Сигурна съм, че има връзка между начина, по който живееш и този, по който остаряваш. И тази връзка не е пряка, защото не винаги лекият и добър живот ти гарантират приятно за очите остаряване. Става дума за средата, в която си принуден да посрещаш годините си и това, което средата мисли за тях.
Казано направо, манталитетът налага „правила" как да се остарява. И в това отношение българският е доста смазващ.
Като всеки квартал, и този, в който съм израснала, си имаше своите всеизвестни красавици. Една от тях беше учителка в детска градина и ходеше на работа на смени - или много рано сутрин, или по обед за следобедното дежурство. Една бойна група от квартални мъже бяха научили точно личното й разписание.
Те се подреждаха по пътя й, за да я погледат, толкова хубава беше. Двама-трима до входа, още толкова на пейката по алеята до автобуса, малка агитка на самата спирка.
Тя минаваше покрай тях с високите си токчета, размяташе дългите си черни коси, а силно начервените й устни се разстилаха в усмивка, когато задължително я поздравяваха с лека чупка в кръста. Носеше бяло палто (страшен лукс в онова мърляво социалистическо сиво време) и ухаеше на непознат и много хубав парфюм.
Напоследък няколко пъти срещам една и съща жена в стария си квартал. Един път в аптеката, после в супера, след това ходи бавно и без посока из детските площадки. Загледах в палтото й - малко извехтяло, но все още хубаво палто, почти бяло... По него я познах - същата онази учителка, заради която кварталните мъже не спяха.
Всъщност, палтото беше единственото нещо, което не се беше променило драстично. Иначе от някогашното й достолепие не беше останало нищо. И не, защото е бедна или изкукуригала. Нито пък защото е толкова стара, че външният й вид да няма никакво значение - със сигурност тази някогашна хубавица все още няма дори седемдесет години.
Тя просто се беше предала.
„Възрастните хора у нас са бедни и затова не могат да се поддържат", ми каза веднъж една социална работничка от старчески дом, с която се заговорих на тема достойно остаряване. Не съм съгласна!
Не е въпрос на бедност да се погрижиш да изглеждаш добре - на мироглед е. При това колкото виновни за него са самите остаряващи, толкова виновни сме и ние като общество, което тихо и упорито отстоява тази „норма".
Свикнали сме да приемаме старостта като нещо грозно. В културата ни тя е достолепна само с мъдростта, която, очаква се, е натрупана, и с опита, който следва да сподели. Като каже „баба", повече от деветдесет процента от българското население си представя възпълна жена с отдавна загубена талия, тъмни и невзрачни дрехи (права пола и обикновена жилетка) в кафяво-масленозелената гама, равни обувки от мъжки тип и забрадка.
В нашата традиция възрастта върви със смирението, а то е част от православната доктрина, проповядваща да не обръщаме внимание на външния вид, а на душата.
И като че ли подобен вид „приличие" изискваме само от тези, които вече видимо стареят - докато си млад, окей, експериментирай, обличай се, пробвай, но побелееш ли сериозно, всеки артистичен жест във вида „не отива на белите му/й коси".
Вкорененото ни разбиране, че „стареенето" е процес на отхвърляне на определени свободи и съзнателно отричане от някои от най-приятните телесни или душевни удоволствия, ни кара да приемаме възрастта като бавен процес на лишаване от красота. А всъщност може би е тъкмо обратното.
Сериозното навлизане в годините , смятам, те освобождава от първичната суета на младостта, премахва ограниченията, на които си робувал и ти дава самочувствието, което сам си си извоювал. Тогава би следвало наистина да спре да ти пука за всички онези малки забрани на манталитета, според които еди кое си „е неприлично", еди що си „не ти отива" и спонтанността „не ти приляга".
Остаряването има много лица, също както и младостта.
Познавам много млади хора, родени старци - и като манталитет, и като поведение. Познавам и достатъчно възрастни хора, които живеят в остаряващите си тела с такъв младежки дух и вкус към живота, че никакви обществени забрани не могат да ги спрат. И да, повечето от тях са масово възприемани като пълни откачалки, само защото например имат екстравагантни прически, носят кожени якета или ходят на дискотека, където на всичкото отгоре танцуват.
Преди години една известна актриса, тогава на около 65 години, ми каза, че най-страшното нещо в остаряването за нея са очите на другите, когато те гледат. „Аз съм си същата отвътре и искам да го показвам - каза ми - но в очите им се чете такова унизително съжаление, че сам започваш да си слагаш забрани. Днес не си слагам яркото червило, утре спирам да си правя ноктите и ги изрязвам до кожа, вдругиден вместо цикламената блуза, слагам кафява жилетка и така хоп - един ден се превръщам в обикновената баба, която няма да им е смешна! Е, тогава вече са доволни да кажат зад гърба ти „ле-ле, горката - колко е остаряла!"...
Българските мъже са обречени да стареят още по-клето.
Това в голяма степен е следствие от балканското разбиране, че мъжът не трябва да се „конти". Под „конти" следва да разбираме всичко извън сравнително редовното бръснене. Докато са млади, на българските мъже им се вменява, че по-изявената грижа за себе си е сигурен белег, че са „на другия бряг".
Затова и много малко от тях ползват козметика (освен дезодорант и парфюм евентуално) - сякаш намазването на крем на лицето магически ще свали като мокра дреха мъжествеността им.
С годините и умората непоследователната грижа за себе си се превръща в немарливост.
А истината е, че младостта може да понесе известна доза небрежност във външния вид, която на фона на възрастта започва да изглежда наистина грозно. Имали сме добри традиции и в това отношение - една от причините толкова да обичам старите центрове на по-големите български градове е, че там все още можеш надвечер да видиш някой симпатичен, възрастен господин с изгладена риза, панталон с ръб и бяла лятна шапка.
У нас всеобщото чувство за нещастие е толкова силно, че от възрастта се изисква да не е суетна! Да не й пука нито как изглежда, нито какво впечатление прави.
Защото на никого така или иначе не му е важно как тя се чувства - да си стареят там „пенсиите", имаме си достатъчно други проблеми, че и те да ни се мотаят с техните! Само дето перспективата пред всеки от нас е точно същата...
Искам един ден (всъщност вече не толкова далечен) да остарявам с любов към себе си. Да си нося високите обувки, червените червила, цветните дрехи и шеметните бижута. Искам да гледам света през очила с екстравагантни рамки, косата ми да е в радостен цвят, а софтуеъра на последния смартфон да не ми се опъва.
Искам аз и моите остарели приятели да носим изменените си тела с уважение, заради времето, в което така добре са ни служили, въпреки всичко, което сме им причинили. Искам като възрастна да будя не съжаление, а радост от живота и надежда, че времето е относително и от нас зависи как го управляваме. Пък ако някой млад ме осъди за свободата ми, мога само да го съжаля за старостта, която носи в душата си.
>точно как да се поддържат хората с пенсия около и под 300 лв Например като спортуват. Кога последно видя човек над 40 години да тича в Борисова? Апропо, това би намалило и разходите им по лекарства.
Кисимова все повече започваш да ми харесваш ,браво много точно си го написала.
Деовин, не съм съгласен. За мен е върло лицемерие статия като горната да излезе на страниците на медия, която се скъса да хвали Синди Кроуфорд, че си позволи да се сбабичоса и на петдесет и нещо години изглеждаше като на деветдесет. (Тая снимка скоро няма да ми излезе от кошмарите сигурно. А това беше една от първите известни жени, които разпознах като красиви.) В крайна сметка, всичко си е въпрос на личен избор, нагласа и квототам. А за да му пука на човек за външния му вид - на каквато ще възраст да е - трябва всичко останало в живота му да е на поне приемливо ниво. Повечето пенсионери в България, за жалост, далеч не са такива. А причини - много, само че не им е тук мястото.
Прах при прахта, пепел при пепелта.
Лицемерието, присъстващо или не, няма никакво отношение към това дали статията отразява обективно съществуващи проблеми в българското общество, както аз мисля, че прави. Да, лицемерието никога не е приятно на вкус, и винаги дразни, когато върл пушач говори за вредата от пушенето и критикува хора, които пушат на обществени места, но това не прави аргументите му неверни. >всичко си е въпрос на личен избор, нагласа и квототам Квототам, обаче, е поне частично (и бих спорил - до голяма степен) функция на това, което обществото очаква от теб. Наивно би било да се правим, че всички хора (трябва да) са достатъчно силни и независими личности, за да не се влияят изобщо от обществените настроения и мнения. В този контекст, проблемът е, че когато обществото вижда пенсионерите като ходещи трупове, за които би било странно да спортуват и да се грижат за телата си, то това пряко влияе върху тези хора и има прякото следствие, че голямата част от тях не считат за необходимо или редно да спортуват, водят уседнал живот, и това се отразява зле върху здравето им. Крайният резултат е това, че средното ниво на качеството на живот на всички граждани намалява - било то защото са ненужно болни стари хора, които не спортуват, работещи хора, с чиито данъци се плащат увеличените здравни разходи, или дори произволни хора, чието настроение е по-ниско, защото наблюденията им върху тъжната и депресираща участ на околните стари хора, включително собствените им остаряващи роднини, понижават очакванията за им собствените им старини. А унищожиш ли мечтите на хората за бъдеще щастие, получаваш народ от вечно недоволни и нещастни мрънкащи слаби хора, които нямат истинска причина да растат, творят, живеят. На нещо да ти напомня? Не ми казвай, че всички имат избор да правят каквото си искат, за да са щастливи въпреки обществените нагласи. Естествено, че имат. Аргументът ми тук е, че обществото ни би спечелило много от това да създава настроения и обстоятелства, в които хората да се чувстват мотивирани да правят това, което ги прави щастливи (а и увеличава средното ниво на щастие в цялото общество) - например, да спортуват и да се грижат за телата си - отколкото да затрудняват и потискат чрез предубеждения и нагласи проявата на такова поведение.
Desislava, хората не се пенсионират на 40, а систематичното занемаряване на грижите по тялото се натрупват. Да, би било доста глупаво ако бях казал, че хората трябва да почват да тичат в Борисова в момента, в който се пенсионират на 65 (70?). Ако 30 години преди това си водил уседнал живот, то на 65-70 вече имаш куп здравословни проблеми, за които вече е доста трудно да компенсираш като изведнъж почнеш да спортуваш. Това е проблем с настроенията на обществото относно хората на средна възраст. Дори те да се променят, то пак ще имаме хора, които се пенсионират и скапват за 5-10 години, което е заради проблем с настроенията на обществото относно хората в напреднала възраст. Тоест, ако искаме да подобрим наблюдаемо ужасното ниво на щастие на старите хора (а и на цялото общество), то трябва да се променят всички тези настроения. Отношението към спорта и грижата за тялото е просто един от най-очевидните начини да го направим. Друга сходна насока е промяната на настроенията към личното усъвършенстване - колко студенти на над 40 мислиш, че има записани в българските университети? На мнозина българи дори самият въпрос би им се сторил леко странен, което е просто проявление на проблема, за който говоря.
Естествено това човек да изглежда достойно и спретнато на стари години и да поддържа външния си вид не опира само да парите. Добрата хигиена е преди всичко плод на възпитание и воля. Ала тук удобно се пропуска нещо далеч по-важно. И то е, че възрастните хора масово страдат от депресии, в които са набъркани и малката пенсия, и липсата на перспектива, и изоставянето от близките, и постепенното отпадане на организма... Но по принцип депресираните хора, независимо от възрастта си, не отдават внимание на външния си вид. Когато преди време ми се наложи да постъпя в отделение за онкологични заболявания, това, което ме потресе най-много, бе как всички по-отдавнашни пациенти, от младежи до старци, мъже и жени, изглеждат по напълно идентичен начин. С изпразнен поглед, подпухнали лица, слаби като скелети, блуждаеща походка и долнища на анцузи, натръгнати до гърдите. Всякакви хора, сред тях сигурно и някогашни суетници, бяха докарани до това състояние. И съм напълно убеден, че всеки от нас също би загърбил външния си вид при подходящите обстоятелства. Така че не съдете старците ни, след като не знаете какво им е отвътре.
Стара къща. Стара ограда. Стара круша до стара врата. Стари, стари баба и дядо. Старо село накрай света. Тя преде, той до нея похърква, прeкопал половин бахча. Мучи крава в разбитата църква, дето стария поп ги венча. Мили Боже, каква идилия! Съска гъска, пролайва псе. Чака цялата градска фамилия коледното прасе. Той се вдига, тихо попържа, докато цепи дръвца. Тя на огъня ще му изпържи от полога две-три яйца. Скопост женска. Жилавост мъжка. Тя – на двора. На къра – той. Пълна самоиздръжка – първобитнообщинен строй. Що вода пиха двете стомни, а магарето още оре. Дълго минало – кой да го помни. Кратко бъдеще – кой да го спре.
Остарявахме бавно, остаряхме почти: външно аз остарявах, а пък вътрешно - ти. Виж в това огледало, дето страшно виси, мойта бяла брада, твойте черни коси. Дай ръка предпоследно да походим пеша аз - със старо лице, ти - със стара душа. Няма страшно обаче - туй е временен грим. Щом потеглим обратно, може да се сменим. Може някой да върне със вълшебно перце твойта стара душа, мойто младо лице. Знам, че няма надежда туй да стане със мен, но на теб ще се случи някой ден, някой ден. Ако още не вярваш - да се хванем на бас, че отново ще бъдеш цяла нежност и страст. Със червило на устните и на ноктите с лак ще целуваш очите ми във греховния мрак и издрала гърба ми, чак на третия път ще повярваш, че всъщност няма никаква смърт.
Горният текст демонстрира отчайващо примитивен възглед за света. Не случайно, на авторката много и се ще да си остане завинаги тийнейджърка. Или поне така да изглежда В условия, при които повече от половината от българското население съзнателно е подложено на геноцид /моля, запознайте се с определението за "геноцид" според официалните документи на ООН/, да се обръща внимание на това как да се поддържа външния вид, разкрива липсата на елементарен усет за граници. В резултат, горният текст съвсем закономерно прекрачва съответните граници и смело навлиза в териториите на откровения цинизъм. Не е нужно кой знае какво усилие, като нямаш хляб да ядеш пасти! Нали така?
Напълно съгласен с futureless - определено психическото здраве на възрастните хора е важен аспект, на който трябва да се обърне внимание. Според мен проблемите там, както вече споменах, са следствие от систематичното разрушаване на надеждите на остаряващите хора за щастливи старини. Докато изобщо не отричам финансовата страна на проблема, която futureless споменава, според мен далеч по-коварни и силно допринасящи са обществените настроения - дори ако българската икономика магически се оправи и пенсиите се вдигнат 10 пъти, ако обществото продължава универсално да възприема остаряването като процес, който те дехуманизира и превръща в ходещ труп, чакащ смъртта, то никакво количество пари не биха променили произлизащия мироглед на старите хора, със всичките съпътстващи психически проблеми.
Без коментар!
То хубаво тая статия, ама до 55 макс, гледайте хубаво да сте се уредили ;). Я на служба сигурна, я да сте направили бизнес, или да сте натрупали имоти/пари. Защото след тази възраст, никой няма да ви вземе на работа. Сегашните пенсионери, по заварено положение, взимат мизерни пенсии, колкото да не умрат. За нас и толкова няма да има По добре да се смееш, и да не мислиш, да вярваш на някакво божествено решение. Но всъщност, повечето хора очакват да умрат преди това. От стрес и някакво сърдечносъдово заболяване или друго.