Не е редно да се говори за човек, който е преживял това, което Лидия Петрова е преживяла вчера и още повече е некоректно да се пише за нея, докато се бори за живота си.
Наясно съм и че да се приписват лични, социални или политически мотиви на действието й, би означавало нарушаване на правото на случая да бъде обяснен експертно.
Въпреки това, поради широкото отражение върху обществото, което би могъл да има (и вече има) този случай, смятам за уместно да напиша някои общи психологически разсъждения по повод трагичното действие на жената.
Самоубийствените актове, независимо дали да успешни или неуспешни, винаги носят посланието "аз имам последната дума".
Това е отчаян жест за желание на тотална власт над всички и всичко.
Самозапалването e визия на този жест, послание, което цели максимална видимост на смъртта, адресирано към многобройна група хора, а не само към семейството и близките.
Именно това обяснява локализирането на вчерашния случай - Президентството е място на пределна видимост. Още повече, че по това време там е имало камери и журналистически екипи.
Самозапалването е социална стъпка и прилича по нещо на терористичните актове.
Може да се тълкува като "аз и вие заедно сме недосегаеми", защото пламъците изолират самоубиеца от другите, но същевременно принуждават околните да гледат, да присъстват и да участват по някакъв начин. Това е публично преживяване на тотална екстремност - болка, смърт. Изразява също така желание за изчистване на нещо и от нещо.
Не бих искала да коментирам информацията в някои медии, че Лидия има вероятно психическо заболяване.
Смятам, че в случая това няма връзка, защото самозапалването на площада не е неосъзнато действие.
В живот, изпълнен със страх и отчаяние или с мисли за преследване и параноя, самозапалването представлява по-скоро публично измиване от тези усещания, отърваване от тях.
Това е избор на някакъв вид "облекчение" на страданието, чрез максимално и окончателно страдание. Което е изживявано като решение и като разрешаване на проблема, на случая. Разрешение, което зависи от самия човек и от неговия избор. Но то не е единственото, разбира се.
Много оцелели след подобни екстремни посягания на себе си твърдят, че не биха го сторили пак и съветват другите никога да не го правят.
В клиничната психология е известен случай, в който млад мъж изважда и двете си очи, след което до края на живота си работи като преводач и литератор с голям принос към културата и в душевно равновесие.
Което отново ни връща към това, че самата екстремност на акта (самозапалване или друг) е вид парадоксално "лечение" от други, по-големи, трудно споделими или несподелими страдания.
Независимо дали младата жена е имала диагноза или не (и доколкото може да се вярва на подобни твърдения, които по принцип са конфиденциални), психическото ни равновесие, както и преценката ни, лесно могат да бъдат дестабилизирани от подобни актове.
А има доста хора сред нас, които са по-чувствителни и се впечатляват по-лесно от средното.
Затова е очевидно и при този акт, че няма как няколкото самозапалвания на хора през 2013 година да не са оказали влияние.
В индивидуалната памет, включително в зрителната, се отпечатват като върху плака образи и събития, които могат да бъдат натрапчиви и да се "прожектират като филми", да се въртят многократно и безконтролно в съзнанието.
Но за тези процеси можем да правим само предположения, те се валидират единствено от свидетелствата и разказите на самата личност. За нас остават възможни само приближения и аналогии между фотография, пожари, депресивни или параноидни изживявания.
Факт е обаче, че един млад и способен човек остава дотолкова сам (и пак повтарям, независимо от всякакви диагнози, и без спекулации доколко актът е съзнаван или не), че превръща себе си, в най-буквален смисъл тялото си, във вик и крясък и го използва вместо език, на който крещи, за да бъде чут.
Този вик сякаш е отправен не само към анонимните непознати, но чрез пламъците се издига и към небето.
За да престане да бъде безмълвно.
Ако непременно трябва да кажем нещо на себе си по тези трагични поводи, би следвало да бъде в тази посока:
Нека да търсим начини за справяне с безмълвието.
Лесно се дава акъл отстрани... А колко лесно се избуява на бунището на психоанализата само въз основа надипломки, не е истина...