Ако вярвате в поговорката, че белезите са картата на душата, то татуировките са сред най-издайническите знаци за нашите страсти, вкус и принадлежност.
Особено "бъбриви" са по време на по-топлите месеци през годината, когато количеството дрехи се свежда до нивото на бански костюм. Тогава всеки може да разгледа рисунките по тялото ви и да си каже: "Хммм".
В обобщен план историята на татуирането има психологически, исторически и културен контекст, които могат да сведат мастилото по тялото до няколко общовалидни послания. Макар че ако попитате човек с татуировка защо си я е направил, много вероятно е да чуете, че така изразява идентичността си. Тоест, че символът маркира само него и значим период от живота му.
Това рядко е вярно, най-вече днес, когато татуировките са част от пейзажа и се подбират, както едно време жените са си избирали нова прическа - с харесване на снимка и право в студиото.
Но ако погледнем на омастилените си тела в национален мащаб, само за България, може да видим какви тенденции са вълнували населението през различните десетилетия.
Понеже една от функциите на татуировките е точно това - да предава история, която няма да се махне с едно измиване:
Войниците, моряците, затворниците
Първото голямо студио за татуировки в България е българската казарма. През социалистическо време на татуировките у нас не се гледало с добро око, материалите са били подръчни средства, татуистът е самоук и е експериментирал на воля върху телата на войниците.
Тогава татуировките са един вид бунт срещу политиката, поставяща хората под един капъл. Но тъй като изкуството за рисуване по тялото все още прохожда, иглата се движела в лесна за изпълнение посока - с дати и имена, където не може да се допуснат грешки. Мастилото от цифри и думи всъщност е родено точно при военните, понеже в миналото е имало практична причина - за идентифициране на тялото на войника след смъртта му.
По практична причина са се татуирали и българските затворници, но с друга цел. В затвора те се делели на групи и за да е ясно кой под каква протекция се намира, си поставили отличителни знаци - символи на японската мафия "Якудза", заплашителни образи, отправящи предупреждение, или инициали като например КОТ (постоянен обитател на затвора).
Моряците са другата селектирана група в България, членовете на която през Живковите години са се татуирали, за да покажат, че по сърце са хора на откритото море. Използвали са символите, които виждат всекидневно - котви, вълни, платна, въжета, кораби. Както и това, което най-силно им е липсвало по време на работа - жените, които са изрисувани под формата на русалки.
Ерата на лошите момчета
През 90-те татуирането остава в полето на ъндърграунда. Появяват се първите студиа, но трябвало да познаваш човек, който да познава човек, който да те отведе при татуист. И едва след като намериш адреса и стигнеш до мястото, може да разгледаш моделите, които се предлагат. Накратко, хората са знаели какво правят, а татуировките рядко са били плод на спонтанно решение.
С оформянето на групировките обаче чувството за принадлежност и посланията се изместват. В тези години се създава модата за демонстрация на физическа сила, което създава и тенденцията за татуировки, асоцииращи се с насилие - хищни птици и животни, оръжия, капки кръв.
На мода идват и черно-белите ивици, известни като "пътеката" - татуировката на маите, символизираща единството на тялото и душата. Идеята е еднаква с тази на древните воини - внушаване на страх и респект. Местата, където се поставят знаците, също имали метафорично значение за агресия - мускулите, гърдите и юмруците, синонимът на мъжествеността.
Заедно с възхищението по организираната престъпност се моделира още една група на лоши момчета - феновете на рока и метъл музиката, които се причислявали негласно към любимите си банди, имитирайки татуировките им, алегория за гняв. Такива са сатанински знаци (черепи, рога, пентаграм, прилепи, змии и змийски езици), библейски мотиви (кръстове, ангели) и житейски травми (прободени сърца, рози с бодли).
Таблоидната вълна и секса
В десетилетията на Прехода в България каца и големият бум на култа към знаменитости, които изведоха статуса на татуировките от казармите към популярната култура. Вестниците и списанията преливаха от новини за известни личности, които сякаш имаха всичко - красота, богатство, популярност. От чисто човешкото желание да се доближим до влиянието им започна масовото copy-paste на мастилени рисунки.
Стожерите на тази мода тогава бяха Виктория и Дейвид Бекъм, които с всяко влизане в студиото раждаха нова тенденция. Култова и до днес си остава татуировката на китката на Пош Спайс, където пише името на съпруга ѝ, и "ръкавите" по ръцете на английския футболист.
Знаменитостите, които се повлияха от източните вярвания - Анджелина Джоли, Риана, Мадона, също оставиха следи в модата на татуировките с китайски символи, дракони и плетениците по дланите срещу лош късмет. Известните личности, които бяха от въздействието на списание "Плейбой", от друга страна, отпушиха вълна на пеперуди, лапички и заешки ушенца.
В ерата на звездните двойки Памела Андерсън и Томи Лий също се разписаха, поставяйки началото на татуировки на безименния пръст и допълващите се знаци за влюбени (две половинки на сърце, две птичета). И тъй като това бяха годините, в които жената се приемаше за сексуален обект на n-та степен, местата за татуировки по женското тяло бяха ханша, бедрата, гърба и врата.
"Само Господ може да ме съди"
След прецъфтяването на списанията за клюки и риалити предаванията в България се настанихме изключително удобно на дивана, откъдето може да обсъждаме най-интимните аспекти от живота на другите. Това, естествено доведе и до нова вълна в татуировките - мъдри цитати, с които общо взето казвате на хората да си гледат работата.
По отношение на мъдростта, трябва да се вметне една скоба. Умните слова не дойдоха от нищото. Те дойдоха от Facebook, който направи така, че всеки да звучи дълбокомислено и прозорливо.
Най-известният татуиран цитат на тази мода може би е "Само Господ може да ме съди", който много хора свързват с българските плеймейтки, но всъщност това е заглавие от песен на Тупак - Only God Can Judge Me от 1996 г. Смята се, че изразът идва от арабска притча, която разказва как човек понякога прави не особено етични избори, за да оцелее.
Освен рапърските рими сред изрисуваните послания на мода са думи на Руми, Далай Лама, Шекспир и Оскар Уайлд.
От "Instagram, обичай ме" до "Аз съм българче, обичам"
От желание за принадлежност до сляпо имитиране, днес татуирането в България се вля в световната мода на социални мрежи - с репродукции на известни картини, 3D образи, минималистични изображения, панделки и летящи птици, олицетворение на феминизма и свободата.
Естетиката днес е много нива над първите татуировки, защото все пак живеем във време, в което консумираме съдържание през очите си и тъй като студиата са на всеки ъгъл, съвременните хора ги третират като магазини.
Мастилото вече е аксесоар, сходно на всяка дреха или бижу, тръгващо от хисптърско-милениалската философия, че човек трябва да използва всички възможни средства, за да изразява себе си. Стига да изглежда добре на снимка, защо да не си направиш татуировка? За психологията обаче тенденцията към шарените тела има и по-дълбока причина от суетата. Твърди се, че чрез татуировките се търси път към утвърждаване и търсене на внимание.
От една страна, поколението на милениалите преживява по-чести кризи на идентичността заради парадокса на големия избор (твърде много опции има под слънцето и не знаем къде да си намерим място). А от друга - с профилите си във всички социални платформи се чувстват наблюдавани под лупа. Ето защо, когато разберат нещо за себе си, изпитват желанието да го показват на всички останали през цялото време.
Нуждата да заявиш себе си на наша почва зави и в посока татуиране на исторически личности и национални символи. През последните години определени събития посяха мисълта в някои групи, че българската им идентичност е поставена под въпрос и те отговориха с картини на Ботев и Левски върху телата си.
Да кажеш на другите кой си с картинка е толкова стара и дълга история, че може да ви се завие свят. Хората отдавана използват телата си като витрина за разнообразни хрумвания, което може да има и универсално послание, не само лично - че някои хора ни споделят историите си през рисунки (с хубавите и лошите им моменти) и ако вярваме на онзи цитат от Facebook, че мъдрият човек се учи от грешките на другите, не е лошо да им хвърлим един поглед.
