Преди време една седмокласничка ми написа: "От много работа се става гърбав, а не богат". Твърде необичайно послание от ученик към учител. Наскоро си го припомних.
Дъщерята на моя приятелка имала трудности с математиката. Решаваме няколко задачи, тя внимава и разбира бързо. "Добре," питам аз, "ти как учиш по математика? Решаваш ли задачите след урока?" И тя, и майка и, ме гледат с широко отворени очи. Как така да решава задачи сама? "Но това е начинът да се научиш", казвам. Мисля, че се обидиха.
Друг пример, в престижна математическа гимназия. Колко от учениците са решили задачите в сборника, за да се подготвят за класно? Средно един ученик на клас от 25, т.е. 4%. На какво разчитат останалите? Някои - на способността си да решат задачите в момента, други казват - на късмет, а трети, разбира се, ще препишат.
Елементарен пример, но много показателен. Колко от родителите вярват, че трудолюбието обогатява? Че необходимата предпоставка за успех е трудът, а не късметът, изключителните ни таланти или нещо друго? Съмнявам се, че ще са повече от 4%. Това отношение виждаме и у децата си.
Цената на високите цели
И в същото време е така популярно да се поставят високи цели. Повечето абитуренти ще кандидатстват в престижни университети. Някои от тези кандидатстуденти не знаят Питагоровата теорема, но това не ги притеснява. Всяко споменаване, че е необходим труд, подготовка, интелектуално усилие, се възприема от тях и родителите им като проява на лош тон. Трудът не е популярен напоследък.
Още по-лошо е, че голяма част от математически неграмотните ученици наистина ще станат студенти, някои дори в технически специалности. Ще си вземат изпитите, без да знаят нищо. Сякаш и образователната ни система се е наговорила да поддържа тяхната заблуда.
Това обаче е криворазбрана толерантност. Толерантност към арогантността, мързела и бездуховността. Тя е в пълно противоречие с образователните цели.
Образователните цели
Изначалните цели на образованието не са икономически, нито социални. Не изпращаме децата си на училище, за да повишим качеството на човешкия капитал на страната. Това е следствие, а не образователна цел, колкото и често да се споменава в документите на Европейския съюз. По своята същност целите на образованието са духовни.
А създаването на духовна култура винаги означава спазване на ценностната йерархия. Не можем да се заблуждаваме, че ще имаме общество от образовани хора, като просто "смъкнем летвата". Като излъжем децата, че са тъй способни и талантливи, че няма нужда да се трудят здраво, за да постигнат целите си. Като им показваме само приятната страна на нещата и представяме обучението като игра или вид развлечение.
Не е приятно, но се налага да кажем, че ученето е усилие и отговорност. Библейският съвет към младите хора е да търсят знанието "като сребро, като скрити съкровища". Това означава - с пълно усърдие. С ежедневен труд.
Много по-приятно ни е да чуем колко талантливи са нашите деца. Питаха ме наскоро: как откривате талантливите деца. Лесно е - когато едно дете усърдно работи в дадена област, и то без външен натиск. Вътрешната мотивация да се труди свидетелства най-сигурно за неговия талант.
Така че не вярвам в мита за талантливото и любознателно, но мързеливо дете.
Постижимите цели
Учителите с опит споделят едно твърде любопитно наблюдение: че процентът на любознателните ученици във всеки випуск е относително постоянен. Реалистични ли са тогава все по-високите цели, които се поставят пред образованието?
Какво да кажем за някои от стандартите на МОМН по математика - "ученикът разбира смисъла, формулира хипотези, умее да интерпретира, прави качествена и количествена оценка..." Наивно е да се смята, че тези цели могат да се постигнат в широк мащаб. Те могат да се разглеждат само като обща визия, насока в обучението по математика.
Време е да се формулират конкретни, постижими образователни стандарти. И да се напишат чаканите вече 20 години стандарти за оценяване. Защото именно обективното оценяване е горчивото хапче, от което има нужда нашето образование.
