Срещам я в един магазин. Спъва се в кабел, докато държи в ръце всичките си покупки, които се пръсват по пода. Докато мощно залита напред, случайно се оказвам пред нея и поемам с тялото си инерцията й.
Двете се блъсваме в един стелаж, от който върху нас се посипват картонени кутии с ориз. Хората от магазина се втурват да ни помагат, а докато разтъркваме с охкания натъртените си колена, започваме да се смеем по момичешки.
„Не се притеснявай, няма да ни оставят да събираме ориза зрънце по зрънце през нощта, за да не отидем на бал. Това е обнадеждаващо, нали?" - смее се тя.
Запознаваме се. Представя се като Палмира, румънка. Живее в Испания от три години, днес й е свободен от работа ден - единственият в седмицата. Работи на смени - едната е от седем сутринта до два следобед, другата от два до девет и третата - от седем вечерта до... „зависи, може до сутринта, ако няма клиенти - до един-два през нощта". Това работно време ме изненадва и Палмира директно отговаря на неизказания ми на глас въпрос:
„Работя в пути клуб. Проститутка съм."
Не върви да кажа обичайното „а, колко интересно" или „о, каква хубава работа" (въпреки че защо не...), затова, докато си търся думите за реакция, новата ми позната започва нещо като монолог.
„От две години съм в един и същи клуб, в Мадрид. Преди това работех през един познат, който ми беше като сводник. Не съм изнесена нелегално от страната, не съм била насилена да стана проститутка, нито пък съм страдала от бедност - просто това мога, изкарвам пари, а и в повечето случаи ми е приятно."
В Румъния Палмира завършила училище, след това влязла да учи икономика и преди да се дипломира, започнала да си търси работа. Не успяла цяла година да си намери каквото и да е по специалността. Станала възпитателка в детска градина, парите й не били кой знае колко, но понеже живеела с приятеля си, някак се оправяли.
После обаче се скарали „за една страшна тъпотия" и се разделили, а Палмира решила да си подари една седмица почивка в Испания. Събрала най-хубавите си дрехи, натъпкала ги в един сак за спорт, метнала се на автобуса и пристигнала във Валенсия.
Още на втората вечер в един бар се запознала с Доменико и в ранните часове на нощта се оказала приятно отпусната в личните му чаршафи. На сутринта, докато пиели кафе, той й предложил да изкарва пари с тялото си. Тя не се опъвала - идеята й се сторила не чак толкова лоша, особено като чула, че клиентите й ще бъдат отбрани, а парите - достатъчни. Още на другата вечер преспала с двама италианци един след друг и за два часа изкарала половината си румънска възпитателска заплата (по стандартите в България - цяла).
Харесало й. Нещата светкавично се развили и в края на седмицата Палмира се оказала пред избора да се върне обратно в Румъния с автобуса или да остане и да развива новата си кариера на проститутка.
Автобусът за Румъния си тръгнал без Палмира.
В Испания заедно с Доменико тя изкарала една безпаметно добра година.
Сводникът й подбирал приятни, чисти и образовани клиенти, които „нямат желание да висиш на кука от тавана, докато те мажат с кетчуп" и „плащат за всичко веднага, на място и без пазарлъци". После обаче полицията го хванала и Палмира се оказала без мениджър (тя упорито го нарича така). Заминала за Мадрид, а там бързо си намерила работа в един „пути клуб".
В Испания, една толкова силно католическа страна, от средата на деветдесетте години на миналия век проституцията е легална.
Момичетата на плътските удоволствия обаче все още нямат почти никакви трудови права. През март тази година нещата тръгнаха да се раздвижват в тази посока и съдът в Каталуния поиска от собствениците на пути клубове да сключат трудови договори с момичетата, които работят за тях.
По този начин те биха могли да се ползват с правата на всеки работещ в Испания - да имат здравна грижа, регламентирани работно време и почивка и пенсия за прослужени години.
„До днес обаче няма кой знае каква промяна - казва ми Палмира. - Защото все още не е измислена форма, под която да опишат нещата, които предлагаме като услуги."
Въпреки това тя е доволна от живота си. В момента е на двайсет и пет, пред себе си има спокойно поне още двайсет години кариера. В клуба, в който работи, нещата са строго регламентирани - най-малкото време, за което може да бъде наета, е половин час. Цената за него е 57 евро, като в тях се включват чисти чаршафи и презерватив. „Нито е много, нито е малко - обяснява ми Палмира. За по-малко можеш да си намериш нещо и в парка - там момичетата са по храстите и алеите. Обаче нямаш никакъв комфорт и никаква сигурност."
В клуба момичетата като Палмира се чувстват защитени. Докато те са в стаите с клиенти, на бюрото на събственика има специални часовници, които отчитат времето. Ако клиентът се забави повече, дискретно го подканят да си тръгне. Ако откаже, охраната нахлува и го извежда насила. Може, разбира се, и да си доплати за още време, стига момичето да няма чакащи клиенти след това.
Между записаните сеанси всяка проститутка има половин час да се приведе отново в „търговски вид" и стаята й да бъде оправена. Официално всякакви извращения са забранени, но понякога се правят „отстъпки", които струват повече и могат да се изпълняват само от специално подготвени момичета.
„Никой никога не ме е карал да правя нещо, което аз самата не искам - твърди Палмира. Но си знам, че ако съм активна за такива неща и парите ми ще се вдигнат, затова нямам нищо против и по-нетрадиционни игри".
Като я питам какво има предвид под „по-нетрадиционни", тя извърта очи настрани и ми дава един доста редактиран пример: „Имам едно семейство, което идва един път в седмицата. На тях им давам нещо като уроци, не правим тройка. Говорим открито, показвам им разни техники, пробваме някакви неща... Много се отпуснаха, като имаш предвид, че преди най-„щурата" им поза беше задна прашка".
Сред по-специалните клиенти на Палмира е и един деветдесетгодишен мъж, с когото почти не стигали реално до секс. Той желаел ласките й, защото му било неудобно да безпокои съпругата си, която била в почтената възраст на осемдесет и три годишните дами.
Докато един ден самата осемдесет и три годишна дама не му поставила ребром въпроса за семейните му задължения и не го заплашила, че ако продължава да е така пасивен към тялото й, ще се отдаде на ученическата си любов (някой си Мигел). Така, воден от страха от изневяра, възрастният господин преоткрил тялото на собствената си съпруга и идвал от време на време при Палмира, за да обсъждат и пробват заедно различни не толкова изтощаващи го техники, с които да я задоволява.
В пути клуба обаче си има строг ред, наложен от собственика. Той може да има претенции не само към облеклото и грима ти, но и към фигурата ти, затова респективно е в правото си да ти наложи хранителен режим или да ти организира спортна активност. Води клиентите ти на отчет и преценява на кого какви отстъпки може да направи. Забранено е по всякакъв начин да упражняваш секс уменията си извън клуба - ако сама си организираш нещо и шефът разбере, излизаш на улицата или в парка.
Да си в парка е по-добре, защото там има някакъв вид организиран сервиз - няколко пъти на ден минава малко камионче, което „зарежда" с презервативи, салфетки и мокри кърпи, вода, сандвичи и разни други консумативи. Работещите момичета сами си плащат този сервиз, защото той улеснява работата им, а и е някаква форма на сигурност. Въпреки това обаче да си част от легален клуб е несравнимо по-добре. В клуба на Палмира има например една четиридесет и пет годишна жена, чиято основна заплата от 800 евро е гарантирана от двайсет години. Точно от толкова време при нея всеки вторник и четвъртък за по един час идва един и същи клиент. Женен, вече с пораснали деца, за чието съществуване още като ембриони личната му проститутка знае. И не само това. Тя знае още точното разположение и броя на бенките на гърба му, изслушала е всичките истории за кариерата му, наясно е с привичките на жена му, знае имената на родителите и братята му. За всичките двайсет години не е излизала с този клиент нито един път извън клуба.
Засякла го е веднъж на улицата с едно от децата му, но си разменили само по едно „здрасти" и толкова. „Дискретността е първото и основно правило в професията на проститутките", разказва Палмира. Нито той, нито тя са си позволили да се влюбят един в друг, въпреки че както и да го погледнеш, това между тях си е вид връзка. Самият клиент никога не е ползвал услугите на друга дама, както и никога не е искал да знае кой и как още се възползва от уменията на неговата избраница там. А тя е от най-предпочитаните, затова и месечно изкарва между 3000 и 4000 евро.
Палмира държи да плати кафето, което пия заедно с нея на крак пред магазина. Засега не мисли да си сменя професията. Иска да има дете, но не желае да се обвързва с мъж, затова щяла да забременее с инсеминация. От опита на колежките си знае, че ако клиент се съгласи да стане баща на детето й, това никога не води до нещо добро, защото рано или късно щяло да го хване бащинството и да иска да е фактор в живота им. Пък Палмира си има собствен апартамент, в почивните дни си организира кратки пътувания, обича да кара маунтин байк, има си приятелки, с които един път в седмицата излизат на клуб и изобщо живее живота си така, че да й е пълен и завършен. Не била нито финансово притеснена, нито се чувствала употребена или пък се срамувала от работата си.
„Един път една феминистка се закачи за мен и взе да ми обяснява как използвали тялото ми и не можело така. Тя не разбира обаче, че АЗ използвам тялото си така, както АЗ намеря за добре. Утре мога да си намеря работа в магазин за дрехи примерно, ама не искам. Харесва ми да съм проститутка и в този смисъл аз съм повече феминистка от нея, защото съвсем сама, лично и съзнателно съм решила да работя точно това и не ме притесняват никакви истории за секс робство и търговия с плът."
Палмира отмята назад дъгата си коса и по момичешки я хваща чевръсто на конска опашка. На врата й се показва малка татуировка. Пише Omnia mea mecum porto. Всичко свое нося със себе си.
В случая на румънката Палмира, щастливата мадридска проститутка, това наистина е така.
