Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Помните ли, когато всички се обръщаха след нея

Моника Белучи в "Малена"
Моника Белучи в "Малена"

Сигурна съм, че има връзка между начина, по който живееш и този, по който остаряваш. И тази връзка не е пряка, защото не винаги лекият и добър живот ти гарантират приятно за очите остаряване. Става дума за средата, в която си принуден да посрещаш годините си и това, което средата мисли за тях.

Казано направо, манталитетът налага „правила" как да се остарява. И в това отношение българският е доста смазващ.

Като всеки квартал, и този, в който съм израснала, си имаше своите всеизвестни красавици. Една от тях беше учителка в детска градина и ходеше на работа на смени - или много рано сутрин, или по обед за следобедното дежурство. Една бойна група от квартални мъже бяха научили точно личното й разписание.

Те се подреждаха по пътя й, за да я погледат, толкова хубава беше. Двама-трима до входа, още толкова на пейката по алеята до автобуса, малка агитка на самата спирка.

Тя минаваше покрай тях с високите си токчета, размяташе дългите си черни коси, а силно начервените й устни се разстилаха в усмивка, когато задължително я поздравяваха с лека чупка в кръста. Носеше бяло палто (страшен лукс в онова мърляво социалистическо сиво време) и ухаеше на непознат и много хубав парфюм.

Напоследък няколко пъти срещам една и съща жена в стария си квартал. Един път в аптеката, после в супера, след това ходи бавно и без посока из детските площадки. Загледах в палтото й - малко извехтяло, но все още хубаво палто, почти бяло... По него я познах - същата онази учителка, заради която кварталните мъже не спяха.

Всъщност, палтото беше единственото нещо, което не се беше променило драстично. Иначе от някогашното й достолепие не беше останало нищо. И не, защото е бедна или изкукуригала. Нито пък защото е толкова стара, че външният й вид да няма никакво значение - със сигурност тази някогашна хубавица все още няма дори седемдесет години.

Тя просто се беше предала.

„Възрастните хора у нас са бедни и затова не могат да се поддържат", ми каза веднъж една социална работничка от старчески дом, с която се заговорих на тема достойно остаряване. Не съм съгласна!

Не е въпрос на бедност да се погрижиш да изглеждаш добре - на мироглед е. При това колкото виновни за него са самите остаряващи, толкова виновни сме и ние като общество, което тихо и упорито отстоява тази „норма".

Свикнали сме да приемаме старостта като нещо грозно. В културата ни тя е достолепна само с мъдростта, която, очаква се, е натрупана, и с опита, който следва да сподели. Като каже „баба", повече от деветдесет процента от българското население си представя възпълна жена с отдавна загубена талия, тъмни и невзрачни дрехи (права пола и обикновена жилетка) в кафяво-масленозелената гама, равни обувки от мъжки тип и забрадка.

В нашата традиция възрастта върви със смирението, а то е част от православната доктрина, проповядваща да не обръщаме внимание на външния вид, а на душата.

И като че ли подобен вид „приличие" изискваме само от тези, които вече видимо стареят - докато си млад, окей, експериментирай, обличай се, пробвай, но побелееш ли сериозно, всеки артистичен жест във вида „не отива на белите му/й коси".

Вкорененото ни разбиране, че „стареенето" е процес на отхвърляне на определени свободи и съзнателно отричане от някои от най-приятните телесни или душевни удоволствия, ни кара да приемаме възрастта като бавен процес на лишаване от красота. А всъщност може би е тъкмо обратното.

Сериозното навлизане в годините , смятам, те освобождава от първичната суета на младостта, премахва ограниченията, на които си робувал и ти дава самочувствието, което сам си си извоювал. Тогава би следвало наистина да спре да ти пука за всички онези малки забрани на манталитета, според които еди кое си „е неприлично", еди що си „не ти отива" и спонтанността „не ти приляга".

Остаряването има много лица, също както и младостта.

Познавам много млади хора, родени старци - и като манталитет, и като поведение. Познавам и достатъчно възрастни хора, които живеят в остаряващите си тела с такъв младежки дух и вкус към живота, че никакви обществени забрани не могат да ги спрат. И да, повечето от тях са масово възприемани като пълни откачалки, само защото например имат екстравагантни прически, носят кожени якета или ходят на дискотека, където на всичкото отгоре танцуват.

Преди години една известна актриса, тогава на около 65 години, ми каза, че най-страшното нещо в остаряването за нея са очите на другите, когато те гледат. „Аз съм си същата отвътре и искам да го показвам - каза ми - но в очите им се чете такова унизително съжаление, че сам започваш да си слагаш забрани. Днес не си слагам яркото червило, утре спирам да си правя ноктите и ги изрязвам до кожа, вдругиден вместо цикламената блуза, слагам кафява жилетка и така хоп - един ден се превръщам в обикновената баба, която няма да им е смешна! Е, тогава вече са доволни да кажат зад гърба ти „ле-ле, горката - колко е остаряла!"...

Българските мъже са обречени да стареят още по-клето.

Това в голяма степен е следствие от балканското разбиране, че мъжът не трябва да се „конти". Под „конти" следва да разбираме всичко извън сравнително редовното бръснене. Докато са млади, на българските мъже им се вменява, че по-изявената грижа за себе си е сигурен белег, че са „на другия бряг".

Затова и много малко от тях ползват козметика (освен дезодорант и парфюм евентуално) - сякаш намазването на крем на лицето магически ще свали като мокра дреха мъжествеността им.

С годините и умората непоследователната грижа за себе си се превръща в немарливост.

А истината е, че младостта може да понесе известна доза небрежност във външния вид, която на фона на възрастта започва да изглежда наистина грозно. Имали сме добри традиции и в това отношение - една от причините толкова да обичам старите центрове на по-големите български градове е, че там все още можеш надвечер да видиш някой симпатичен, възрастен господин с изгладена риза, панталон с ръб и бяла лятна шапка.

У нас всеобщото чувство за нещастие е толкова силно, че от възрастта се изисква да не е суетна! Да не й пука нито как изглежда, нито какво впечатление прави.

Защото на никого така или иначе не му е важно как тя се чувства - да си стареят там „пенсиите", имаме си достатъчно други проблеми, че и те да ни се мотаят с техните! Само дето перспективата пред всеки от нас е точно същата...

Искам един ден (всъщност вече не толкова далечен) да остарявам с любов към себе си. Да си нося високите обувки, червените червила, цветните дрехи и шеметните бижута. Искам да гледам света през очила с екстравагантни рамки, косата ми да е в радостен цвят, а софтуеъра на последния смартфон да не ми се опъва.

Искам аз и моите остарели приятели да носим изменените си тела с уважение, заради времето, в което така добре са ни служили, въпреки всичко, което сме им причинили. Искам като възрастна да будя не съжаление, а радост от живота и надежда, че времето е относително и от нас зависи как го управляваме. Пък ако някой млад ме осъди за свободата ми, мога само да го съжаля за старостта, която носи в душата си.

Най-четените