Това не е коледна история. През осемдесетте Коледа не се празнуваше. Тогава очаквах Нова година и я посрещах с "Ирония на съдбата или С легким паром" през деня, шоу програмата на Хачо Бояджиев и балета на ГДР, а след "... и да ни е честита новата хилядо деветстот'н..." на Първия и Дунавско хоро, очаквах концерта на Супермакс и Курт Хауенщайн.
Чаках и вярвах, че следващата ще е по-хубава от предната. Бях на 20, животът ми беше добре подредена каша от илюзии, книги и "Студийно кино", и задължително се депресирах преди празници. Ей така, без повод. Работех в лаборатория на "Фотопропаганда" и от 7.30 до 17.00 стоях на тъмно сред проявители, фиксажи, кака Мирка за компания и разказите й за бай Миро, прасето и "да знайш какво сготвих вчера".
Излизах по тъмно от къщи, работех на тъмно и се прибирах по тъмно. Ръцете ми бяха станали тъмни, а велурените ми ботуши на петна. (Нашите ме молеха да ги хвърля, аз не давах, докато един ден брат ми не ги наряза с ножицата.) Пишех писма и пращах картички за празниците, защото се пращаха, ей така, по традиция.
И така, един 30-ти декември се прибирам, депресирана естествено, току-що изпратила няколко поздравителни картички и виждам писмо в пощенската кутия. Отворих я без трепет, погледнах плика: а, адресирано до мен, познай, не, не мога да позная, името ми е някак познато, но не мога да зацепя, кой е това. Написано на кариран лист, сгънат на две, писмо не много дълго, но не и кратко: "Здравей, ...извинявай, ...изгубих, ...студентска бригада, ...есента, ... не забравих, ... загоряло момиче, ... и огънят, ...и мирисът ти на море, ...а дъждът, ...помниш ли, ...искам, ...целувки, ..." И аз искам, и то сега, веднага.
Прескачах стълбите по две, прочетох писмото още два пъти, ами, двеста, може би, усмихвах се, смеех се, плачех, бях щастлива и нямах търпение бързо, по-бързо да дойде новата година. Да се посмея на тъпите шеги по телевизията, да изслушам "Да ни е честита!", да тропна едно дунавско на площада, да танцувам и да, нямах търпение да дойде януари: "...ще се видим, ще се целуваме..."
Само че януари е студено, а от онази нощ с дъжда, огъня и мириса на море е минало половин година и аз не съм по презрамки и шоколадов тен. Съжалявам, реалността тежи 60 килограма плюс пуловер и шал. А той е отслабнал, възмъжал, леко брадясал и в скиорско яке. Пич, та дрънка.
Дрънкам и аз, но глупости, само, за да се скрия от разочарования му поглед и светкавичното ми влюбване. Срещата ни е пълно фиаско. След тягостната вечеря в нек'ъв ресторант, излишните "защо?" и "как така?", се изпращаме дълго, без да има къде да консумираме любовното си разочарование. Влязохме в един хотел, уж, за да изпием по коняк в барчето, което се оказа затворено.
Изкачихме се пеша по стълбите, асансьорите не работеха, и без да усетим сме се качили на 10, 11, 12, 13 -ти етаж, а там, освен нас и дежурното осветление, няма никой. Вратите са отворени, килимите събрани, дюшеците един върху друг - явно върви ремонт. Озовахме се пред свободния избор на десетки свободни стаи и настаняване без регистрация.
Ура! Парното пращи, горещо е. Уморени от стъпала, коридори, празни стаи и празни приказки, въпросите се изгубиха. Нахвърлихме се жадни, гладни. Голи и потни се боричкаме върху натрупаните дюшеци и всеки един от нас обича другия по своя си, друга причина. Заради това, че аз не съм тази, за която той е мечтал; заради това, че той е това, за което съм си мечтала, но все пак не е той; заради това, че сме на двайсет и какво значение има, че не се обичаме, когато толкова много искаме да сме обичани; заради това, че няма какво да обясняваме и няма за какво да съжаляваме.
Някой ден, някъде, някой ще ни обича. В банята горещата вода изми следите, дюшеците поеха телата ни, сънят дойде мълчаливо и естествено. На сутринта станахме и излязохме от хотела. На входа си пуснахме ръцете, казахме си довиждане и, пред леко озадачения поглед на пиколото, тръгнахме в различни посоки. Не се видяхме, не се чухме.
С началото на новия век дойдоха коледните истории и приказките за чудеса, а "Ирония на съдбата" се оказа стар руски филм. Сега звънят джингъли и се лее крисмас настроение. Аз съм на 40, работя на светло и по пощата пращам редовно само данъчната си декларация, а склонността си към депресия преодолявам с разумното приемане на витамини и антиоксиданти.
Разбрах какво е да обичаш и да съм обичана преди години, в едно горещо лято, което премина в студена зима, пролет и така, до днес.
И един ден през декември избирам подарък в един магазин. На касата ме подканят да си взема от буркана с късмети. Защо не? Взех си листчето и прочетох: Някой те обича!
