че колективното образование не е идеално – но след като все пак работи, по-добре да видим как да го подобрим, а не да му създаваме алтернативи. Има и трети, които не се дразнят, а направо ги е страх. Не че отведнъж колективът ще каже – айде всеки да си взема детенцето и сам да отговаря за обучението и възпитанието му (това няма как да стане, по ред причини). Ако обаче домашното образование стане ДОПУСТИМО, то като нищо може да стане и ПРЕСТИЖНО. Логично е: имайки предвид, че подкрепящите го родители са предимно по-високообразовани, като едното нищо ще съумеят да подготвят децата си по-добре, отколкото в училище. Какво ще правят тогава тези, които са свикнали да си КУПУВАТ престиж? И още нещо, неприятно за твърде много хора – ще отпадне може би най-универсалното оправдание за родителски провал: детенцето ми е супер, обаче некадърните даскали, скапаната образователна система и лошата среда го развалиха. Защото веднага ще следва контрата – ами защо не си го образова вкъщи? Накратко, ако индивидуалното домашно образование придобие равнопоставеност с колективното, това би било сериозен камък в блатото. Не толкова в блатото на образователната система, колкото в това на колективното мислене, наследено от соца – от което още не сме се отървали, ако и да си мислим, че сме. Това ще е още един прецедент, който потвърждава, че стадото (пардон, колективът) ВИНАГИ има алтернатива. При това прецедент в област, която засяга на практика всички. Затова такава не особено значима тема предизвиква лавини от коментари. Въпреки че се отнася за съвсем малък процент от децата в България (реално, колко биха преминали на домашно обучение?), а и не засяга по някакъв начин обучението на оставащите в училищата. Единствено тревогата от такъв неудобен прецедент предизвиква толкова живо разискване. Само че всичкото това говорене е като форсиране на двигател на място: само гори бензин и вдига шум. Сериозен и смислен дебат за домашното образование (а и за образованието въобще) не може да има, докато в основата му лежат соц наслоения: стремежът хем драгият родител да се разтовари от отговорност, прехвърляйки я върху една колективна система, хем същата тази система да може да се използва за лесно оправдание, когато на обикновената овца (пардон, гражданин) нещо не й изнася. Иначе аргументи могат да се сипят и за, и против – включително верни, убедителни и разумни. Но основата на дебата е толкова гнила, че всякаква аргументация се обезсмисля. А и не е нужно да има кой знае какви разисквания. Домашното образование спокойно може да попадне в категорията „това, което не е забранено, е разрешено“. Пък то ще си покаже. И така би било нормално да се постъпи. Обаче никой не ще да хвърли камъка в блатото. Защото ще стане прицел на колективната неприязън. __________________ *) Навсякъде „колектив/колективен“ е използвано умишлено вместо „общество/обществен“ – защото съществуващите у нас общество и обществени структури и механизми все още са зле пребоядисани модификации на соц разбирането за колектив и колективност.
Зелен Бетон, лесно е да се философства без да се заема твърда позиция. Либертарианството на баба Алиса не е приложимо навсякъде. В някои страни домашното обучение би могло да е ефективно, но в други би било напълно грешно. Освен това няма критерии, които да оценяват колко ефективно би било едно такова обучение. И каква е гаранцията, че у дома детето няма да бъде обучено по-некачествено отколкото в училище? Бетоне, не става въпрос за стадно поведение, а за възможности. Нещата са много простички тук в България. Има хора, които дори не могат да отделят нито време, нито пари, нито сили за едно такова нещо. И познай какво - това са 90% от хората.
Сорка и от мен Бетоне, ама няма как да станеш вълк единак, ако си отгледан като домашно кутре. Животът е джунгла, знаеш добре, и оцеляват не по-подготвените, а по-жизнепригодните. И както е при всяко решение, всичко е компромис между две взаимно изключващи се неща. В случая "подготвеност по науките" и "способност за оцеляване". Няма как да дадеш на детето си и двете. Трябва да избереш, да вземеш решение. И да си носиш отговорността за решението. Отговорност обаче, която няма как да поемеш, щото няма да си вечно жив, да си хрантутиш домашното кутре до живот. То затуй държавата е снела от родителите отговорността по това решение, просто те задължава да направиш едното и толкова. Щото ако и да може човек да се дообразова в последствие (или паралелно с училището), да живее самостоятелно в джунгла и да се чувства добре в нея, няма как да се научи от книгите. Това се учи с практика, с контакта с другите. Училището е контролирана джунгла, дето чаветата се учат на оцеляване в конкурентна среда. Това последното е с много поздрави от Квинтилиан - първия, за който се сещам, правил подробен анализ "за или против домашното възпитание". После (пък и преди него, но не толкова подробно) съм го срещал това и при още много автори, но той все пак е бил 20 лета даскал на императорски синове и дори и на тях е препоръчал "колективното" обучение по тази причина. ПП: И това е решението за моя келеш, при условие, че и аз и майка му имаме възможност да му осигурим най-доброто образование, което може да се купи с пари в България.
Бетоне, прав си, че (най-често) не става дума толкова за образование, колкото за делене от стадото. С тази разлика, че колектива в случая се опитва да помогне, а не на всяка цена да повлече със себе си индивидуалистите на 6 годинки. Стадното мислене не е изкуствено насадено нито от соца, нито от която и да е държавна тетка. С това са наясно и децата от филма, които се чувстват цитирам: 'различна', 'отбягвана', 'липсват ми ДРУГИТЕ, но с брат ми сме готови да се ПОДЧИНИМ'. "Другите" са всички извън нагласения кръг дело на мама и тати. Ако за тях е нормално да ходят на у-ще, а за теб не, те самостоятелно или изрично ще бъдат учени на толерантност и да приемат различията, докато не се формират като отделни индивиди. Докато ти ще бъдеш учен, че другите са безмозъчна маса, стадо наследено от соца, необразовани подобаващо и това ще бъде и твоя утеха и твой начин да оцелееш отвън, много преди да си развил обещаното от мама и тати превъзходство.
А бре, Николай, а ти даваш ли си сметка, че хората виждат това, което искат да видят? Да си чувал случайно за понятието "болни родителски амбиции"? Да на всеки родител му се иска детето му да е талантливо, и изявено над останалите, но далеч не на всяко дете му е дадено да бъде нещо такова. Много е изписано по темата, чети. Но с две думи това води до болно поколение, осъдено да се чувства недооценено, непризнато и в крайна сметка дълбоко депресирано. Няма да те занимавам с фрази от рода: "Родителите са хората най-малко познаващи децата си". Като ти гледам едностранчивото изказване, съмнява ме да си чел Хелвеций. Ще те занимая с друго: ако на едно дете му харесва да ремонтира разни неща, то ще се чувства добре и дори може да бъде щастливо, ако стане после автомонтьор. Такова подведено от родителската амбиция и изтласкано на шефска или творческа позиция, ще се чувства зле, щото просто няма данни за такава работа. Кое е по-важно за теб: детето ти да стане некадърен депресиран шеф, посредствен писател или музикант, вярващ в таланта си, и чувстващ се недооценен, или талантлив и щастлив автомонтьор? Щото никой родител няма да види таланта на детето си наречен "техническа грамотност". Не щото то го няма, а щото не е престижно. Щото нали искаме за децата си най-доброто? Пък като заговорих за таланти, съмнява ме ти да знаеш, ти или някой от родителите, но всеки начален педагог знае, че забелязан в детето талант, никога не се казва на детето, а на родителите. При това с изричната уговорка да не му го казват. Щото децата имат бурна фантазия, започват да си представят, как са успели, известни и т.н., облягат се на този талант и спират да се развиват. А таланта е нищо повече от способност за развитие в някоя област. Кажеш ли го на детето, се получава като луковицата на цвете, посята и залята с две кофи вода. Тя загнива и никога не пониква. Но детето лети в мечтите си, цял живот после вярва, че е нещо повече от останалите, но това рязко противоречи на реалността и то се чувства недооценено. Трупа злоба срещу света, тъпче на едно място, но вярва, че има талант, който рано или късно ще разцъфне. Изпада в критикарство, за да си подхранва илюзията, че е нещо повече от останалите и е токова обсебено от това, че никога нищо не сътворява. Нещо повече, изоставайки в развитието си в областта на таланта, то все повече ламти за голямата творба и започва да се страхува да се пробва, за да не разруши мечтата си. Колкото повече време минава, толкова по-голяма става разликата между фантазия и реалност, което води до необходимост от още по-голяма и значима творба, която няма как да бъде създадена, щото таланта е останал недоразвит. Накрая почват да бъркат фантазията си с реалността, което вече е клинично състояние. Те ти как добрите намерения на родителите да подтикнат и развият таланта на детето си, на практика го погребват. Не щото не обичат децата си, а щото са прости и необразовани като педагози. И затова децата се повярват на педагози, а не на непросветените по темата родители. Щото родителя по отношение на детето си е човека с възможно най-субективното мнение.
Николай, нищо или почти нищо от това което знам и умея да правя, не съм го научил в училище. До средното се забавлявах с приятелите, израснах на улицата, а висшето беше трите "Й" - Йедене, пиЙене, Йе*ене. Прекарах си детството и студентството невероятно добре. Кога иначе може човек да се забавлява толкова безгрижно? Жал ми става просто, като видя 30-40 годишни чичковци и леки по дискотеките да се правят на шутове. Неизживяно детство е това. И се реализирах далеч по-добре, от онези дето учеха като замаяни под вещото ръководство на мама и тате, купон не знаеха какво е, щото там бяхме ние пропадналите и т.н. Изводите си ги прави сам.
Николай, разсъжденията ти изхождат от поне три грешни основни положения: Първо - че училището трябва да развива талантите. Тц, училището може само да ги открие, развитието е работа на самото дете. Има достатъчно време след училище. Второ - че родителите масово са компетентни да оценят реално собственото си дете. Тц, родителита са точно най-некомпетентните и това са го доказали далеч по-умни хора от мен и теб. Трето - че масово децата имат талант. Тц, масово децата са откровено посредствени. Талантливи са под 2% за поколение. Ама като ти гледам писанията, точно твоето е в тези 2% и точно училището му потиска таланта. Язе като по-прозд, оти не сам талант, като си няям хабер от нещо - чета. И вервам на по-акъллийте дет са писали. И келешот тъй съм го учил - прозд си сине, кат искаш да знайш - чети. И чете да му се невиди и чавето. Оти знай чей прозд, ама не сака да аргатува на природну талантливити. Вий дет са вика природно умните се многу знайте и се некой вий виновен, се никуй ни въ ръзбира, и се сте вкиснати кат съгясало сирене.
Николай Дренчев, ти си поредното доказателство против домашното обучение.
Чети какво пиша бре Иване, преди да попиташ: "А таланта е нищо повече от способност за развитие в някоя област." Толкова. Като не се развива, е безполезен. Пък защо да не се поставя в услуга на някой талант? Ако имаш един двуядрен комп с двойка РАМ, но с подходящ софтуер и един осем ядрен, с 16 РАМ с една гола ОС, на двуядрения ще си свършиш работата, макар и по-бавно, докато с осем ядрения - само можеш да се хвалиш, че го имаш. Пък на тоя свят Иване, за огромно съжаление на вас непризнатите таланти (пу, щях да кажа самозваните и да те засегна) се плаща за свършена работа. Това е положението, свиквайте.
Ареее, поредния със сигнали от кораба майка Можеше и да е смешно, ако не беше трагично.
Има интересна статия за таланта Казва се "Правилото на 10000 часа". Те тва е талант, да правиш едно и също нещо по 3 часа всеки ден, 10 години.
Тц Николай, просто се опитвам да предпазя твоето дете, да не го превърнеш в нещо като тук списващия Иван. Пфф, пиша глупости, изобщо не ми дреме за твоето дете, само споделям какво знам по темата. Това са неща открити преди много години и не цитирам разни капацитети за да се правя на велик, а защото и днес са валидни. Има и достатъчно съвременни публикации на различни психолози. Това са доказани от медицинската практика неща, но родителите упорито повтарят едни и същи грешки. Просто заслепени от жаждата за изява и слава на децата си, не искат да четат, ако пък го прочетат - не го вярват. Живеят в свят на илюзии и ги насаждат в децата си. С което ги правят неадекватни на действителността. И акъл не ти давам, казах достатъчно по темата, не си дете, че да те уча. Използвах коментарите ти и тези на Иван, за да докажа това, което казах още в първия коментар под тази статия.
>Пък на тоя свят Иване, за огромно съжаление на вас непризнатите таланти (пу, щях да кажа самозваните и да те засегна) се плаща за свършена работа. Ето това ми се ще повече хора да го разбираха. Апропо, ето една, според мен отлична, статия, която малко по-обширно покрива тази идея: http://www.cracked.com/blog/6-harsh-truths-that-will-make-you-better-person/ А да се говори, че привържениците на домашното обучение са борци за свобода и срещу статуквото е точно толкова безумно, колкото ако бяха привърженици на, с извинение, срането по улиците - има добра причина да е забранено, а борбата срещу това ограничение всъщност е малоумна проява на необразована недалновидност, а не, както го изкарват хора като Зелен Бетон, възвишен протест срещу несправедливите и нехуманни ограничения на общество, чиято мнима цел е да превърне децата ви в малоумни роби. Най-малкото защото обществото няма полза от това. А когато изсерете лайняното си отроче на улицата, това, освен че е лошо за самото него (и, съответно, за вас), създава нехигиенични условия за цялото общество. Това, именно, е причината обществото да се опитва да ви ограничи тази "свобода".