От близо година живея на остров. Откъснато парче земя с размерите на един голям град, пльокнат насред морето. Животът тук е далеч от романтичните ни представи за такова място - нито морето е непрекъснато прозрачно синьо, нито пясъкът е все така бяло-розов, нито палмите помахват толкова дружелюбно, както сме свикнали да ги гледаме по туристическите клипове.
Островът всъщност е нещо като точка. За някои крайна, за други отправна, а за трети - моментна спирка, на осъзнаване. Никога не съм си давала сметка, че клаустрофобичността на острова може да бъде толкова креативна и толкова мотивираща за ново начало, за различен старт.
Стигнах до този извод без да искам. През случайните си срещи с хора, които са продължили да носят през живота си личните си мечти и са намерили смелостта да ги реализират.
Избрали са да го направят драстично - с пълно напускане на познатото и уютното, с тотална смяна, чрез предизвикателството физически да се озовеш на една малка и заобиколена от вода земя, където да опиташ да се намериш.
И понеже вярвам, че всяка среща не е случайна и идва, за да ти каже нещо важно за самия теб, приех като мисия да споделя тези, които ми се явиха в живота напоследък. Защото вярвам, че могат да дадат онзи начален шут в задника, от който много от нас се нуждаят, за да се върнат към себе си.
Елвира трябва да е някъде в средата на своите петдесет.
Мъничка женичка, с къса и снежно бяла коса със сив кичур, който е там сякаш, за да подчертае сините й очи. Носи сламена шапка с периферия и платнена чанта с индийски рисунки, преметната по пощальонски. Има немалка галерия в центъра на местния основен град - по размери и начин на живот приблизителко като Свищов примерно.
Помещава се в стара, типична за местната архитектура сграда на три етажа. Самата Елвира живее на последния, до който изкачва ежедневно внушително количество стъпала. Всеки ден отваря галерията си в десет и с малка почивка на обяд, можеш да я видиш винаги в дъното на помещението, зад екрана на компютъра й, самата тя като част от артистичния интериор. Елвира живее така от дванайсет години.
„Единственото, за което съжалявам е, че не се осмелих да живея така много по-рано", ми каза веднъж тя.
Родена е в Леон. Там учила, живяла, имала родители, приятели, любими места и истории. Започнала работа на бюро в някаква застрахователна компания, дали й премии и заплата и тя започнала да расте по стълбичката на относителния си успех. След десет години станала някакъв малък началник. След още десет - малко по-голям. Една сутрин обаче се събудила на четиридесет и три и нещо в сутрешното й кафе не било както трябва. Вкусът се променил и в обяда с приятели, и в обичайната чаша вино вечер, и в разговорите, и в местата.
„Започнах да си давам сметка, че живея прилично, но това не е животът, който искам и че ако така продължа и в следващите двайсет години, аз няма да съм щастлива. А нали в това е смисълът - да си щастлив"... Бързо го решила. Напуснала работа под изумените погледи на още по-големите началници, продала апартамента си, събрала два куфара с дрехи и лични вещи и дошла на острова.
Знаела чудесно какво иска да прави - да си им галерия била детската й мечта, нищо, че никога нищо свързано с изкуството не била учила. И започнала. Наела къщата, ремонтирала каквото могла сама, инвестирала част от парите си в първа колекция за изложба. Било трудно отначало, четяла по цели нощи, за да навакса с пропуските, харчела оскъдно, но за една година започнала да усеща, че нещата се случват.
Днес по стенита на галерията й има картини на художници от цял свят. Избира работите им, като се доверява на вътрешното си чувство. Явно не я лъже, защото галерията й е една от най-успешните в града и на острова. Не прави компромиси в името на туристическата търговия.
Работи това, което иска и в очите й синьото става още по-синьо, когато ми признава, че понякога се чувства виновна, че успява да се издържа от осъществената си мечта. „Защото двайсет и три години смятах, че работата, за да ти носи пари, трява да се изтърпява, да е неприятна, за да си ги заслужиш."
Морийн и Крис кацнали на острова за първи път преди двайсет и пет години.
Макар и на двайсет и малко години, Мо имала зад гърба си вече бивш съпруг насилник и две деца, за които трябвало да се грижи. Крис се появил в живота й от нищото, „сякаш излезе от плочката на тротоара", казва тя.
Довел я на острова на почивка, за да я откъсне от убиващия график на самотна майка. На един от най-красивите плажове й предложил брак. Върнали се в Англия, където подредили новия си семеен живот по обичайния начин - дом, деца, кола, ваканция...и пак дом, деца, кола, ваканция. Нещо обаче все ги дърпало към онзи плаж, към онази островна красота, станала декор на личните им обещания един към друг.
Бях обещал на Мо да се помъча да я направя щастлива, казва ми Крис.
А всеки ден я виждах да изпълнява задълженията си вкъщи, да свива рамената си все по-надолу, да не се усмихва, да се превръща в робот от задължения, програмирани в живота й за години напред."
Една вечер Крис и Мо седнали да си поговорят и осъмнали на следващия ден с идеята да спрат този безсмислен водовъртеж. Дошли на острова с малко пари - толкова, колкото да купят малък бизнес за почистване и поддръжка на басейни. Днес обикалят с малката си камионетка острова и действат като двойка спец агенти.
Познава ги цялото островно население. Излизат от колата си в пълно бойно снаряжение и без дума да си кажат съвземат всеки басейн за отрицателно време, като лаборанти със секретна мисия. В свободните си дни ходят за риба, правят си пикници на плажа, градинарстват.
През лятото Морийн работи и в местен английски бар, където се грижи общо взето за всичко - от коктейлите, до изнасянето на порядъчно почерпили се британци извън зоната на бара. Няма нужда да ги питам дали са щастливи - то си личи по спокойните им лица и ентусиазма, с който правят планове за следващите си дни.
Колекцията ми от дръзнали да променят живота си хора непрекъснато се обогатява.
Там е бившият строителен инженер и сегашен майстор керамик Вико, който живее и работи в малката си къща насред голото, изгоряло от слънцето поле. В двора, където те посрещат двете му малки кучета, щъкащите наоколо двайсетина кокошки и пръснатите навсякъде като във фантастичен филм причудливи керамични същества.
Там е малко налудничавата на вид Шона, която плете фигури от сухи клони и не ще и да чуе за предишния си корпоративен живот в Манхатън. Там е и приятно остаряващият бивш барабанист на хитовата британска група от шейсетте The Zombies, който отдавна се е скрил от таблоидите в очуканата си вековна ферма и прекарва дните си в писане на истории.
Ако има нещо наистина присъщо само на човека, като отличителен белег на неговата човечност, то това е способността да мечтаеш. Всички го правим и благодарение на това ставаме сутрин и извършваме поредицата от досадни неща, в които сами сме се вкарали с единствената идея да осъщетвим някаква мечта.
Да спечелим пари и да си купим дом. Да спечелим пари и да си купим кола. Да спечелим пари и да отидем на почивка. Да спечелим пари и да изучим детето. Да спечелим пари и... да спечелим пари. Мечтите ни на възрастни хора все повече и повече се измерват в цифри и имат образа на някакви материални неща.
Което е по-страшно, децата ни започнаха да мечтаят за същото.
Наскоро чух от една от дъщерите си как в училище мечтаели да работят на Уолстрийт, да имат успешни бизнеси, да живеят в Америка, където да спечелят много пари. Не стана дума за някой, който мечтае да лети в космоса, да спасява застрашени от изчезване маймунки или пък да открие лекарство срещу рак. Просто на шестнайсет днес децата вече не мечтаят за такива неконкретни неща.
Научихме ги така, няма как да им се сърдим.
