Ако днешната българска култура беше сграда, щеше да е НДК.
"НДК-то на културата", както гостите на столицата често наричаха тази емблематична софийска архитектурна забележителност, в момента поразително прилича на най-опърпания джоб от протрития държавен костюм - сферата на духовността. А все по-самотното му и провинциално стърчане насред центъра на претендиращия за европейски столичен град е най-добрата метафора за търкалящите се из живота ни остатъци българска култура.
Последните два месеца имам възможността да наблюдавам живота на и около НДК денонощно.
От прозореца ми се вижда фасадата му, два пъти дневно обикалям сградата поради маршрута на кучето, а и всяко излизане навън за хляб или по работа ме имплантира в средата му.
Неотдавна правих един телевизионен репортаж за Двореца на културата и благодарение на отзивчивия му ПР екип обиколих почти всичките зали, фоайета, кьошета и ниши във вътрешния му лабиринт. Докато крачехме с оператора и препускайки снимахме дърорезби, огромни художествени и текстилни пана и скулптурни работи, ме нападна чувството, че се намирам в някаква паралелна реалност.
Или по-скоро нереалност. Нещо като във филма "Бразилия". Откъс време, изпаднал от логичната поредица и застинал някъде в нищото.
НДК отдавна не е това, за което е построен. Добре си спомням гала концерта по откриването му, защото бях в салона и майка ми ме беше облякла с най-хубавите ми тогава дрехи - една дълга дочена пола, зелено поло и три четвърти червени чорапи със стопове на тях.
Струваше ми се, че съм в космически кораб, а миризмата на лепила, мокет и климатик на Зала 1 от онова време никога няма да забравя. В следващите години съм се изявявала по някои от сцените, а като тийнейджър бях станала почти инвентар в т.нар Английски двор - кафе-бара в "джоба" отстрани на сградата до Моста на влюбените. Днес на негово място има зала за тренировки по бокс на някакъв майстор с корени в някогашния СССР.
То и мостът тогава не беше на влюбените, ми си беше просто мост и толкова.
По времето на политическите промени в началото на деветдесетте НДК видимо започна да овехтява. По коридорите му като пъпки изникнаха разкривени будки и щандове с всякакви стоки, а културата взе свенливо да си събира багажа от пространствата му. С много и отчаяна съпротива си отиде малкият Арт клуб на ниво минус едно.
Поради всеобщата материална, а и духовна бедност заличката отдавна вече функционираше предимно с фоайето си, където беше отворил пореден бар с джаги и билярд.
В редките случаи, когато някой все още упорит да прави изкуство артист се опитваше да съживи уютната сцена вътре, над публиката се носеше облак от аромати на печен кашкавал и кафе, а звуците от игралните автомати от бара отвън неумолимо се промъкваха и бибиткаха в ушите на всички.
По време на едно представление там дори в залата изневиделица влетя едно момче с дивашки писъци, подгонено от друго, което истерично го пръскаше с кока-кола. Двамата почти не забелязаха, че станаха част от моноспектакъла на сцената, а когато излязоха със същия шум и трясък, с които влязоха, хора от публиката застанаха на двете врати, за да отбраняват изкуството и да му помогнат в крайна сметка да се случи.
Просто в Двореца на културата вече нямаше кой да върши дори работата на обикновен надзирател на културния живот.
Така чалгата го нападна и завладя.
В подземията от нищото се появиха дискотеки, в които можеше спокойно да си купиш дрога и да си намериш проститутка. Във външните му ниши избухваха и затихваха всякакви търговски обекти с всичките си там рекламни чадъри, хладилни витрини, стикери, лепенки и музики. Изложенията, организирани с цел това огромно архитектурно чудо да се издържа, а покрай това и определени хора да си крепят стандарта височък, привличаха купища народ, който простодушно напакости.
Разни строители на щандове си забиваха пирончетата в дърворезбите, продавачки лепяха с тиксо листовете с офертите на деня върху живописните пана, а мотаещият се наоколо зяпач си прекарваше уикендите в НДК-то (то нали и молове нямаше още), ядеше домашните си сандвичи по кожените дивани и цветарници, и никога не излизаше от тоалетните без някоя нова придобивка - от руло тоалетна хартия до батерия на мивка или... самата мивка.
В опитите си да предпазят малкото останали неосвинени пространства, работещите в двореца взеха да барикадират тук-таме разни ъгли из просторните фоайета и да складират я декори, я инструменти или пък инвентар.
И без това лабиринтоподобната сграда заприлича на някакъв нескопосано съединен пъзел.
От време на време дворецът се оживяваше от нечие и друго звездно посещение, но то беше като моментна проява на разсъдък в главата и бита на някой загубил паметта си болен старец. Случваше се за кратко, някак замазано и не оставяше никаква дълготрайна положителна следа.
В последните години нищо не се промени около НДК. Или по-скоро промени се бутафорно.
От двете страни на главния му вход се родиха две кафенета, които завзеха от нищото някакви пространства, преградиха ги, забодоха по една тоалетна и заработиха. На върха на сградата, погледната отпред, има ресторант, най-забележителната част от който е електронното табло с информация как да си направиш резервация. От страната на бул. Фритьоф Нансен има някакъв банков офис и бар, който поне ползва част от пространство, предвидено по проект да бъде именно бар. От другата, огледална страна, в работещото някога заведение (отново по оригинален проект) има натрупани столове и прах, а ресторантът между тях от незнайно колко време е в бавен и мъчителен ремонт и с неясно предназначение.
Стълбите към тези обекти са полуразбити, разни растения успешно си пробиват път между фугите, а графитите полека, но сигурно обличат фасата със своя гето дух.
И това ако не е жива картина на българската култура!
В нея предназначението отново отдавна е изместено и на негово място се е настанила чалгата. Постягането на театрите и връщането на публиката в тях потресаващо прилича на "преобличането" на старите очукани барчета в НДК и превръщането им в уж по-модерни заведения.
Малките, независими театрални формации, вместо в двореца, играят в салони на училища и изкорубени читалищни сцени, а докато текат алтернативните им представления, зрителите им затъват в уханията на близките кебапчийници.
Наврените в ателиетата си български художници рисуват, излагат и продават или за външния пазар или са принудени да работят в стил "черноморски курорт" и да захранват малките галерийки с картинки за масова употреба - дете с балонче за "детската", панер с плодове за кухнята...
А когато все пак сглобят изложба, последното място, за което биха се сетили да изложат, е НДК.
Защото си знаят, че там по-голямата част от публиката е достатъчно опростачена, за да не открои работите им от декора наоколо и просто да си лепне тиксото с принтирания лист за най-изгодната дневна оферта.
Българската култура се случва често въпреки тези, от които зависи грижата за нея.
Точно така - упорито и напук стои и НДК. Подстъпите до него са разбити и грозните метални платна, поставени да обезопасят някакъв мистичен ремонт, са сложени така, че никога да не се ориентираш откъде трябва да минеш, за да стигнеш до нещо. Хората обаче са направили своите си пътечки, прескачат пейките и изникват иззад храстите - точно както упорито и напук се опитват да следват духовните си повици в бездуховната действителност наоколо.
Паркът пред двореца на културата прилича на старо гробище, в което за някои от гробовете все още се грижат останалите живи роднини, докато другите тънат в мизерия и тъга.
Разпилените парчета стоят като кръпки от окъсано одеало - съвсем като общия културен поток в страната ни, където поради липса на културна политика, всичко се прави на принципа "дайте да дадем" и е временно.
Понякога, без никакви предварителни известия, полицията мине, па изпозатвори всички входове и изходи, опъне заграждения и ти отнесе паркираната кола в незнайна посока.
Така разбираш, че в НДК ще има концерт или някаква политическа спявка.
Културните събития, които все още понякога се случват в сградата, са известени на плакати само вътре в билетния център, където би следвало да отидеш накрая. Да, отпред на фасадата е побит билборд, на който тече информация, но сам по себе си той е проява на дълбока и неизкоренима простотия. Няма как иначе да си обясним решението да нарушиш вида на сградата с нещо такова. Но какво ли опявам - то и климатиците надничат като шарка навсякъде из фасадата, аз за билборда съм се хванала!
Най-интересен е вечерният живот на НДК.
Почти съм сигурна вече, че това е най-тъмното място на София, или поне на нейния център. Стане ли шест вечерта около главния вход започват да се движат сенки, които циркулират между двете кафенета и шарените будки за сладолед и гофрети наоколо. И в окото да ти бръкнат, няма да разбереш, а възможността да стъпиш в някое кучешко произведение на... отделителната система е съвсем реална.
Плочките притракват под краката ти и, джвакайки, ти пръскат панталоните. По пейките в тъмницата седят хора с пластмасови бутилки и пликове с багаж. Наоколо можеш да видиш и последните мохикани от култовата "Магура" или "Кравай" - омършавели, беззъби кор рокфенове, които още вирят кутре и показалец, за да се поздравят и споделят бутилка евтин алкохол, докато мъртво се напият.
За тях пък българската културна политика последна ще се сети да им търси сцена или място така или иначе.
В НДК, като в българската култура, има и доста кич претенции.
Сигурно не знаете, но на задния вход на сградата, точно на обратната страна на главния вход, вътре в предверието има... лъв.
Той е точно копие на лъва пред огъня на незнайния войн до храм-паметник "Александър Невски", само че е макетен. И ако се чудите как това огромно нещо е внесено в предверието на входа, ще уточня, че то е направено там! При това по поръка на дългогодишния генерален директор на НДК Христо Друмев, който много искал да си го имат, ей тъй, на, на разположение.
Та, искам да кажа, цялата Мара втасала, ние лъв произвеждаме във фоайето на НДК, при това във възможно най-непосещаемата част на сградата, където никой никога не ходи, освен ако не работи вътре. Ей, на това му викам аз метафора за българската култура - да се направи нещо грандоманско, безсмислено и скъпо, па след това да се скрие едно хубаво за лична употреба.
Ма, дали сме пари?! Е к'во - те са за харчене, не за складиране. Ма културата била политика?! Бе, айде, моля ви се, претенции! Ма изкуството трябвало да си има дом?! То хората си нямат, ние сега за нек'ви щурави неща ще търсим! Дай ни на нас да правим бутафорни лъвове, да си ги турим в килера и от време на време да го отваряме и да си цъкаме с език:
"Брей, голем съм! Я, к'ъв лъв съм си направИл у нас в килера!"
На мен ми е мъчно, като гледам НДК. Не споделям споровете за неговата архитектурна стойност или липса на такава, защото той така или иначе е факт, при това е сграда със забележителна функционалност. Вярно е, че носи в себе си претенцията на социалистическата идеология, но нали това го живяхме и ние, хората - няма как и сградите ни да не го живеят.
В този смисъл мисля, че мястото на тази сграда си е там, където си е. Просто изумително окепазеният й вид е непростим. Тоталното й разпарчетосване и безстопанственост са толкова смущаващи, че на техния фон дори провинциалната гиздавост на Витошка стои някак миличко.
"НДК-то на културата" сега е зоната на здрача в центъра на европейската ни столица.
Както културата ни, обидно оставена на самотек, е извън всякакви европейски или световни търсения, идеи и стандарти. И тя, на фона на всичко, което се случва по света, стои просто само миличко.
