Нямаше много индикации, че ще се харесаме. Още по-малко, че ще се търпим, и най-малко - че ще станем приятели.
Започнахме с фалстарт.
Тя се качваше по едни стълби към една сцена, а аз я попитах пред десетина непознати, дали всичкото това под полата й е задник, или има нещо като подплънка. Намирах начина й на обличане за нелеп, веднъж я нарекох клоун-далтонист, опитвах се да я науча да ходи на сцената като графиня, а тя ходеше като войник, като ефрейтор. Тя реагираше адекватно на смешките ми, реагираше умно. Това винаги ме е печелело - жена с ум в главата си.
Ето признах го. Тя е умна жена.
Макар че когато сме заедно, обичам да я дразня, казвайки й, че умна и жена са взаимноизключващи се понятия, тя се смее, нарича ме "скапан сексист такъв", и само след минутка започваме да се подиграваме на поредната бременна, която пресича пешеходната пътека толкова преднамерено бавно, очаквайки всички да се поклоним на достойното й положение, все едно е Клеопатра, която плува по Нил, качена на огромна ладия.
Сочим заедно бременната жена и сме единодушни, че спането в едно легло с мъж и правенето на секс без кондом не са достижения на блясъка на чистия разум, а са банални и прозаични неща, ама нейсе.
Бременната се движи церемониално бавно, изнервените шофьори надуват клаксони, аз и моята най-добра приятелка отиваме да пием вино и се радваме, че животът във вечния си мъдър кръговрат ни е направил присмехулни към идеите за щастие на хората, които търсят и намират щастие в неща като брак, бременност, деца...
Написах "деца" и си дойдох на думата. Тя не обича деца. Нито малки. Нито големи. Тя, слава богу, не им се умилява. Не зная как да говори с тях. Не иска да знае как се говори с тях. Тя ги намира за шумни, мръсни, зле възпитани създания, чиято единствена мисия е да съсипват живота на родителите си.
Тя бяга от деца, така както Дяволът бяга от тамян.
Идеята за това, че може да има до себе си мъж, в смисъла на законен съпруг, не я изнервяше, струваше й се тотално нелепа. Запалваше си цигара, пускаше дима на тънки струйки, поглеждаше ме с умните си очи, и ми заявяваше, че няма как да пере гащите и чорапите на някого, да му прави салати, да й спи в леглото, да й диша, да й краде завивките, да се съобразява с него и всички други глупави условности.
Наскоро станаха четири години, откакто я познавам, а напоследък си мисля, че наскро станаха четири години, откакто си мисля, че я познавам.
И се укорявам, че не долових промяната, че не я усетих, че не я разпознах.
Не зная кога точно станахме приятели, макар че имам съмнения за една септемврийска вечер. Когато гаджето ми ме беше зарязало точно на рождения ми ден. Тя дойде на пилоните на НДК, подари ми "Идиот" на Достоевски, донесе и една бутилка вино, пихме, мълчахме, аз държах книгата в ръце, чувствах се като идиот, но знаех и че се случва нещо специално, случва се приятелство.
Както вече казах - тя е умна, даже много. Но няма никакъв вкус за мъже, никакъв, нулев, даже отрицателен вкус няма.
Имаше преди време един, дето й беше гадже и той беше толкова зле, толкова тъп, толкова никакъв, че когато ни запозна с него, ние, приятелите й, просто млъкнахме. Доведе го една вечер да гледа театър заедно с нас...
Когато той я заряза, ние си отдъхнахме, а тя, идитотката, плака. След това се появи читав мъж и ние си отдъхнахме. Умен, красив, секси, и най-най-най-важното - търпи й проклетия характер. След това ремонтираха заедно едно чудесно жилище, след това заживяха заедно, все индкатори, за които аз си казвах, че няма как да се точно индикатори...
След това тя произнесе думата СВАТБА и нещата излязоха извън контрол.
Започнаха приготовления като за летни, зимни и параолимпийски игри едновременно. Тече организация на ниво председателството на ЕС от България, наистина - има списъци с поканени, има списъци с поканите, има списъци колко покани са връчени и колко още не са. Има, сигурен съм, списък на списъците. Църковната церемония ще се случи в София, а сватбата - извън. Има списък на гостите с автомобили и друг такъв на тези, които ще отидат с нарочен автобус.
Там, извън София, има и хотел, и тя вече ни пита дали ще се връщаме в града с нарочния рейс, или ще спим в хотела и ако да, кой с кого, и как наша обща близка не й връщала обаждане (ами август е, хората са на море, а ти си досадна), но ако искам мога с нея да съм в стая.
Има идея за шаферки - много, около десет, те ще са облечени както тя е решила, пращат се мостри от платовете за рокли. Мен ме попита, деликатно, дали искам да имам папионка в същия свят като роклите на шаферките и като й отказах с огромна доза ирония, тя ме попита искам ли поне маншетите на ризата ми да бъдат в тон с роклите...
Неуморна е, не спира. Наскоро ме попита дали искам да произнеса реч на сватбата, и аз, незнайно защо, приех. Сега и това ме чака. А аз все чакам тя да се откаже. Да не се омъжва с бяла рокля, да ни спести този маскарад. И докато чакам, ще се опитам да я откажа с този мой спомен, аз съм й го разказвал, смели сме се заедно, явно удобно го е забравила.
Беше преди около две години, следобед, около 17.30 на път за репетиции минах през градинката до Народния театър. В мое ляво, от едната страна на фонтана, видях следната гледка. Жена в сватбена рокля, бяла, мъж в черен фрак и фотограф. Мъжът подхващаше жената под мишниците, повдигаше я и я подхвърляше.Тя тупваше тежко обратно на земята и двамата едновременно поглеждаха към фотографа. Той надничаше в апарата и казваше нещо. Младоженецът леко се разкрачваше, пак подхващаше булката, пак я подхвърляше и тя пак тупваше тежко. Без финес. Без грация. Не беше дебела, беше едра.
Пак поглеждаха фотографа, кадърът пак не се беше получил. На четвъртия път ми се прииска да извикам: "Моля Ви, не я подмятайте така. Земното притегляне за всички ни е 9,8 m/s². Тя няма да се озове за нуждите на режисираната ви празничност на Луната, където няма земно притегляне,няма да се рее!" После застанаха прави един срещу друг, фотографът им каза нещо, те вдигнаха ръцете си на нивото на гърдите, сплетоха пръсти и доближиха глави. Отминах. Вероятно от двеста кадъра ще изберат двайсет. Ще ги сложат тук, във фейса, и ще напишат, че това е "The happiest day of our lives". Дали ще забравят, че е режисиран? Че той я е подмятал, а тя тромаво е падала...?
Думи за финал:
Мила моя, любима моя Мис Флауър (един от многото й псевдоними), ако и този кратък разказ за фотографа и младоженците не те откаже, значи си неизлечимо и непоправимо болна, тоест загубена, тоест - влюбена, и наистина искаш да си причиниш това. Не разбирам. Ще дойда на твоята сватба, ще се напия много, ще ти гледам сеира, ще произнеса реч, ще ти се смея с глас, ще те соча с пръст. И тайно, много тайно, ще ти завиждам. Не за сватбата, а за това, че си обичана.
Обичам те, твой Йордан.
