Съществува една мащабна, основополагаща тенденция в човешкото поведение и съзнание - да замаскира, да не забравя напълно, но да се утешава с фалшиви и измислени обяснения. За да боли по-малко.
Розовите очила на позитивното мислене замъгляват, но ни поучават как точно да променим живота си към по-добро. Правилата са строги - да не се отпускаш, да не се предаваш и колкото повече ти е кофти, толкова повече да се усмихваш пред огледалото. Понеже така задаваш на вселената позитивни послания.
Не знам дали на вселената й пука за нашия живот, но някакси е хубаво на нас самите да ни пука. Параванът на позитивизма вреди, но не защото в идеята да мислим позитивно има нещо лошо. А защото в манипулативната й масовизация има сериозна злоупотреба.
Да мислиш позитивно не означава да живееш като прилеп, който мижи срещу светлината, да вървиш винаги по сенчестата страна на улицата и да прикриваш зад очила и силикон трепетите на сърцето си. Означава да имаш силите да настояваш, че освен външната обективна реалност, има и друга - онази на нашите спомени и чувства, на нашите незадоволени и подминати мечти, надежди и желания.
Да мислиш позитивно означава да имаш куража да настояваш да разбереш какво се случва в теб и откъде идват страданията, защо се проваляш или разболяваш. Да вярваш, че щом всичко има причина, всичко си има и отговор и да поемеш отговорността да го търсиш и да осъзнаеш, че за да стигнеш до тук, ти самият не си могъл повече.
Страданието е, за да се страда. И не е позитивизъм пред лицето му да се твърди, че трябва да вярваме, че всичко ще се оправи. Това е цинизъм. Лицемерие е да втълпяваш на човек, на когото му се плаче, че трябва да се усмихва в огледалото. Нечестно е, понеже това отказва да признае правото на болката да я има и е садизъм, понеже го кара да се чувства още по-провален, когато нещата така и не се подобряват. Престъпно е, понеже е лъжа - не можеш да се смееш, когато някой умира.
Не можеш да подкрепяш някого да създава и развива фалшивата представа за себе си, която ще го доведе до лудост и да предлагаш опора на опита му в стремежа да се анестезира, да дисоциира още повече преживяванията и чувствата си от онова, което се случва.
Преди години, по време на един от стажовете ни в отделението по детска травматология на известна столична болница, много ме впечатли следното - едно малко момченце се събуди след операция, майка му понечи да го прегърне, а то я отблъсна и каза: "Мамо, ти ме излъга! Каза, че няма да боли, а мен ме боли. Боли ме ужасно."
В опита си да помогне и да облекчи страданието на детето си, тази отчаяна майка всъщност го беше излъгала. Не болката е толкова страшна - понеже тя показва, че нещо се случва и показва къде, а подмяната.
Подмяната, която превърна живота в индустрия и която ни приканва да забравим напълно кои сме, да се превърнем в поредица еднакви, впуснати в стремежа за идеалност. Напълно се забрави истината, че красотата не е в лустрото, а в различието и автентичността. Различието, което е нещо трудно за човешката природа.
И макар че ако питате творческите или интелектуално изкушени хора, те ще ви кажат, че винаги са искали да са различни, различието и другостта ни напрягат до ужас. От начина, по който човек когнитивно възприема новите стимули - като се опитва да ги "заготви" към нещо познато от опита, през това чуждият да ни се струва опасен, та до начина, по който се раждат стереотипите и се формират нагласите, човешкото съзнание функционира в непрекъснат опит да "премахне" непознатото и да го превърне в познато.
Да го класифицира, да откривателства, да пребоядисаме стените на апартамента си и да премахнем следите от миналия рожден ден, в който някой е залял стената с вино, праха - от времето, в което сме живяли там - будували сме, обличали сме се за първа среща, плакали сме след загубената си любов, да покрием със свеж цвят изложбата стенописи, създадена от порасналите ни деца...
Да премахнем следите - бръчките, белезите и стриите - тези маркери, че не сме вече същите, че сме други, защото е минало време, в което сме паднали, родили сме някого или сме отслабнали от напрежение. Различието ни плаши. То е ужас от очакването, неяснота или спомен, който бихме предпочели да забравим. Белезите на различието и промяната са страшни.
Твърдим, че най-хубавото, което се е случило с нас, е това, че сме станали майки. И хукваме в дерматологични клиники, за да премахнем белезите. Цял живот бленуваме по детството, а неловко покриваме белезите от раздрани колена. Толкова бяхме щастливи тук... и сменяме тапетите.
Напоследък навсякъде попадам на статии за мъжете и жените. Мъжете това, жените онова... От булевардни или лайфстайл издания до интервюта на психоаналитици. Мъжете и жените сме различни... Явно никога няма да спрем да си блъскаме главата над това - защо? Това е нещо като диетите и идеалното тяло - ако ядеш това, което искаш, трябва да спортуваш повече. Или... да не изглеждаш както искаш.
Вместо да приемем този прост алгоритъм обаче сме в състояние да издирваме непрекъснато чудодейни решения, които неуморно се провалят, защото просто такива няма. И много малко от нас могат да стигнат до изглеждащото непостижимо: "В живота си съм свалил 300 кг с диети. Снимам ли? Снимам. Оставете ме на мира да си ям с удоволствие" (Депардийо). А и не всеки от нас има пристойността да си го каже.
Апелът да мислим позитивно, сведен до булевардност в популярните книги, ни приканва да се отчуждим още повече от себе си и да се откажем да бъдем автори на собствения си живот, защото го представя в светлината на магическото мислене - ако вярваш, ще стане.
Истински позитивното мислене е не вярата в ирационални чудеса, за чиято липса да се сърдим на вселената, а вярата в нас самите - да изстрадаме страданието си, да намерим отовор на въпросите си, да помогнем на тялото си да оздравее като разберем каква е причината за нашите болести - да ги приемем като начало на това, ако е възможно, някога да се разделим с тях.
И да не зачеркваме историята си с измислици за себе си, а да намерим начин да обживеем собствената си кожа, да я заобичаме и да направим така, че тя да стои уникално на собствената ни уникална същност.
Някой питал за мен тук...Сори, ама днес нямах време. Статията е добра. Отдавна не е имало така добра тук. Какво още да коментирам: във всеки има вътрешен глас, който му казва как да постъпи. дали да се съобрази с обстоятелствата или да продължи да се бори При мен често на пръв поглед ситуацията е изглеждала невъзможна, но в крайна сметка следвайки вътрешния си глас съм успявала. Но това става когато си наясно, че няма път за отказване, защото без това, към което се стремиш просто не си ти.
Мила ми психоложке, хубави неща си написала в тази статия. Що се отнася обаче до цялата дандания с "позитивното мислене" не си схванала един основен момент - най-вероятно защото ти липсва цинизма, необходим за това. Не ми се пише дълго, но накратко - цялата история с позитивното мислене е дресировка /някой му казват и социално инженерство но всъщност не се различава от дресировката на кученца и други животинки/. Като при всяка дресировка основния момент е интереса и постигането на целите на дресиращия, а не тези на дресиранто създание. Целта на дресировката, наречена "позитивно мислене" е повишаване на прага на социална търпимост /толерантност/. Донякъде противно на здравия разум, теорията на дресировката твърди, че колкото едно създание е по-интелигентно и по-развито, толкова по-бързо се поддава на дресировка и толкова по-радикални, отличаващи се от и дори влизащи в противоречие с естествената му природа резултати могат да бъдат постигнати с нея, но пък изисква повече умение от страна на дресиращия. Това означава, че хората могат да бъдат дресирани успешно, но трябва да се прави от майстори-дресьори. От гледна точка на дресировката, концепцията, както и практиката, свързана с „позитивното мислене“ е почти виртуозна – хората биват дресирани не само да изтърпяват неща, които иначе трудно биха приели безропотно /и да се усмихват при това /, но и да се чувстват длъжни да ги приемат /позитивно/, да следят сами за реакциите си и за това, да не се отклоняват от зададената програма, да търсят възможности да бъдат дресирани и да довършват сами започнатата дресировка /да се самодресират/, а също и да се създаде социална нетърпимост към неприемащите. Основно изискване към дресьорите на хора, работещи по програмите за „позитивно мислене“ е да бъдат завършени психопати, но това качество може да бъде заменено и с простото неприемане, че принадлежат към същата раса или вид, към който принадлежат субектите на дресировката – не е нужно някой да е психопат зада дресира кучета например, макар че може и да помага .
"И макар че ако питате творческите или интелектуално изкушени хора, те ще ви кажат, че винаги са искали да са различни, различието и другостта ни напрягат до ужас."...Тук освен, че ще се съглася искам да добавя, че Естествеността е така желаната Другост, защото "Човекът следва Земята. Земята следва Небето. Небето следва Дао. Дао следва Естествеността" - Дао Дъ Дзин. П.С. Истинските творчески хора не търсят това да са различни, те са такива, защото търсят своите истини, а за да ги намерят Егото е пречка. То се интересува да си различен. Твореца просто си твори и не се занимава с дреболии, защото иначе не би бил творец, не би имал енергията да твори!
"Параванът на позитивизма вреди, но не защото в идеята да мислим позитивно има нещо лошо. А защото в манипулативната й масовизация има сериозна злоупотреба." Мила г-жа/г-ца, тотално сте се объркали във Вашите думи! Според мен изобщо не знаете какво е позитивизъм и какво означава да си щастлив. С тази статия Вие контраатакувате хубавото мислене. По пътя на логиката, Вашата статия изобличава да си живееш според нормите и евентуално да ти пука за света. Не виждам смисъл в думите Ви. Нека споделя нещо с Вас... Позитивизъм означава да се радваш на всичко около теб и да бъдеш съпричастен с всеки. Означава да мислим извън този свят и да вярваме на инстинкта си. Защо според Вас съществува предприемачество и проекти, които уж изумяват света???? Защото хората са дръзки и предприемат стъпки да отразят тяхното мислене и приобщят света да мисли глобално и открито. Замислете се как се изразявате.