Тази година с изненада открих нещо за себе си - не си почивам.
Не си почивам на екскурзии в чужбина, където бързам да гоня полети и навъртам десетки километри на ден. Не си почивам в пренаселени морски курорти. Не си почивам по тиймбилдинги, обучения, Еразъм програми и други интерактивни пътешествия.
Особено много не си почивам от постоянното изискване, че почивката трябва да е супер активна - да се запознаваш с нови хора, да щракаш снимки, да спазваш предварителен график да не изпуснеш нещо, да пресмяташ бюджета си непрекъснато.
Всеки път си прекарвам страхотно на активни и динамични пътувания, само дето се връщам по-уморена, отколкото съм тръгнала.
Трябват ми няколко дни за възстановяване, но обикновено не си ги давам - нали пазя всеки свободен ден за следващото активно и приключенско преживяване.
Прибирам се при стотици имейли, пропуснати обаждания и уговорки, при нюзфийдове с лоши новини и ужасяващо нехуманни коментари. Понякога усещам физически как реалността ме затиска надолу. Сещам се за онова вечно "Спрете земята, искам да сляза!". Някои близки ме разбират от половин дума, други са ме питали "Ако толкова не ти харесва цивилизацията, какво ще направиш, ще хванеш гората ли?".
Що за идея, помислих си веднъж.
И реших за следващата почивка наистина да хвана гората.
Да изключа телефона, интернета, тревогите, мислите, очакванията, часовниците, времето и да взема да пробвам един път в живота си да си почина почивно. На свобода, на красота и на природа. Добре, само че къде?
Нали пак трябва да помисля къде ще спя, какво ще ям, как да взема кучето със себе си, как да сведа до минимум багажа, как да гарантирам абсолютната тишина, спокойствие и липса на автомобили наоколо, като същевременно все пак мога да стигна до мястото относително лесно и да бъда в безопасност там.
И списъкът с въпроси и задачи отново стана по-дълъг от желаното. Очертаха се два варианта - или да похарча баснословна сума пари, което не исках, или да трябва да се грижа ежедневно за всички домакински и логистични задачи по време на почивката, което също не исках.
И тогава се сетих за романтичните истории на писатели, които се оттеглят да работят спокойно в къщичка в планината.
Обаче аз нямам къщичка в планината. Така че.... Хижа! Бинго.
По навик мислим за хижите единствено или предимно като за места за пренощуване по време на дълъг преход в планината. Знаем, че условията са полеви, храната - оскъдна, отоплението и горещата вода - въпрос на късмет.
Само че за немалко от съвременните хижи този стереотип отдавна е останал в социализма. (И като казах социализъм, случайно или не, хижата, на която се спрях след възторжена приятелска препоръка се намира в близост именно до един от емблематичните, мегаломански и полуразрушени символи на социализма и на краха му - Паметника на Бузлуджа).
Двете седмици, прекарани там, ми осигуриха всичко, от което се нуждаех - чист въздух, качествен сън, следобедни почивки, условия за мързелива романтика и еротика с партньора, условията за изцяло самостоятелно прекарано време за рефлексия и медитация, вкусно хапване само от натурални продукти (при това вегетарианско, като за мен), ежедневни разходки сред природата с продължителност според вкуса и настроението ми...
Творческо вдъхновение, общуване с животни, приятна, но незадължителна компания, човешко и персонално отношение, безброй дървета за хамака ми, много книги за четене и достатъчно време да ги прочета, кадри за снимане и гледки за рисуване. И, не на последно място, шанса да реализирам всичко това срещу трицифрена сума, каквато бих похарчила само за една-две нощувки настаняване в който и да е хотел.
За немалко съвременни хижи са неприложими старите плашещи истории за злобни и кисели хижари, гадна храна и спартанска обстановка.
Имах късмета хижа "Бузлуджа (стара) да се окаже съвършеното за мен място, което неслучайно спечели награда за "Най-добра хижа, обслужвана с автомобил" в конкурса "Хижа на годината" по време на престоя ми там.
Яд ме е единствено, че аз самата пропуснах срока за гласуване. Знам, че хуморът на хижарите Владо и Гошо, които я стопанисват вече втора година, ще ми липсва по време на градските дни. Както и старото и ново българско кино, на което имахме възможност да се наслаждаваме всяка вечер в гостната на хижата, и чорбата от пресни горски гъби, на която сме се наслаждавали и по повече от веднъж на ден.
Не е нужно човек да избере точно тази хижа или пък да прекара цели две седмици извън цивилизацията, макар че определено помага. Други хижи като "Момчил юнак", "Бонсови поляни", "Партизанска песен", "Балканити", а и не само те, но за тях мога да потвърдя лично, също биха могли да предложат тотално откъсване от градската среда, което да не е непременно свързано с труден транспорт или с непосилни разходи.
Скоростният интернет в някои хижи позволява посещението там и с цел дистанционна работа или кратък тиймбилдинг, макар че лично за себе си аз не бих избрала точно това, а комбинацията от природна среда и поизгубено усещане за домашна атмосфера.
Човек хваща гората, за да избяга от интернет, не за да си го носи със себе си.
Дори трябва да призная, че егоистично обмислях да запазя всичките си суперлативи по отношение на този тип почивка за себе си, само и само да не го научат твърде много хора и да ми го развалят с навалица. Обаче след толкова щастливо и отпускащо преживяване човек може да си позволи малко алтруизъм.
Да се завърнеш в бащината къща с десет новопрочетени книги, няколко пресни текста и рисунки и липса на тъмни кръгове от преумора под очите, е несравнимо усещане, което със сигурност бих повторила. Понякога си мисля, че луксът в стресиращото ни ежедневие би бил именно да избягаш от изискванията да ти бъде луксозно, да хванеш гората и да чуеш себе си.
И птиците наоколо.
