Теснолинейката

Един далечен спомен за планински поход в Пирин ме подсеща за краткото ми тогава пътуване с теснолинейка. Споменът ми обаче е толкова мъгляв, че решавам да направя инспекция на място и да разсея мъглата.

Настанявам се в Добринище. Градът, хората, планината и пушещите комини ми казват: Здравей! И аз казвам едно бързо здрасти и отивам да проверя разписанието на влака. Късен следобед, гарата е празна. Малко табло с накривени цифри ми съобщава, че трябва да хвана влака рано, а табела на стената кратко осветява историята.

Теснолинейката Септември-Добринище е единствената оцеляла в България теснопътна линия с разстояние между релсите 760 мм (стандартът е 1435 мм). Строена е на няколко етапа между 1921г. и 1945г. Разстоянието между двете крайни точки е 125 км. и се минава за около 5 часа. По трасето има 18 гари и 8 спирки.

На 1-ви август 1926 г. министър-председателят Андрей Ляпчев реже лентичката на току-що откритата и пусната в действие първа част на жп линията от гара Саранбей (днес Септември) до гара Лъджене (днес Велинград, а Лъджене е един от трите квартала).

Любопитен факт е, че на следващия ден, втори август, в Пазарджик е обявен ден за траур. Защо? Защото жителите на Пазарджик са вън от трасето и не само жалеят, но протестират и настояват пред правителството за разширение и така се стига до 1928 г., когато е открита отбивката от Варвара с дължина 16.6 км. От 1937 г. се изграждат и останалите връзки, а последната отсечка Банско-Добринище потегля на 9 декември 1945 г.

Няколко десетилетия по-късно аз се люшкам между синия залез над Пирин, бански суджук на скара и домашното вино на домакините ми, но на сутринта без колебания се мятам на влака. Очаквам той да е, хм, с тези релсички ще да е кукленски модел, но не е. Купетата са чисти, седалките удобни, отоплението на мах.

Сутрешният мраз скърца, но обещанието за слънце се спотайва в усмивките на малкото пътници и кондуктора свежар. Не разбирам много странния напев на говора им, намигванията помежду им, но ми става малко по-ясно след: "Билетите, моля! - казва свежарката - За къде сме тръгнали, я да видим? Aхааа, до Аврамово и назад?" - продължава контролата, а аз дочувам - "Туристи!" - и всички се хихикат.

Наричана Алпийската железница на Балканите, теснолинейката е предпочитано превозно средство в планинските райони не само у нас, но и по света. Например, в малкото италианско градче Тирано, близо до Швейцарските Алпи, влакчето си пуфти през центъра като трамвай по Дондуков. Изобщо в планината си падат по теснолинейката, защото е по-лека, прави по-големи завои, тунелите са по-малки, а мостовете - по-непретенциозни.

С претенции са само габаритите и товарите, но товарните вагони минават в историята малко след демокрацията, а скоростта е като за туристи, тоест, за такива като мен. Нашата теснолинейка пресича три планини - Родопите, Рила и Пирин; на три места минава над Чепинска река по железни мостове; лъкатуши между скали и се провира през тъмни тунели. Прозорецът на купето е като бял екран, на който се прожектира...а, стоп! Малко се увлякох. Филмът, който се върти тук не е прикюченски пътепис, а ежедневие.

На спирките мъже мълчаливо слизат и се качват; забрадени жени, с товар на гърба, минават пред ръждясала "заложна къща" и барака - бар; баби разхождат чуждоземните си внучета, които не вдигат поглед от айпода си, а дедовците им ни следят с джипка по шосето. Спирка Гулийна баня, Белица, Дагоново, Якоруда и навсякъде виждам жълтото на "най-здравата торбичка", което потъва нейде в бялото на пейзажа. Нещо като нережисирани кадри в един възможен филм по истински случай.

Истината е, че вече съм на гара Аврамово, най-високата гара на Балканския полуостров, точно на 1267 метра над морското равнище. Тук слизам, за да се прехвърля на влака, с който ще се върна в Добринище. По пътя обратно, в купето е по-оживено. Разговорите са тихи, откъслечни думи, възклицания. Разбирам, те пътуват от гара до гара, аз се правя на турист от-до. Шепа народ, пътуващ в тясното купе на измислен свят, изгубени в превода на простата дума живот.

В началото на миналия век имали едно наум тази линия да стигне до Неврокоп (днес Гоце Делчев). През 1920 г. един депутат от Батак дори лобира релсите да минат и през неговия град. Предложението се приема, отпускат пари, даже купуват релси, но тогава се закучили батачани и казват едно голямо Не! Но нали пари има, та взели един бик за разплод. На това сега му се вика приоритети! Ето как Добринище си остава последната гара.

А времената се менят, локомотивите от парни минават на твърдо-дизел, релсите влизат в строя, а други, теснолинейни, се закриват. През 2002 г. окрадени и демонтирани са линиите Червен бряг-Оряхово и Варвара-Пазарджик. През 50-те на миналия век изчезва теснолинейката между Ахтопол-Бродилово-Кости, а през 60-те са закрити Кочериново-Рилски манастир и Каспичан-Тодор Икономово.

Останалите малко по малко влизат в пътя. На връщане, през рамката на прозореца виждам една врата, забита пред пчелни кошери, а зад нея борова гора. Да почукаш и да влезеш? Защо? Когато може просто да отлетиш.

#1 danstel 26.01.2013 в 11:46:21

На връх Коледа,с моето семейство,си направихме една разходка с теснолинейката.Пътувахме от Велинград до Якоруда и обратно.Беше много хубаво.Във вагончетата нямаше много хора,беше доста топло,а през прозорците пейзажа и красотите се сменяха кой от кой по-приказни.Замислих се,колко ли по-пълноценно и романтично може да бъде едно такова "безцелно" пътуване,ако поне едно от вагончетата е с панорамен покрив. Колкото до жълтите торбички,те просто са на всякъде.....

#4 apropos 27.01.2013 в 18:36:21

Галя Йотова И аз харесвам този край! @1 "панорамен покрив" ????????? Aбе, то добре, че е останала теснолинейка.

#5 MacAllister 27.01.2013 в 18:58:01

Това отново ме присеща за магистралите - мечтата на хората, чиято друга мечата е баварец, мечти във времена, когато се чудим утре как ще продължим цивилизацията след като изпиваме нефта като пиявици. Забързаната далавера, живбота на луда скорост и манията за имане на ненужни неща ни тровят, после се превръщат в средство за препитание, докато не се окажем притиснати от умората от това бързане от една страна и новопридобитата нужда от него в името на оцеляването. Не знам защо влаковете винаги ме подсещат за по-спокойни времена, когато се чувствахме по-сигурни в утрето и не си представяхме липсата на някоя лигавищина като края на света - светът ни беше достатъчен, сега се оправдаваме, че за да го има, ние не можем да намерим време за него ... Много (ама много) време мина откакто се возих на това "трамвайче", дано успея да го направя отново.

#7 Lady I 29.01.2013 в 13:10:05

Много добра статия. Лятото пътувах с теснолинейката, ей така за удоволствие през отпуската. От гара Септември до Банско, почти цялото пътуване изкарахме на откритата част между вагоните, заприказвахме се с началника на влака (много мил, любезен и отзивчив човек, а колко много история научихме от него) Спомена също, че много чужденци се возят на теснолинейката за атракция, но все по-малко българи. Мога да кажа само, че пътуването беше страхотно, интересно, а пейзажите невероятни. Съветвам всички авантюристични натури искащи да избягат поне за миг от забързаното ежедневие да се качат на теснолинейката има какво да се види.

Новините

Най-четените