В днешно време всички сме някакъв вид документалисти - къде целенасочено, къде по неволя. Снимаме, записваме, споделяме мигновено - и така малко или много „взимаме хляба" на професионалистите в областта. Или пък не съвсем?
Всъщност, улесненият достъп до технологии не е променил съществено ролята на класическия документалист. Той продължава да търси теми, които по някакъв начин раздвижват обществото и предлагат различна и неочаквана гледна точка.
Това успя да направи един от опитните наши документалисти - Ралица Димитрова, заедно с обичайния си партньор, включително и в живота - оператора и продуцент Пламен Герасимов. Тя го постигна, повдигайки един противоречив въпрос - имат ли право родителите сами да образоват децата си.
Нейният филм „Аз съм домашен ученик" разказва за първото поколение домашни ученици в съвременна България. Те не ходят на училище и биват обучавани вкъщи от своите родители - или съвсем самостоятелно, или чрез спомагателни материали и дистанционни програми. Част от децата са ходили на училище и в един момент са прекъснали, други никога не са влизали в класна стая.
Методът все още е доста непознат в България, макар че домашно образование у нас е имало и преди 9 септември 1944 г., когато е било нещо съвсем естествено. Днес е напълно нелегално, но семействата, които застават пред камерата във филма, показват на всички, че не се крият от обществена критика.
„Просто отглеждаме децата си, както се е правело винаги", обяснява един от родителите в „Аз съм домашен ученик". „Изборът на героите ми е техен - неочакван, плашещ и объркващ за повечето хора. Но всеки поглед към неочакваното е повод да премерим собствените си критерии и да прокараме собствена следа", казва авторката Ралица Димитрова.
„Когато започнахме да обикаляме България и да проучваме начина на живот на тези, които са се посветили на домашно образование, тази тема беше почти непозната у нас .. не че сега е особено популярна)", добавя тя.
И продължава с разказа: „Самите семейства се учудваха, понякога дори се плашеха, от вниманието, което предизвикваха. Някои дори отказаха да се снимат. Други пък след прожекцията на филма съжаляваха, защото не бяха убедени, че е трябвало да влизат в центъра на публичния интерес".
Извън закона
Какво все пак представлява домашният ученик - бунт срещу образователната система? Бойкот на обществото или просто някакво отчаяние? Изглежда не е нито едно от тези неща. Родителите уверяват, че нямат желание нито да се бунтуват, нито да изключват детето си от обществото. Все пак те признават, че не харесват образователната система и нямат доверие в учителите, напротив - убедени са, че училищната среда се отразява зле на децата им.
В световен мащаб доста родители споделят това мнение. Затова домашното образование е световно движение, което е и напълно законно в някои страни, като например Англия и САЩ.
У нас обаче училището е задължително до 16-годишна възраст, тъй че всички тези семейства на практика са извън закона. Не че това е трогнало властите - повечето „нарушители" признават, че не са притеснявани по никакъв начин от институциите. „Те не ни търсят, и ние не ги търсим, и така", смеят се двама от родителите във филма.
Въпросителните
Естествено, дори да оставим закона настрана, не всеки може да си позволи домашно образование. Като начало, методът предполага поне един от двамата родители да има възможност редовно да си бъде у дома.
След това възникват множеството въпроси - на всички тях родителите твърдят, че са намерили решения. Например - за точната система на преподаване, за социализацията на децата, както и какво става с тях впоследствие, щом като не получават дипломи за основно и средно образование.
„Повечето чужди университети и без това не признават българското средно образование", казва по последния въпрос един от родителите във филма. Но пък българските университети изискват диплома от кандидатите да учат в тях.
Ето защо родителите настояват домашното образование да се предвиди в законодателството - според тях е достатъчно да се внесе поправка в закона за висшите училища, която да допуска домашно образованите деца до кандидат-студентските изпити, пък там - каквото сабя покаже.
„Филмът винаги предизвикваше дискусии и, за мое съжаление, не точно в плоскостта, която аз бих искала", признава Ралица Димитрова. „Обикновено въпросите винаги започваха с: "А вие самата одобрявате ли...". И всеки път ми се налагаше да казвам, че ако снимахме филми или говорехме и пишехме само за неща, които одобряваме и харесваме, светът щеше да е залят с любовни излияния и пълно игнориране на разнообразието и различността".
Тя съжалява също, че при повечето дискусии й се е налагало да защитава домашното образование (а това не е било нейна цел в нито един момент) и твърде малко да говори за филма като художествен факт.
На „Златния ритон"
Премиерата на филма беше на 5 февруари тази година, а сега „Аз съм домашен ученик" участва и на юбилейния „Златен ритон" в Пловдив.
В 20-ото си издание Ритонът се е утвърдил като сцена, на която българските документалисти (и аниматори) могат да покажат творчеството си. Фестивалът е именно за филми като „Аз съм домашен ученик" и за идеи, които интригуват, провокират и предлагат различна гледна точка към света.
Някои от другите теми, вдъхновили авторите тази година, бяха животът на ромската общност у нас, борбата за оцеляване на българите в условията на резки политически преходи, обърканата съдба на голобърдците след Балканската война, трафикът на български жени, както и кое превръща България в една от малкото страни в ЕС, които са донори на деца за осиновяване в чужбина.
В разгара на фестивала, показал тези филми, Ралица е категорична, че дори условията за правене на документалистика да се променят, корените си остават същите.
„Всички все още знаем азбуката и можем да пишем, но не всички са велики писатели. Телефоните и камерите са просто инструмент, те не мислят сами, а са насочени от човек и идея. И ако има интересна история, личност, поглед към нещата - ето тогава вече можем да говорим за документалистика", казва тя.
„Аз съм домашен ученик" вече стигна до чужбина, като беше показан в Испания и в Германия, и със сигурност ще продължи да предизвиква множество дискусии - именно в това е идеята му.
„Целта на филма е да покаже различен вид мислене и действие - различен от обикновеното и ежедневното. Което да ни кара да помислим какво самите ние бихме избрали, направили, харесали. Да помислим за правилното и неправилното, доброто и лошото. Да потърсим свои отговори на въпросите", завършва Ралица.
