Попитате ли някого за разходки на около час-два с кола от София, със сигурност ще чуете предложението да посетите геопарк Искър-Панега и близо разположената пещера Проходна (позната и като "Очите на Бога").
Тъкмо всестранният интерес и опасението, че ще има наистина много хора, дълго време отлагаше решението ни да поемем в тази посока. Така и беше - броят на туристите отговаря на неговата популярност, но все пак бихме ви посъветвали да видите тези места, пък дори и около вас да жужат човешки разговори.
Разбира се, подобен компромис дори не е нужен, ако просто изберете за посещението си делничен ден.
Ние обаче потеглихме по магистрала "Хемус" в посока Луковит в събота предиобед. Дестинацията не е точно градът, а табелата за входа му. Малко преди която се намира паркингът (неплатен), където започва екопътеката, която пресича парка. Преди да стъпим на нея, ни се наложи да направим няколко дефилета наоколо, за да намерим място за паркиране, но воала - някой подранил турист тъкмо се изнасяше, а ние се оказахме първи сред петте коли кандидати за мястото му.
Стигнали веднъж дотук, забелязахме, че групата се разкъсва. Оказва се, че в началото на маршрута има две пътеки, които малко по-късно се сливат - тази вдясно е "детската" и пресича една почти равна поляна. Ние обаче тръгнахме по лявата, която се оказа и най-трудната част от маршрута - малко по-стръмно спускане по скалиста пътека с камъни и парапети, която създава грешно впечатление, че ще има подобни участъци и по-нататък.
Цялото спускане обаче приключва тук, десетина минути по-късно, когато пейзажът се сменя с водоравна пътека, която ще ви разхожда около час и половина по продължението на река Златна Панега.
Първото, което забави крачката ни веднага, е нейният синьо-зелен, някак млечен цвят, който не помним да сме виждали другаде. По-късно разбрахме, че той се дължи на карстовия ѝ извор "Глава Панега", наситен с карбонати, отговорни за палитрата ѝ.
Растенията по бреговете на реката пък са се навели над повърхността и се оглеждат в нея, докато наоколо кипи живот - птици, насекоми и гръмогласни жаби надвикват хората, които изчакват еднопосочното движение на всяко от мостчетата, вдигнати над реката.
Това е и гледката в следващите 40-ина минути, когато достигаме висока отвесна скала, по чиито извивки се вие един дълъг дървен мост. Тук е и каньонът на реката, който събира най-много внимание и обикновено е обект на повечето снимки от пътеката.
Когато излезете от него, краят вече е близо, но вместо да седнете на пейките наоколо (впрочем, там има двуетажен "комплекс" за отдих, който също си е цяла атракция), можете да направите поне две неща - да влезете в пещера Темната дупка или да поемете нагоре по пътеката от дясната страна на реката.
Първото преживяване със сигурност е интересно, но на някои места прочетохме, че не е дотам безопасно, защото пещерата не е благоустроена. Изкачването обаче може да е опасно единствено заради нашето невнимание с крачките, а гледката над реката си заслужава - насреща ни бледнее Балканът, а зад гърба му - Рила.
След като поседяхме горе, се върнахме обратно по пътеката и потеглихме към село Карлуково, до което се намира пещера Проходна, позната и като "Очите на Бога".
Разстоянието между двете дестинации е около десетина километра, така че съчетаването им със сигурност е добра идея. Не само заради километрите - пещерата се отпечатва в паметта с огромните си страни, надвесени над съвсем малките човеци, които се разхождат отдолу.
Още през 1962 г. държавата ѝ дава статут не само на природна забележителност, но и на недвижима културна ценност, защитена от двете прилежащи министерства.
Изглежда с времето хората са припознали пространството и като храм - там има икони и олтар, а да застанеш под снопа светлина, който пада от двете бадемовидни "очи" (които науката нарича "окна") може да впечатли и най-скептичния към духовното човек. Някои легенди твърдят, че ако застанете под тях и си пожелаете нещо, то ще се сбъдне.
Други пък казват, че слънчевият лъч, който минава през тях между 14-15 ч. и пада върху образувание, подобно на вулва, е дало основата на ритуал, с който траките почитали богинята-майка.
В пещерата има и доста катерачи, които можете да погледате (едва ли за тяхно щастие). Това не е случайно - височината ѝ варира между 35 и 45 метра, а природата е създала маршрути с най-различна трудност. В близост се намира също и Националният пещерен дом, който по принцип приема и (гладни) туристи.
Ако пък ви се иска да удължите разходката си, можете да тръгнете по пътеката, която тръгва от изхода на пещерата и продължава към скалния манастир "Св. Марина".
Тук вече има известно катерене и разходката напомня планински преход, макар и от около половин час, затова са ви нужни поне удобни обувки. Уви, ние не успяхме да стигнем, защото ни спря полиция - оказа се, че една жена е починала при инцидент, затова имайте едно наум, че височините там крият опасност.
Върнахме се по пътеката и се отклонихме към устието на р. Искър, която е съвсем близо. Там поседяхме и погледахме водата, преди да тръгнем наобратно. За пръв път беше по-тихо.
Малко по-късно се върнахме през пещерата, а малко по-късно се озовахме отново в колата. Стори ни се, че е минало много време, но беше едва около 5 следобед. Хубав ден - имаш чувството, че са били два.
