Концентрацията на тотална власт в ръцете на един човек не винаги води до печални резултати.
В света на голямото кино авторитарното поведение на определени режисьори всъщност се тълкува като волеви израз на техния талант и отстояване на безкомпромисна творческа визия. Тоталитарната традиция в работата на редица легенди на седмото изкуство стои и в основата на някои от най-вълнуващите истории за мегаломания и безконтролна власт по снимачните площадки.
Когато си върховен господар на проект за десетки или стотици милиони долари, а ежедневната ти работа се състои в това да взимаш еднолични решения и да крещиш заповеди на малка армия от филмови професионалисти, няма как да не се стигне до алюзии с абсолютизма.
Един от великите владетели на кино магията - режисьорът на "Гражданинът Кейн" Орсън Уелс, е казал, че киностудиото е най-страхотната играчка, за която някое момче може да мечтае. Уелс и други знаменити негови колеги често са стигали до крайности в играта.
Лудостта на титаните
Не може да има разговор за маниакални прояви по време на снимки без да се спомене името на Вернер Херцог. Германският майстор на сурови, смели и експериментални филми кара целия си екип да работи по "Сърце от стъкло" в състояние на хипноза.
За "Фицкаралдо" Херцог отива в джунглите на Южна Америка и решава да прекара през планините от непроходима зеленина истински голям параход за една от ключовите сцени в сценария. "Никакви специални ефекти и трикове, всичко трябва да е реално и автентично", повтарял режисьорът, докато непосилната задача най-после не била изпълнена.
Когато местното население от перуански индианци демонстрирало нежелание да се снима на тяхна територия, Херцог докарал 400 въоръжени мъже от други племена да пазят снимачната площадка.
Перу е арена за лудостта и на друга леденда - Денис Хопър. След огромния успех на "Волният ездач", той получава пълна свобода за реализирането на "Последният филм" в Южна Америка. Хопър е вечно надрусан докато снима свръхамбициозния проект и стига до 46 часа суров материал, които е трябвало да реже, отново в нетрезво състоянние.
Джон Милиъс е поредният лунатик с камера. И пушка. И базука. Режисьорът на "Конан варварина" обичал да се мотае тежко въоръжен по време на работа. Той гледал на филмите си като на военна операция. "Когато снимам, искам да се отнасят с мен като с генерал", споделял дъвчещият дебела пура визионер. Описван като добър, но див филмов автор, Милиъс остава в историята и с репликата си: "Болката е временна, а киното - вечно".
Тормоз и тотален контрол
Aбсолютната власт на избрани режисьори от старата школа включва и брутално, нехуманно отношение към изпълнителите. Титанът от зората, a после и от златната епоха на Холивуд Сесил Б. Демил, например, изобщо не се е интересувал дали актьорите в неговите филми се чувстват комфортно или има заплаха за здравето им. Джералдин Фарар дълго помни как е стояла прикована за кол с накиснат с амоняк памук в гърлото докато около нея е бушувал пожар за целите на продукцията Joan the Woman.
Легендарен диктатор на снимачната площадка е и великият Джон Хюстън, отговорен за монументални шедьоври като "Малтийският сокол" и "Съкровището на Сиера Мадре". Освен пълния контрол и високите изисквания, Хюстън също бил известен с изцеждането на звездите.
По време на снимките на Freud през 60-те той си избира за жертва холивудския идол Монтгомъри Клифт. Хюстън прави толкова много дубли на сцена, в която актьорът е дърпан с въже, че накрая целите ръце на Клифт са раздрани и в кръв. А когато режисьорът научава, че Монтгомъри има проблеми с очите, отсича: "Сега сигурно ще трябва и да му търсим куче-водач".
Но никой не е по-известен с диктаторските си похвати от великия Алфред Хичкок. Хич контролира всичко от работния процес до последния детайл. Никой не може да излиза извън предначертаната схема на майстора. Той тормози и измъчва психологически своите прочути блондинки, за да ги вкара в правилния режим на игра.
Ким Новак, Джанет Лий и особено Типи Хедрън остават травмирани от работата с Хич. Той е автор на прочутата реплика: "Никога не съм казвал, че актьорите са добитък. Казах само, че с тях трябва да се отнасяш като с добитък".
От съвременните визионери виден гадняр е Ларс фон Триер. След "Танцьорка в мрака" Бьорк съобщава. че датчанинът е "унищожил нейната душа". Никол Кидман и Кирстен Дънст също стават жертви на свиреп психологическия натиск от страна на палавия провокатор Триер.
Апокалипсис и 127 дубъла
"Този филм не за Виетнам. Той е Виетнам. Отидохме в джунглата с прекалено много пари, прекалено много техника и постепенно изгубихме разсъдъка си", така Франсис Форд Копола описва работата по своя магнум опус "Апокалипсис сега". Сюрреалистичната военна драма, вдъхновена от "Сърцето на мрака" на Джоузеф Конрад, изважда гениалните, но и тъмни страни от личността на Копола.
Той сам се определя като диктатор. Режисьорът не се спира пред нищо, за да осъществи своята визия. Бюджетът скача от 12 на 30 милиона долара, а за една от най-иконичните сцени Копола и екипът му унищожават няколко десетки декара палмови дървета във Филипините, като изливат върху тях над 5 хиляди литра бензин.
Актьорът Мартин Шийн получава инфаркт по време на работата по "Апокалипсис сега", а една вечер, точно на рождения си ден, докато е мъртво пиян и троши стъкла в хотелската си стая, Копола решава да го снима и кадрите влизат във филма.
Никой списък с гениални мегаломани няма да е пълен и без Стенли Кубрик. Перфекционистът е известен с множеството дубли и огромните изисквания към актьорите и техническия екип. Малкълм Макдауъл губи за кратко зрението си, докато снимат сцените с измъчването на неговия персонаж с метода "Людовико" в шедьовъра "Портокал с часовников механизъм". Кубрик обаче не е доволен и кара Макдауъл да презаснеме кадрите и отново да рискува зрението си.
За хорър блаженството "Сиянието" режисьорът прилага огромен психологически натиск върху Шели Дювал. Целта му е да изкара най-качественото жанрово изпълнение от младата актриса и за целта Кубрик стига до рекордните 127 дубъла с нейно участие.
Повече от достатъчно, за да я изкара от строя. Безкомпромисният кино император се възползва максимално от това - ужасът, който виждате изписан по лицето на Шели Дювал в "Сиянието", е съвсем истински.
