Баща ми е бил на 52 години, а майка ми - на 37, когато съм се родила. Била съм случайност, но те са се радвали, че съм се появила в живота им, въпреки че преди да се родя са се надявали да го дават по-кротко.
Живеехме в северно лондонско предградие, където всеки се грижеше за двора си. Нашият също беше добре поддържан, но бяхме различни. След като започнах да ходя на училище, разбрах, че това е, защото родителите ми са „стари".
Сякаш бяха от малко по-различно поколение от родителите на моите приятели. Майка ми слагаше лак на косата си като Маргарет Тачър (е, преди да стане премиер), докато майките на всички останали издухваха със сешоар косите си. Майка ми носеше и шейсетарски панталони от кримплен, докато другите майки носеха дънки.
В същото време татко ми никога не е имал тениска, а носеше ризи и вратовръзки с елегантни жилетки. И освен това оплешивяваше и сресваше косата си около темето. Всичко това беше леко неудобно, но се справях.
Приятелите ми знаеха, че родителите ми са по-стари и това не беше голям проблем. Онова, коетобеше голям проблем и състаряваше повече от възрастта, е болестта. Открих го, когато бях на пет и баща ми - на 57, получи масивен инфаркт, който го повали в безсъзнание на Хай стрийт.
Ударът трябваше да го убие, но не успя и след шест месеца баща ми излезе от болницата много болен. Чух доктора да казва на мама, че има шест месеца живот. Оттогава заживях с човек, който приличаше повече на дядовците на приятелите ми и животът ми беше изпълнен с дейности, много различни от тези, които другите деца правят вкъщи.
Водех татко на много бавни разходки, държейки го за ръка. Седях до него, докато получаваше удар след удар, търкайки гърба му, докато ръката ми не започне да гори от триенето.
Режех му ноктите и поемах голяма част от грижите за него. Не бях ангел - в тийнейджърските си години си спомням, че го мразех за това, че ми иска помощ. Дали бих му измила косата? Не сега, му казвах, стиснала зъби, може да почака, докато си догледам Top of the Pops.
Той беше смъртник около 10 години и живя до два дни след 16-ия ми рожден ден. Когато разказвам това на хората, те си мислят, че съм имала тъжно детство. Аз наистина имах много повече отговорности от повечето си приятели, но това ми даде здрав гръб и въпреки трудните моменти, кълна се, че детството ми беше щастливо.
Ние не пътувахме в чужбина, нито ходихме до Дисниленд, както правеха повечето ми приятели - бяха казали на татко, че е твърде болен, за да лети. Това, което правехме обаче, е да прекарваме много време заедно. Говорехме много, научавах различни неща за детството му, гледахме телевизия и готвехме заедно във времето, в което не се налагаше да сме до болничното легло.
Спомням си живота преди сърдечния удар на татко. Той беше нормален баща, гонеше ме из хола на четири крака, преструвайки се, че е лъв, и ме гъделичкаше като луд, когато ме хване. Разбира се, бих предпочела да беше останал такъв, но въпреки че беше по-стар и се разболя, се радвам, че оживя след удара, защото иначе нямаше изобщо да го познавам.
Имам приятел, който почина на 37 след дълга битка с рака, оставяйки тригодишен син. Мисля си, че болестта определено е по-голям фактор в родителството, отколкото възрастта. Повечето от нас не знаят кога и дали ще се разболеят. Просто се качваме на родителската въртележка и се надяваме за най-доброто, независимо на каква възраст сме.
Да си родител на 50 като Джанет Джексън, която роди тази седмица? В това няма нищо лошо. Най-важното нещо е любовта. Ако можеш да дадеш на детето си това, значи си победител, независимо какво е подготвила съдбата за теб и семейството ти.
