Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Рио де Жанейро: Градът на Бога, люлката на дрогата

Добре дошли в Рио! Тук всичко е шарено, опасно и магично, а продавачи на сувенири ти предлагат кока Снимка: Личен архив
Добре дошли в Рио! Тук всичко е шарено, опасно и магично, а продавачи на сувенири ти предлагат кока

Бум. Самолетът се стоварва на пистата, сякаш е чувал с боклук, летящ от четвъртия етаж надолу през 90-те. Вените ми са подути, ушите ми пищят и отпивам смела глътка мента, глог и валериан.

Добре дошли в Рио де Жанейро!

Промъкваме се към изхода на летището приведени от куфари и раници, като се оглеждаме наоколо мнително в очакване всеки момент да изскочи някой, който да ни ограби и изнасили. Така са ни предупредили.

Успяваме да хванем такси, без никакви щети и загуби, след което леко се поотпускаме и пред погледите ни, през мръсното таксиджийско стъкло, се показва вторият по големина бразилски град: епичният Рио.

Снимка: Личен архив

Минаваме покрай Копакабана, където стотици хора в оранжеви, сини, жълти, розови, зелени и шарени гащи се шматкат, играят волейбол или снимат океана. Таксито ни спира пред апартамента на посланика, в който ще отседнем (в апартамента, не в посланика) и нахлувайки вътре, се залепяме за прозорците, защото са ни казали, че оттам се вижда статуята на Иисус Христос на хълма Корковадо.

Уви, в момента е забулена в облаци, но за компенсация отсреща се вижда не по-малко впечатляващ строеж.

Снимка: Личен архив

Първата ни разходка е до плажа Ипанема, в близост до който се намира апартаментът. Там ни обзема лека превъзбуда, която няма нищо общо с тази на местните, които пушат грамаден топуз марихуана наблизо.

Не си взимаме никакви наркотици, въпреки че весели продавачи на шалчета обикалят плажа и крещят "Шалове, шапки, шалове, шапки", след което се доближават до невинните туристи и със заговорнически тон шепнат "Мет, кока, джойнт, хероин".

Ипанема привечер носи някаква магия. Океанът се е опънал напред, неуютен и внушителен. По плажа се разиграват минимум 582 футболни мача и отвсякъде към небето хвърчат топки. Все пак сме в Бразилия.

Наблизо е един от многото зелени хълмове на Рио, близнат от червения залез от едната страна, и натиснат от тежки облаци от другата. На места облаците дрипаво се прокъсват и от тях изникват сюрреалистичните постройки на една от 600-те фавели на територията на Рио. Пясъкът е по-скоро каша, отколкото песъчинки, а навсякъде се въргалят грамадни кокосови орехи.

Снимка: Личен архив

Действието се развива много преди COVID-19 да промени света и по улиците е малко нюйоркско, като изключим шикозните дрехи. Тук няма Маноло Бланик. Официалната обувка е джапанката, а голотата е норма.

Не всички бразилки имат фигурата на Жизел Бюндхен, но това изобщо не им пречи да показват телата си без свян, което създава усещане за градска непринуденост, която не си спомням от друго място. Поне със сигурност не съм виждала градски непринудени голи хора в Швейцария.

Първата нощ, която прекарваме в Рио, не е много вълшебна. Оказва се, че по строежа отсреща се работи денонощно: истинско чудо, при положение че редовият бразилец не е някакъв ексесивно трудолюбив човек. И това чудо се разиграва точно под носа ни, докато се опитваме да заспим.

Ако сте се опитвали да заспите на 36 градуса температура, докато отвън бачка флекс, ще разберете защо подходихме с лека неприязън към чудото.

Естествено, винаги има опция да се изолирате от шума като затворите прозорците, но тогава температурата скача на 42 градуса, което ви поставя пред изборът на Софи: спукано тъпанче или асфиксия. Избираме спуканото тъпанче.

На другата сутрин тръгваме към Корковадо. Както споменах, това е хълмът, на който се намира статуята на Христос Спасителя (на португалски: Cristo Redentor). Тя е построена в периода 1922 - 1931 г. и е един от най-мощните християнски символи в света, както и забележителност номер едно в Бразилия. Което, за жалост, носи негативът на всички големи забележителности: хората.

От сегашната гледна точка, след една година, в която с прискърбие гледахме на екран празните лондонски улици, самотния Пиаца дел Дуомо в Милано и изобщо целият обезлюден заради пандемията свят, множеството туристи на хълма изглеждат красиво.

Тогава обаче ни се стори по-скоро притеснително, особено предвид факта, че голяма част от хората лежат на земята, за да снимат статуята отдолу. Поради някаква причина много от сниманите позират с разперени ръце, досущ като Иисус, което е малко неразбираемо: дали искат да бъдат разпнати като него или имат самочувствието, че са месии като него, не зная. Може би просто е опит за оригиналност.

Снимка: Личен архив

Ние обаче сме по-оригинални, защото моят шурей предлага брак на моята зълва там, сред щракащите с телефони и фотоапарати хора. Купили сме шампанско и пластмасови сватбени чаши от под хълма (явно все пак не е толкова оригинално) и крещим в екстаз като бесни селяни под статуята на Спасителя.

Все пак тя казва "да", всичко е супер и можем да обърнем внимание на гледката. А тя надминава това, което очаквах.

Океанът е синьо-зелено-бяло огледало, в което суетно се оглеждат хълмовете. Сушата се врязва в огледалото, очертавайки пищните извивки на града, палмите протягат нагоре зелените си ръце и съм на път да изпадна в естествена медитация, която опаааа! Някой ме блъска и потъва в тълпата.

Най-характерната национална черта на бразилския народ е блъскането. Повярвайте ми, както имах шанса да се уверя по-късно, тези хора се блъскат дори в световния океан, където пространството изобщо не е ограничено. Не е учудващо, че страната не успя да се справи много добре с коронавируса: бразилец да спазва дистанция е като италианец да говори тихо и кротко. Просто няма как да стане.

Снимка: Личен архив

Тъй като наближава обяд, човешките потоци горе стават опасно бурни и слизаме обратно към буса и към следващата туристическа спирка - емблематичният стадион Маракана.

Бях истински футболен запалянко единствено през 1994г. Оттогава насам, футболът не ми е крайно интересен и съответно и стадионът не ме впечатлява твърде.

Наясно съм, че на него футболни крака на стойност милиарди долари са ритали футболни топки на стойност други милиарди долари, но това, което виждам, е просто голям стадион с пръснати групички туристи, които се фотографират със златна купа, която очевидно не са спечелили те.

Снимка: Личен архив

Пътьом се отбиваме в един супермаркет, за да си купим някакви неща и се сблъскваме челно с другата национална черта на бразилците: откровено влудяващата, безкрайна, непризнаваща граници мудност.

Помните ли ленивците от "Зоотрополис"? Това са бразилските продавачи. Много любезни и много мили, но крайно дезориентирани в това, което се случва пред, зад, около и в главите им. Бразилците в обслужващата сфера са като деца, които ти е мъчно да нахокаш, но понякога те ядосват с неразбирането си.

Минаването през касата е истинско предизвикателство, но завършва с успех, който ми носи усещането за взет изпит по квантова физика. Не само сме успели да платим с карта, но и всички продукти, които сме искали да вземем, като изключим една четка за тоалетна (не питайте), са при нас.

Снимка: Личен архив

Продължаваме към мястото, от което в години без пандемия тръгва традиционният карнавал. Там отново се натъкваме на туристи, които този път, забравили за футболната купа, се втурват да наемат карнавални костюми, с които да се снимат до припадък, позирайки пред празните седалки на журито.

Вълнуваща част от обиколката ни е минаването по главната улица на една от фавелите. Това са бразилските гета и не е препоръчително да се ходи там. По тротоарите стоят полицаи със заредени картечници и пръст на спусъка.

Не виждаме много от фавелата, но и това, което виждаме, взривява европейските ни мозъци. Улици няма, няма ток, няма вода, една постройка директно преминава в друга, очевидно не говорим за градоустройствен план. Вероятно и там имат дефицит на детски градини, защото децата са полуголи и дремят или играят в големи купчини боклук.

Физиономиите на възрастните са сравними единствено с тези в трамвай номер 8 в посока Люлин късно в неделя вечерта. И навсякъде мирише на пот и на мърша.

Нивото на престъпността тук е безумно високо. Фавелите са люлките на дрогата в Южна Америка. Хората тук се занимават предимно с търговия на наркотици, оръжия и проституция, децата са въоръжени, а сблъсъците с полицията са ежедневие, в което десетки престъпници и полицаи губят живота си.

Спомняте ли си филма "Градът на Бога" на Фернандо Мейрелис? Сниман е в една от фавелите на Рио. Минаваме оттам бързо и пазим тишина. Мястото е събрало в себе си много скръб и много злина и ни кара да се умълчим като на гробище.

Снимка: Личен архив

Катедралата Метрополитана в центъра на Рио не произвежда същия ефект. Тя представлява грамадна, черна пирамида, във вечна сянка от околните небостъргачи.

Вътре няма усещане за смирение и религиозност, тъй като туристическата вълна буквално е заляла храма и по пейките в секунда се щракат стотици селфита с нахилени физиономии и нацупени устни. Един турист е обърнал гръб на статуята на Иисус и със страхопочитание се е взрял в отражението си във фотоапарат, закачен на селфи стик.

Гледката навява мисли за съвременните ценности и откъсването от религията и духовността за сметка на всепоглъщащия нарцисизъм, но нямам време да разсъждавам по темата, тъй като, естетвено, някой ме изблъсква и се озовавам навън.

Снимка: Личен архив

Последен поглед за деня към статуята на Спасителя: над нея се вият лешояди, които са навсякъде в Бразилия, и хеликоптери Helisul.

Вечерта прекарваме в меката на босановата "Garota de Ipanema": яде се, естествено, месо. Слуша се, естествено, боса нова.

Духът на Жуау Жилберту и Елизет Кардозу се носи над масите, претъпкани с хора, а навън бразилското небе потъмнява. Бавно, сякаш е лампа, угасена от бразилски касиер.



Най-четените