"Искате ли един Биг МакБет с пържени картофки?! Tъй като сме в 11 век, в Шотландия, а Америка още не е измислила пържените картофки, ще трябва да почакате".
Звучи почти като предложение на любезно момиче на касата в Макдоналдс. Това всъщност го предлага вещицата-кикимора, от нестандартния прочит на постановката "Макбет", от Теди Москов.
С типичните си словесни каламбури и нетрадиционни асоциации авторът ни представя различна интерпретация на спектакъла "Макбет" (McBeth) на Шекспир.
Трите вещици са адаптирани към българския фолклор и наричат себе си кикимори или още "Трио Хинилоза" (Лилия Гелева, Станка Калчева, Ярослава Павлова).
Те са разказвачите на трагедията, която в случая разсмива постоянно. Трите говорят в един глас и преплитането на различните тембъри създават интересна звучност. Често говоренето им преминава в напевна форма като бързо променят височината на гласа.
След вещиците-кикимори, на сцената се появява и кралят на Шотландия. Разсмива само при появата си. Облечен в бебешко розово костюмче, с корона на главата. В подигравателния дух на външния му вид, вещиците-кикимори му казват: "Кралю, кралю, кажи мама"! Той казва "мама". Те продължават: "Кралю, кралю, кажи татко!... Кажи леля... Кажи чичо".
Той на всяко подканване отвръща, както се очаква. Накрая те му казват: "Кажи, вуйна!" и той отговоря: "Вуйна, вуйна, война"! Това е запазеният почерк, направо подпис на автора на постановката, по който лесно може да го познаем - асоциации с думи и обръщане на значенията им.
Скоро на сцената се появява и главният герой Макбет, изигран от професионалиста Малин Кръстев. Сцената разсмива с това, че е сведена до битовото ежедневие на мъж и жена. Макбет се появява с мрежеста торба за пазар и казва на жена си притеснително: "Ами нямаше мляко и купих репички". Кикиморите извикват в един глас: "Не Макбет, а Мухльо е съпругът ти".
Това приземяване на класическото произведение на Шекспир с ежедневието и изказа на обикновения човек в днешно време, разсмива и разчупва класиката по типичен Московски начин. Подобни нетрадиционни интерпретации на класически Шекспирови произведения, авторът е правил на "Ромео и Жулиета" и на "Бурята".
Не мога да не обърна внимание на уникален момент от постановката, наречен от вещиците-кикимори - "Смяна на гледната точка". Това е, когато кралят е застанал на балкона си и маха от високо на своите поданици. Самото позициониране е важно да се отбележи. Кралят е легнал върху полегатата сцена, с наклон. Той е най-горе на наклона, т.е. най-високо и както е легнал по гръб, балконът с металните решетки е върху него.
Неговите поданици също са легнали, но по корем и го гледат от долу, от ниската част на наклона. В същото време пълзейки се опитват да стигнат до него. Ако зрителят се вгледа внимателно в тази сцена, ще види, че се създава наистина усещането, че кралят е някъде на високо и маха сякаш отгоре. Дори самият зрител се чувства, че го гледа отдолу.
И докато всички герои са легнали, вещиците-кикимори казват: "Това е пълзенето към властта". След това се сменя гледната точка, всички се изправят, кралят отново маха от балкона си, а поданиците вървят напред към него. Тогава вещиците казват: "Това е изкачването към властта". Накрая заключват: "Всичко е въпрос на гледна точка. В крайна сметка е едно и също".
Думите не стигат, за да се опише тази сцена. Подобен оригинален замисъл трябва да се види на живо. Толкова впечатлява тази промяна на гледната точка и стимулира въображението, че на зрителя му се приисква да види още такива моменти.
Когато преди повече от месец излязоха първите новини за тази постановка в пресата, навсякъде се говореше, че това ще е постановка за "fast food"-a. Това, заедно дизайнерски направения надпис, наподобяващ този на заведенията за бързо хранене Макдоналдс, говореше за нещо обещаващо. Очаквах, в постановката да се погледне критично и иронично към бързото хранене - най-вече в духовен смисъл, към бързото живеене на повърхността, защото няма време да се задълбочаваме.
Авторът обаче сякаш е избрал, самата постановка и усещането от нея да е метафора на това, а не толкова да се говори за тези неща в нея.
Очакванията ми сякаш бяха за повече абсурдни и весели каламбури свързани с метафората за „бързото хранене", като това, което цитирах в началото - вещиците се правят на любезни продавачки и предлагат Биг Макбет. Един вид - класиката се продава, бързо, евтино и за всеки едно и също. А основната цел е да се задоволи глада без значение дали е естетически здравословно.
От друга страна, ако погледнем към усещането, което създава постановката - кратка - около час и десет минути, бърза, динамична и забавна - може би наистина е като "бързо духовно хранене". Както самият Теди Москов казва в интервю за БНР, „спектакъла е бързо приготвена храна... за да засити обикновения глад. Духовната храна няма да е кой знае колко полезна за укрепването на човешката душа, а просто ще запълни моментни спешни нужди на апетита."
Той допълва, че няма смисъл да се правят дълбокомислени интерпретации на класиките, защото са изчерпани. "Такова ни е времето", казва авторът пред БНР и допълва за постановката си: "Това е нещо като произведено в Китай, китайски Шекспир".
Въпреки метафоричното сравнение, което прави той е трудно да принизим такъв висш пилотаж в хумора с идеята за "бързото хранене" и китайските нискокачествени стоки. Ако ежедневният "fast food", който ни заобикаля, поне малко се доближаваше до "бързата храна", поднесена от Теди Москов, то тогава щяхме да знаем, че светът все пак се движи в една по-положителна посока.
Накрая можем само да заключим, че "Fast food"-a е здравословен, но само в театрите. И особено, когато го сервира Теди Москов.
