Бях на шест, когато баща ми ме водеше до басейна и ми разправяше: "Ако спортът не беше важен, тук щеше да има кръжок по хербарий". Тъкмо започнах да се издавам, че водата не ми е стихия, закриха басейна и двамата си отдъхнахме.
Малко по-късно спортни мисионери забелязаха да стърча над другите и ми обясниха, че ставам за хандбал. Попитах баща ми харесва ли му тая игра, а той разтърси кльощавата ми ръка и каза, че вероятно ще ме размажат. Все пак ме заведе в някаква зала, пълна със здрави какички, които нито веднъж не ми подадоха топката на първата тренировка.
Казах му, че ще продължа, ако спре да се мъкне с мен. За 13-те години, през които се занимавах професионално със спорт, не е идвал на нито едно мое състезание или дори награждаване - и му вярвам, че не е нарушил уговорката. Докато разглеждаше купите и медалите ми после, успяваше да прикрие досадната си родителска гордост колкото можеш да не залитнеш, разминавайки се с Шарапова в магазина. Но знаеше, че ако се разприказва на тема "най-добрата дъщеря на света", ще насочи към ентусиазма ми карфица. И вадеше таблата, за да ми докаже в две-три игри колко съм зле.
Магията на моя родител беше в мълчаливата ирония към тщеславието и големите приказки, в която взаимно се възпитавахме. Той е като приятеля, при когото отиваш, когато просто искаш да разрежеш един домат на две, да го поръсиш с малко сирене и босилек и да го изядеш с ръце, кръстосал крака на пода. Не е бащата, който при всяка твоя изява се накланя към терена, сякаш чрез глупавата си стойка ще ти помогне да вкараш гол. В тона му е нямало много разлика, независимо дали съм му съобщавала за супер грамота или за четворка по химия. Нищо повече от мирен.
Така се промъкнах между капките от пороя на родителските амбиции. Като Червена шапчица, която по пътя почва да пъха в кошницата за баба си и едни весели гъбки и в играта се сдружава с вълка. Пред мен никога не са се изправяли някакви родителски предупредителни знаци, че натам има опасни завои, а натам не толкова (но се оказва, че има свлачище). И в каквото и да съм имала зрънце талант, то не е било генномодифицирано с изкуствени хвалби или наставления само за да угоди най-вече на тяхната нужда от забележително дете.
Затова можех с лекота да реша кога да спра да искам да съм голям спортист - и да стана голям хедонист. А няколко години по-късно не съм на първия футболен мач на четиригодишното ми хлапе - като реакция на надеждата ми никога да не го вкарам в обръча на родителските надничания в бъдещето му. Обясних му, че дядо му ги разбира тия неща, а на дядо му напомних да си седи по-назад и да си вземе вестник.
Мой приятел се занимава с турнирите на детските градини и знам какво става, за да се стигне до Кодекс с послания към родителите. Да не психират децата със свръхочаквания, да не обиждат другите състезатели, да не вземат думата вместо треньора, нито мястото му... Все неща, които докарват тези събития до игра на гърчави жестове и патетични подвиквания меджу вманиачени родители. Чиито деца в тая възраст трябва просто да се забавляват, а не да бъдат пропагандирани с мачистки подмятания: "Давай, сине, сам към вратата, ти си човекът".
Ако спортът не подготвя децата добре за живота, по-добре всички да ходим да правим хербарий. Спортът в тази възраст е преди всичко начин да се включиш в общност, да се научиш да уважаваш, харесваш и подкрепяш другите около теб, да се дисциплинираш и да изпитваш тръпка от трудностите. От опит знам, че всичко това е работа на треньорите. И поради тая причина ми се струва извратено буквално да нахъсваш някакво 4-5-годишно дете да бие на всяка цена в първия си аматьорски турнир в живота. А ако се окаже от губещия отбор, веднага да му набуташ нервно един сладолед в лицето за успокоение. Много рано ги почваме с антидепресантите...
На Първи юни обикновено говорим за детските книжки, герои и песнички, но се сетих за спорта именно защото той е най-приятният начин за каляване на характера. Но и обратното - особено ако хлапето се запознае с победата или загубата далеч преди да е опознало какво е да дава най-доброто от себе си. А това може да стaне сaмо ако го оставиш то да реши какво да излезе от него. Не вярвам чак толкова да предаде гените ти...
