Виждала съм много деца.
Първоначалната ми нагласа към тях винаги е добра. Не защото вярвам, че те са най-чистите и най-невинни същества на света - пха! Разгонена котка е по-лесна от тях. И по-милостива към мебелите.
Но все пак те са отскоро на този свят, само от няколко години. Не мога да искам да познават живота. Та те още не познават себе си! (Господи, АЗ още не познавам себе си! Не мога да открия дори G-точката, камо ли вътрешното си Aз.)
Затова не очаквам от децата да имат личната хигиена на Монк. Нито очаквам да могат да седят на един стол с часове, без да се въртят.
Не виждам обаче какъв е проблемът да отговарят на прости команди като "Ела!", "Спри!" и "Стой мирно!", които средноинтелигентно куче усвоява за няколко месеца. При това без претенции за кукла Барби после.
Проблемът не е, че те не могат (очевидно) - а че не искат. И понякога решават "да не искат" в най-лошия момент.
Като например 3-годишната дъщеря на една позната, която подлуди майка си с 20-минутно пищене, тръшкане на пода и ритане напосоки - докато ни бяха на гости. Като 7-годишният ми братовчед, който реши да опита за трамплин всички меки мебели в къщата. Съседската къща.
Или като 6-годишните близнаци, които "без да искат" изтриха каналите на телевизора, не спряха да дърпат баща си за ръкава цял следобед и в общи линии провалиха цялото кафе. А, да, и явно бяха решили да проверят кой от двамата крещи по-силно на фалцет.
Накрая бях готова да си прегриза крака и да избягам.
Подобни ситуации са винаги еднакви. Околните "проявяват разбиране", което само те си знаят колко им струва, а родителите сконфузено се извиняват и правят отчаяни опити да укротят децата. Докато всички методи на родителската дипломация - заплаха, преговори, подкуп - системно се провалят, всички присъстващи си мислят едно и също:
"НЯМА ЛИ КОЙ ДА МУ ШИБНЕ ЕДИН ДА МЛЪКНЕ!"
Ами сега?
Независимо че всички си го мислят, ако действително някой удари дете на публично място, ахкаме възмутено.
Не знам обаче дали възмущението е заради самото шамарче или заради това, че се прави открито. Нещо като двойките, които се карат на публични места - "Как може такова нещо" се отнася до това, че излагат личните си отношения на показ, а не е възмущение от самия факт, че се карат.
Що се отнася до шамарите, нещата са деликатни. За да стигне до там, значи родителят:
А) е загубил всякакъв контрол над детето, и после
Б) е загубил всякакъв контрол над себе си.
И в двата случая не виждам защо детето трябва да бъде нашляпано, нито как това ще оправи нещата.
Също така обаче не виждам защо едно шамарче по дупето трябва да е голяма работа. Нито боли, нито води до някаква психическа травма. Навремето децата са яли бой на поразия за щяло и нещяло и "това ги е направило хора" - не само според родителите им, но и според самите (вече пораснали) деца.
От друга страна е трудно да не се запиташ, ако този родител пошляпва леко малката пред хората, дали не я блъска в шкафа, когато са си у тях. Поне според мен - надали. Ако редовно биеш децата си вкъщи, ти толкова свикваш с това, че сред хора трудно ще се усетиш да се спреш. А дори и да се спреш, злобата в изражението и спреният наполовина удар ще те издадат.
Затова в малкото случаи, когато са раздавали шамарчета пред мен, съм си мълчала. Най-вече защото не са били от страшните. И после, защото хората са изключително докачливи на акъли как да възпитават децата си.
А и каква полза? Отстрани е много лесно да съдиш и да цъкаш възмутено с език, но ти не прекарваш 24 часа с това дете и не знаеш какъв ресурс от търпение вече е изчерпан през деня. Затова и родителите няма да спрат шамарчетата само защото някой не ги одобрявал.
Пък и какво да кажем за някои родители, които прикриват други форми на насилие - далеч по-жестоки и трайни от шамарчето по дупето в парка, след като мама 15 пъти ти е казала да не пипаш там.
Добре, много родители се справят и без това. Браво. Но дали всички родители, които никога не удрят децата си, са светци?
Някои родители никога не посягат - но винаги критикуват децата си и ги карат да се чувстват виновни. Други никога не посягат - но винаги забраняват разни неща на децата си просто защото могат (Кино? Не. Гости? Не. Джобни? Не.) Трети никога не посягат - но просто понеже са напълно безразлични към децата си.
На фона на психическия тормоз, който продължава с години и оставя белези доживот, да нищим въпроса с шамарите изглежда като дребнотемие.
Може ли обаче липсата на психически тормоз да служи като оправдание за шамари? Може ли да простим на родителите, които понякога раздават шамарчета - макар и символично, макар и когато децата са подивели?
Можем ли да сме снизходителни към родителите, които в крайна сметка са просто хора и е човешко да сбъркат? Или това ще е несправедливо към децата - чието поведение е "програмирано" от родителите?
Напълно възможно е да контролираш детето без физическо насилие - както и да го възпиташ така, че да не заслужава шамаросване. Но това изисква постоянна и търпелива работа, а някои родители са твърде "заети".
А може би ТЕ всъщност заслужават шамарче?
