Виолетовият диамант

"Мъже!" Красивата тийнейджърка свива рамене и размишлява над глупостта на противоположния пол. "В мига, в който сме сами, той единствено иска да ме целуне. И говори глупости. Ничии очи не са като мокри виолетки, не е ли така?"

Е, може би са: мъжът просто е констатирал това, което е видял. Дори на 16 години, дори в размития черно-бял образ на Julia Misbehaves (1948), Елизабет Тейлър има очи с цвета на мокри виолетки.

Виолетово

Но и всичко останало също си е на мястото. От мига, в който "Метро Голдуин Майер" (MGM) подписват договор с нея през 1943 г., до края на контракта в началото на 60-те години и по-късно, Тейлър редовно е наричана най-красивата жена в света. Този етикет й се лепва като цена върху 33.19-каратовия диамант "Круп", един от любимите й скъпоценни камъни.

Това дефинира и нейното излъчване - и най-публичните прояви на "личен живот" в Холивуд, същевременно замъглявайки стойността й като актриса и вечен символ на американското кино. Много талантливи новаци са били отгледани в студийните оранжерии.

Но през 40-те години никой не разцъфва толкова пищно; през 50-те никой не е толкова търсещ предизвикателства в холивудското търсене на творческа зрялост; а през 60-те години, когато системата се срива, никой не я преживява така умело, както го прави Тейлър.

Брачните документи, оформили осемте й сватби и седемте развода, я назовават като Елизабет Тейлър Хилтън Уайлдинг Тод Фишър Бъртън Бъртън Уорнър Фортенски. Болните от СПИН пациенти, на които тя помага със своята смела и изтощителна мисия да набира милиони долари за лечение на болестта, биха могли да я нарекат света Елизабет, или Майката.

Но за поколения филмови почитатели и папараци, от дебюта й в MGM на 11-годишна възраст до смъртта й от сърдечна недостатъчност на 23 март на 79 години, тя беше просто Лиз. Близкият й приятел Джони Деп описа съчетанието в нея на земно и ефирно, когато през 2009-а описа Тейлър като "сияен, възвишен човек - но наистина земна, като на трапеза." Неукротима и незаменима, въплъщаваща блясък, крайности и илюзии, тя беше въплъщението на холивудската звезда.

Първите стъпки в кариерата й са колебливи, но пробивът е блестящ

Елизабет Розамунд Тейлър е родена през 1932 г. в Лондон. Когато войната достига до Англия, семейството й емигрира в Калифорния, където амбициозната й майка (неуспяла актриса) се надява дъщеря й да пожъне така жадувания от самата нея звезден статус.

На 10 години Елизабет вече се бори за пространство на екрана с Карл "Алфалфа" Суицър в програмен филм на Universal, наречен "There's One Born Every Minute". Тогава тя изглежда хипнотизирана от камерата; все едно пробива дупка в обектива й.

Въздействието й обаче убягва на шефа на кинопродукциите на Universal Едуард Мъл, който прекратява договора й с язвителната критика: "Тя не може да пее, не може да танцува, не може и да играе." Мъл знае, че тя не е като Диана Дърбин - колоратурното сопрано, което тогава доминира сред младите звезди на Universal - но не подозира в какво би могла да се превърне тя - мегазвездата Елизабет Тейлър.

(Шест години по-рано търсачите на таланти от Universal са включили Дърбин заедно с 14-годишната Джуди Гарлънд в кратък музикален филм - и впоследствие задържат Дърбин и изхвърлят Гарланд...)

Междувременно в MGM продуцентът Сам Маркс има проблем. Той е избрал Мария Флин за водещата женска роля в "Lassie Come Home", която обаче или е плашлива около световноизвестното коли, или (според друга версия на легендата) се оказва с една глава по-висока от партньора си на екрана Роди Макдауъл.

Маркс свиква прослушване за половин дузина момичета, които са участвали в "Mrs. Miniver". Също така той казва на Франсис Тейлър, че би трябвало да изпрати дъщеря си за проби. "Когато тя влезе", спомня си Маркс през 1983-а, "носеше някаква синя кадифена шапка. И ми изглеждаше сякаш тя сияе във виолетово... Беше като истинско слънчево затъмнение. Засенчваше всички, които бяха в кабинета. Просто нямаше как да виждаш нещо друго освен това блестящо, прекрасно, очарователно момиче." Тя получава ролята.

Първоначално ангажирана за $100 седмично, Лиз прекарва остатъка от младостта си и ранните си зрели години в MGM, допълвайки всякакви партньори - Мики Руни, Ласи и дори кон в "National Velvet" - със своята рано узряла настойчивост.

Тя е сериозна - и изключително въздействаща. Сякаш красотата на това момиче, която всички - с изключение на късогледия Мъл, веднага забелязват, предизвиква у нея треска, която се излива от порите й - толкова страст се излъчва от нея.

В "National Velvet" тя мечтае за "състезателен кон с невидими криле," като очите й изгарят от желание, надежда, неукротима воля. И тя гради не по-малко силна връзка с кучето в "Courage of Lassie": когато тя отново се събира с колито, сълзите се леят на потоци по зачервените й бузи.

Бързата еволюция от чаровно момиче към ослепителна зряла жена

Объркващо и донякъде неестествено е как Тейлър еволюира от подобно на фавн дете до пълноценна жена, без да премине през неловък или неприятен за окото преходен етап. Подобно на много деца-актриси преди и след нея, тя изведнъж демонстрира сериозен бюст, акцентиран от тънкия й кръст.

На 16 години тя вече е надраснала балните рокли, които е носила в тийн-филмите си - и се е научила да се отпуска на екрана, спокойна в своята забележителна лъчезарност. И наистина героините, които тя играе, се отнасят с мъжете с умишлено безгрижие, което Тейлър никога не е демонстрирала към куче или кон.

MGM осигурява на Тейлър почти домашна среда, обучение на място и дузини приятелски настроени актьори - холивудската симулация на обикновения тийнейджърски живот. Студиото също така плаща за първата й сватба - за наследника на хотелиерска верига Ники Хилтън - и украсява църквата така, че да напомня тази в предстоящия й филм "Father of the Bride".

От страната на Тейлър столовете в църквата са пълни със звезди на договор с MGM; цяло чудо е, че тържеството след сватбата не се провежда в студийния ресторант. Всъщност обаче филмът се върти по кината по-дълго от самия брак с Хилтън; нещата приключват след по-малко от девет месеца - най-кратко продължилият от осемте й брачни съюзи.

"Father of the Bride" с участието на Спенсър Трейси в ролята на бащата, дори и в наши дни стои добре на екран (и е много по-добър от римейка от 1991 г. със Стив Мартин) като иронична комедия за усещането за загуба и същевременно задоволство у бащата, когато красивата му дъщеря го изоставя заради друг мъж.

MGM, продължавайки да прокарват Тейлър през на практика епизодите на съзряването й, впоследствие правят и продължение - "Father's Little Dividend", което разказва за първата бременност на булката. В сцената, в която Тейлър поучава Трейси за величието на естественото раждане, режисьорът Винсънт Минели разполага камерата си пред Тейлър и не я откланя и за миг, докато тя преминава през цяла вълна от емоции. И Трейси, подобно на Руни по-рано, изглежда сякаш преиграва - просто защото се осмелява да заема място в същия кадър.

Филмите от 50-те залагат на противоречието между страст и скромност

Тя е само на 17 години, когато започват снимките на "A Place in the Sun" - и на 19, когато филмът е по кината; тази адаптация на "Американска трагедия" на Тиодор Драйзър ще зададе тона и стандарта за нейните роли през 50-те години.

В ролята на Анджела Викърс - красиво богато момиче, танцуващо с бедното момче Джордж Ийстман (Монтгомъри Клифт), тя излъчва спонтанна чувственост. Той, разкъсван от стремежа да стане част от висшата класа, която тя така зрелищно въплъщава, я придружава до терасата, където тя стои толкова близо до него, че гальовните им думи се свеждат до шепот.

Докато камерата на Джордж Стивънс улавя златната двойка в гигантски близки планове, тя мърка: "Ти ще бъдеш моят партньор. Кажи на мама всичко." И Клифт, и публиката незабавно се превръщат в желе. Нищо чудно, че неговият герой решава бързо да се ожени за Анджела и да удави своята безлична бременна приятелка; току-що се е появило съчетанието от майка и развратница - в една обща впечатляваща опаковка.

Тази опаковка ще се отваря наново многократно през това десетилетие - когато са някои от най-добрите й филми; всеки път с поредна изненада. Тя обикновено играе жени със здрав разум и необичайна страст.

В режисирания пак от Стивънс "Giant", тя е разцъфнала девойка от Вирджиния, превърнала се в жълта тексаска роза; в "Cat on a Hot Tin Roof" и "Suddenly, Last Summer", въплъщавайки се в героини на Тенеси Уилямс, тя прогонва демоните на мъжките желания; в "Butterfield 8" е изискано момиче на повикване, което забива острия си висок ток в дебелата кожа на Лорънс Харви.

Тейлър изследва по-широка, по-интелигентна и величествена гама от роли: мечтата за женско привличане, което би могло да ескалира без предупреждение в арии на сексуални признания или взаимни обвинения.

Във всяка своя роля тя открива стартовата точка за творчето пътешествие на кръстопътя на съвременната женственост, или първичен феминизъм, и демонстрира вечно качество на звезда.

В блясъка на ранната зрялост на Тейлър, филмите, в които тя се снима, стават донякъде документално отражение на еротичния й ефект върху мъжете, камерата, публиката и самата нея. Някъде по средата на "Last Time I Saw Paris" (1954), в който играе самата Зелда Фицджералд (а в ролята на Скот е Ван Джонсън), в един момент Тейлър сваля сивата си рокля, за да разкрие първия от многото комбинезони, които ще бъдат нейно емблематично облекло през 50-те години ("Cat on a Hot Tin Roof", "Butterfield 8").

Когато се вижда в огледалото в цял ръст, раменете й увисват и тя поклаща глава. Това би могло да бъде разочарование; но би трябвало да бъде благоговение.

Много от филмите й са сякаш въплъщение на житейските й драми

"Cat on a Hot Tin Roof", първият от нейните филми за женени двойки, които са едновременно предопределение и прокоба един за друг, се корени в нещо, което феновете й вероятно са смятали за невъзможно: мъж - играният от Пол Нюман Брик Полит - не иска да прави секс с Елизабет Тейлър.

Героинята й Маги прекарва по-голямата част от филма, разбивайки сърцето си в неговата стена на пияна мизантропия и евентуална хомосексуалност. Тя признава, че бракът им се е разпаднал и е станал враждебна формалност ("Аз не живея с теб! Просто обитаваме една и съща клетка, това е всичко!"), но все пак тя го обича.

И трябва да го обича; той е Пол Нюман. И той трябва в крайна сметка да я удовлетвори, не само защото холивудският кодекс изисква той да покаже своята хетеросексуалност, но и защото тя е Елизабет Тейлър.

Към момента на излизане на екрана на филма през 1958 г., личният живот на актрисата е породил също толкова драми, скандали и разбити сърца, колкото присъстват в повечето й филми. Влюбвайки се в импресариото Майкъл Тод, тя се развежда с втория си съпруг, актьора Майкъл Уайлдинг - и два дни по-късно се омъжва за Тод.

Той може би е щял да бъде единствената голяма любов в нейния живот - и единственият изтраял брак - ако Тод не бе загинал в самолетна катастрофа в началото на 1958 г. Скоро тя намира утеха в ръцете на актьора и певец Еди Фишър, който - подобно на Тод, е евреин със скромен произход.

Фишър се измъква от собствения си знаменит холивудски брак с чаровната Деби Рейнълдс - и на 27 години Тейлър е сключила вече четвърти брак - и за кратко си е спечелила нова титла: разбивачка на щастливи семейства.

Така че следващата й роля - надменно високоплатено момиче на повикване в "Butterfield 8" за някои изглежда като стереотипен избор според амплоато. Заявявайки "Аз съм изпитала повече удоволствие на задната седалка на "Форд" от 1939, отколкото някога бих изпитала в сейфа на банка," и сърдито надраскваща "Не се продава" на огледало с червилото си, Тейлър печели "Оскар" за най-добра актриса.

Това е много силно нейно изпълнение, но членовете на киноакадемията може и да са изразили така съчувствието си: тя току-що е преминала през операция на гърлото. Шърли Маклейн, която е основен претендент за титлата през тази година за "Апартаментът" ехидно подхвърля: "Победи ме една трахеотомия!".

Лиз и Бъртън: любов, омраза, взаимно допълване и безкрайни противоречия

Всичко това е само умерена предистория за вулканичната й връзка с Ричард Бъртън, който играе заедно с нея в "Cleopatra". Снимките започват през 1960 г., но епосът излиза на екран едва през 1963 г., когато е най-скъпият филм в историята в реално доларово измерение (и сред 50-те най-печеливши филми досега).

Във филма Бъртън изглежда не толкова разкъсван от противоречие, колкото объркан, вдървен, несклонен да изрази своето сексуално красноречие. Като екранни любовници Тейлър и Бъртън често са дистанцирани и хладни; тогава се носи шегата, че те взаимно са се изтощавали при репетициите.

Или просто двамата са уморени от задушаващото внимание, което техните срещи и раздялата й с Фишър провокират сред обществото. Впоследствие тя споделя: "Не си спомням много от "Клеопатра". Много други неща се случваха тогава."

Връзката на Тейлър и Бъртън ражда 10 филма и телевизионен филм в две части между 1963 и 1973; тогава звездите все още работят много усърдно. За тях би могло да се каже, както е важало и за Фред Астер и Джинджър Роджърс, че "той й даряваше класа, а тя му даряваше секс."

Но би било честно да отбележим, че Бъртън насърчава Тейлър да демонстрира таланта си в по-широка гама от жанрове и насоки, а Тейлър извежда в центъра на екрана бъртъновия тлеещ интелект, мускусното излъчване на неговия мозък - след десетилетия на постижения на театралната сцена и в британски филми. Той й дава свобода, а тя го превръща в звезда.

Това е дар, който тогава Бъртън вероятно е смятал за бреме - и това със сигурност му е тежало. В крайна сметка отношенията им са точно и блестящо отражение на съвременния брак, съществуващ извън канона на Бергман: пламването на първата забранена любов в "Cleopatra"; словесният спаринг в "Taming of the Shrew"; споделените лъжи и обвързващите компромиси в "Who's Afraid of Virginia Woolf?".

По някакъв начин и двамата актьори, и техните филми се превръщат в прекрасни анахронизми към края на 60-те - ера на сурови филми за контракултурата и низините й, ерата на "Волният ездач" и "Среднощен каубой". Сериозните драми за домашните проблеми на ситите хора на средна възраст тогава бързо стават демоде.

Но Бъртън и Тейлър доказват, че са истински актьори, маскирани като звезди - и убеждават огромната си публика, че всички тези лъскави, борещи се помежду си герои, особено Джордж и Марта в екранизацията по Едуард Олби, са самите те: "Лиз" и "Дик" в своя апотеоз - от таблоидите до трагедиите.

В залеза на кинокариерата си тя се заема с хуманитарни каузи

След раздялата й с Бъртън следват още два брака - със сенатора от Вирджиния Джон Уорнър (с който остават заедно почти шест години), и със строителния работник Лари Фортенски за пет години, с който тя се развежда през 1996 г.

Тейлър преминава от съпрузи към любовници (които стават следващи съпрузи) по начина, по който е преминавала от филм към филм в MGM. Описвайки се като серийно моногамна, тя изглежда е търсила винаги партньорство с договор. 46 години след първото й "Да", чак до последния й развод, тя е била женена през почти всичките години (с изключение само на 13 от тях).

Също така тя знае, че лоялността й към един мъж не би издържала дълго; вероятно би била по-щастлива, ако се беше омъжила за Макдауъл - който е неин приятел през целия й живот и вероятно най-грижовният постоянен ерген в Холивуд - и беше кръшкала с умерена дискретност.

Но Тейлър изживява личния си живот пред погледа на всички - и показва на света, че Холивуд е романтична мелодрама както на екрана, така и извън него.

Във филмите - място, обичащо младите и безмилостно към възрастта, красивите жени имат две възможности: да остареят далеч от погледа на хората, както го прави Грета Гарбо, или да стареят на екрана. (Има и трети вариант: ранна смърт, която запазва блестящия имидж на крайно висока цена.)

Тейлър избира да се оттегли от киното и да поеме най-достойната роля на активист за хуманитарна кауза - борбата срещу СПИН. Сисъпана от смъртта през 1985 г. на Рок Хъдсън, неин партньор от "Giant", тя участва в основаването на Американската фондация за СПИН изследвания и в следващия четвърт век е набрала почти $100 млн. за каузата. Тя неуморно побеждава много болести: рак на кожата, (доброкачествен) мозъчен тумор, травми на бедрата и гърба. През 2005 г. заявява: "Вече се придвижвам в инвалидна количка, но все пак не се предавам."

В последните си десетилетия Тейлър участва във филми само като "специална гостенка", вземайки си отдих от благотворителната си дейност и неизбежната си знаменитост. В телевизионен филм от 2001 на име "These Old Broads" тя лекува стара рана, като партнира на Деби Рейнълдс.

В поръчания от HBO филм от 1983 "Between Friends", където е разведена жена, справяща се със самотата, тя изрича афоризма: "Нищо не е вечно, не сте ли забелязали?" Но тя е грешала за виолетовите очи - и това личи и тогава. Нищо не е вечно, освен киното - и лентата му все още се върти от невидими криле и от обожанието на света към Елизабет Тейлър.

Новините

Най-четените