Налага се да поговорим за рак

В петък един любим приятел тъкмо изреждаше псевдоаргументи, че трябва да съм по-позитивна, понеже съм здрава, мога да чета, имам хубава работа, мъж, който търпи вечното ми мрънкане, че все нещо не е наред, когато заваляха линковете с гадната новина за Стилиян Петров.

Ефектът на съобщението за болестта на 32-годишния капитан на националния отбор и на британския Астън Вила е бил като мексиканска вълна, само че с объркано свеждане на глави. А докато хиляди пишеха "Кураж, Стенли!" на английски или български в някоя от социалните мрежи, притихна дори шумотевицата по Гонг, чиито водещи го отмениха с искрена горчивина в тона.

Извън съответния бутон, за пръв път наистина харесвам Facebook група, създадена в подкрепа на някого или нещо, и хилядите присъединяващи се към нея не ми изглеждат нелепи. Първо, заради изказването на бившия халф на Англия Джеф Томас, преборил хронична миелоидна левкемия, че милите думи от фенове, съотборници и колеги са изключително ценни в такъв момент.

Подкрепата, която е получил, не само го е извадила от тъмния тунел, но му е помогнала да потърси всички позитиви, каза Томас, който след лечението си основа фондация, набираща средства за борба със заболяването.

Банално, но Facebook групата показа и друго. Не това, че е възможно да се обединяваме, спорно е. Но можем да обичаме българин. В случая ни вдъхнови и съпричастността на голяма част от футболния свят. 19, Петров беше дрескодът в Бирмингам. Феновете на Астън Вила отмениха протеста си, футболни звезди пускаха окуражаващи съобщения, а на загрявката за мача в събота съотборниците му носеха фланелки с надпис Support Stan, а Челси с Our thoughts are with you. Футболът у нас също извади затрогващия си тон.

Рядко се случва толкова много хора, включително българи, да желаят добро някому в един и същ момент. Отдавна не бях виждала замесени от тъга и национална гордост мъжки сълзи, когато в 19-ата минута на мача всички фенове на Вила Парк избухнаха в аплодисменти, за да подкрепят Стан, който беше на стадиона с красивото си семейство. И този човек безспорно го е заслужил. Както и качественото лечение и грижи, които ще получи.

Всички вярваме, че ще спечели битката. Но сега се налага да сменим малко "тезата" колко сме обединени. И да си поговорим за рак.

Всеки един от нас се сблъсква по един или друг начин с него. Ако не лично, го изживява чрез роднина, приятел, колега. Когато чух новината за Стилиян, срещу мен стоеше една от жените, без която не бих се справила с много важни неща. Тя е специална за още много хора. И вие познавате такъв човек. Знаете през какво му се налага да мине - и въпреки това си мълчи.

Мълчи си, защото освен от неколцина лично засегнати, у нас рядко се търси отговорност на институции по проблемите на онкоболните. Така самите онкоболни решават, че е егоистично да занимават другите с проблемите си. Подкрепят се помежду си все едно са секта, доброволно избрала диагнозата си. И в цялостта си никога не получават важния кураж от обществото. Освен ако не говорим за кампании за превенция, в които "артът" е доста повече от ползата им.

В края на миналата година известни български мъже се снимаха със сутиени в инициативата "Аз съм с теб". Причината за творческото решение - половината двойки у нас, в които жената е с рак на гърдата, се разпадат, независимо от изхода на лечението.

Същото е и с рака на шийката на матката. По-жестоко е, ако се налага да бъдат отрязани детеродните органи. Но защо в отделенията, където се извършват такива операции на жени и по на 26 години, мъж с цветя би бил сензационна гледка или просто сън? Защото ракът е табу. В 21 век у нас никой не иска да чуе за всъщност толкова често срещана диагноза.  

Причината за това обаче е първо институционална, а после народопсихологична. Ако у нас имаше национална скринингова програма за ранна диагностика, това щеше да възпита самопревенция, а съответно и много по-хладнокръвно възприемане на болестта от засегнатите и близките им. А всичко, което ти пада на главата като тухла от небето, няма как да не ти разбие психиката и връзката. Особено, ако тухлите продължат да падат.

В последните дни под носа ни бяха назначени пореден нов здравен министър и нов шеф на Здравната каса, които заварват като че ли вековни проблеми*, проспани и от самите нас. Какво точно не бяха свършили кадрите на едно самодоволно правителство, пак си дадохме сметка в 90-ата минута на службицата им. Няма обществени механизми за контрол върху изразходването на средствата в здравеопазването, а за онкоболните конкретно:

- има затруднен достъп до специалисти, изследвания и получаване на лекарства
- няма действащо комплексно лечение (хирург, патоморфолг, онколог, имунолог и психолог)
- има куриерстващи онкоболни, които носят документи между лични лекари, лаборатории, онкоцентрове, здравната каса и аптеките (с диагнозата си и клетките-убийци, които се множат)

Това са само част от нещата, за решаването на които трябва сериозен натиск. Колкото до човешкия съпорт по проблема, фондациите за лечение на онкоболни тук се броят на пръсти. "Фондация" освен това е дума, която не звучи гордо. Нито "дарителство". Има моменти, в които благотворителните акции изглежда, че ни обединяват, но това рядко е свързано с отговорността да се поинтересуваме как се изразходват средствата и какви са реалните резултати.

Ще повярвам, че можем да сме обединени, когато опериран от рак близък не ме пощади с думите "Не идвай на свиждане, тук е гадно и мрачно". Тогава може би и ще съм по-позитивна. Както беше казал един форумец тук, не можеш да си свръхдоволен, ако другите около теб не са. Факт.