Хипотезата за "справедливия свят"

Наблюдавайки съвременния свят, авторът и колумнист в Гардиан Оливър Бъркман прави следния извод: изправени пред несправедливост - се опитваме да я преодолеем. Но ако не можем, правим единственото възможно: обвиняваме жертвите на несправедливостта. Предалагаме ви неговия текст:

Ако следите новините в последно време, знаете, че хората са ужасни и всичко е отвратително.

И все пак огромното разбнообразие от начини, които изнамираме, за да саботираме всеки опит светът да стане по-добро място, продължава да поразява.

Знаете ли например, че честванията миналата седмица по повод 70-годишнината от освобождаването на концлагера Аушвиц в известна степен са допринесли за засилването на антисемитизма в съвременния свят, въпреки че основната им идея е точно обратната - да служат за предупреждение от последиците от антисемитизма?

А знаете ли, че четенето на новини за очеизбождащото икономическо неравенство може да направи по-вероятна вашата подкрепа за политици, които категорично не желаят да направят каквото и да е по въпроса?

Това са някои от многобройните обезпокоителни последици от "хипотезата за справедливия свят" - психологическата наклонност, изследвана в ново есе на Никълъс Хюн-Браун в изданието Hazlitt.

Светът очевидно е видимо несправедливо място: хората винаги биват сполитани от съдба, която не заслужават, или не получават наградите, които са заслужили за усърдния си труд или достойно поведение.

Но няколко десетилетия на научни изследвания са установили, че вътрешната ни потребност да вярваме в обратното е изключително дълбока.

Изправени пред доказателства за несправедливост, определено се опитваме да я преодолеем, ако можем - но ако се чувстваме безпомощни да променим нещата към по-добро, прибягваме към следващото по ефективност решение в психологически план:

започваме да се самоубеждаваме, че светът все пак не е толкова несправедлив.

В това се корени и констатацията от изследване от 2009 година, че мемориалите на Холокоста само засилват антисемитизма.

Изправени пред зверства, които хората не могат да си обяснят, хората стават малко по-склонни като цяло да вярват, че жертвите са си докарали сами проблемите на главата.

Най-класическия експеримент, демонстриращ ефекта на "справедливия свят", се случва през 1966 година, когато Мелвин Лърнър и Каролин Симънс показват на хората нещо, което по техни твърдения, е предаване на живо на жена, изпитваща болезнени електрически шокове.

Тя бива "наказана" заради слабо представяне в тест за запомняне.

Изправени пред възможността да облекчат страданията й, слагайки край на шоковете, почти всички са го сторили: хората може и да са ужасни, но повечето от нас не се стремят да бъдат съзнателно и умишлено лоши.

Когато обаче им е била отказана възможност да бъде спряно наказанието - и е трябвало просто да седят и да гледат как жената страда - участниците в експеримента са променили мнението си за нея в негативна насока, сякаш, за да убедят себе си, че страданията й не са толкова неоправдани, защото тя всъщност не е толкова невинна жертва.

"Гледката на невинен човек, който страда без възможност за компенсация или възнаграждение", заключават Лърнър и Симънс, "мотивира хората да понижават привлекателността на жертвата, за да открият по-голяма съвместимост между съдбата й и характера й".

Лесно е да осъзнаем сега как подобен психологически процес би могъл да доведе например до убеждението, че

жертвите на сексуален тормоз "са си го търсили":

ако можете да се самоубедите в това, избягвате да признаете ужаса на ситуацията.

Това, което е обезпокоително в убеждението за справедливия свят е, че въпреки, че той може да има много неприятни ефекти, те произлизат от напълно разбираемото желание човек да повярва, че нещата не се случват безпричинно.

В крайна сметка, ако всички не вярвахме в това до някаква степен, животът би бил непоносимо хаотичен и ужасен кошмар, в който усилията и отплатата за тях нямат особена връзка помежду си, и няма никакъв смисъл да правите планове за бъдещето, да пестите пари за пенсия или да правите нещо друго с надеждата за евентуално възнаграждение.

Бихме обезумели.

Със сигурност стремежът светът да има малко повече смисъл е по същността си разбираем и простим, нали?

Но - иронично - точно това желание да вярваме, че нещата не се случват безпричинно, ни води до позиции, затвърждаващи несправедливостта, вместо намаляващи я.

Хюн-Браун цитира още едно актуално доказателство за този феномен: хората със силно убеждение в "справедливия свят", твърди той, е по-вероятно да се противопоставят на механизми за позитивна дискриминация, целящи да помагат на жените или малцинствата.

Не е нужно да бъдете расисти или сексисти, за да имате такива убеждения, нито да отстоявате крайно индивидуалистична политическа позиция (от типа на либертарианството); учените са взели тези фактори предвид.

Достатъчно е само да се придържате към убеждението, че светът като цяло е справедлив и честен.

Това може да е много наивна позиция, естествено - но е трудно да оспорим, че тя съдържа в себе си доста омраза.

Подобни асоциации са открити между вярата в справедлив свят и предпочитанието към авторитарни политически лидери.

За да запазим себе си психологически от ужасяващата мисъл, че светът е пълен с невинни страдащи хора, подкрепяме политици и политики, които е по-вероятно да направят това страдание още по-голямо.

Това е гледна точка, която естествено трябва да бъде заклеймявана: безспорно е отблъскващо да се твърди, че жертвите например на убийствата в редакцията на "Шарли Ебдо" сами са си докарали на главата смъртта си.

Но хипотезата за справедливия свят показва до каква степен подобни мнения не е задължително да са последица от дълбоки личностни недостатъци у стоварващия вината, или от някаква малка частица зло в душата му.

Може би те просто може да се дължат на силна потребност да чувстваме, че светът си остава подреден и че нещата все още имат някакъв смисъл.

Изправянето пред неудобната истина - че светът носи насилие, бедност и дискриминация на хората на сравнително случаен принцип, без да се съобразява особено дали те са сторили нещо, за да го заслужат - звучи като много по-ужасна перспектива.

Защото ако няма резонно обяснение защо даден човек страда, много по-трудно е да избегнете плашещото заключение, че има голям шанс вие да сте следващите.