Преди кандидат-студентския ми изпит по литература родителското тяло, филологическо по душа и образование, раздаде ясни инструкции. Те обаче не бяха да пиша добре и да защитя силно тезата си в съчинението.
Бяха далеч по-лаконични - да пиша КРАСИВО. Поне първите две-три страници.
Дадох каквото можах от себе си и отправих пожелание на поколенията след мен да не им се налага да пишат красиво, вместо да пишат добре.
Затова, когато от телевизора долетя новината, че след създаването на сайт, посветен на почерка на възрожденците ни, деца се опитват да пишат като Васил Левски и Христо Ботев, се изумих.
Страницата е посветена на възстановяването на почерците на българските революционери и тя сама по себе си е великолепен проект, в който са вложени много труд, желание и страст. Изключително любопитно е да научим как са писали не само Левски и Ботев, а и Райна Княгиня с Георги Раковски.
Това е специфично интимно докосване до част от личностите им, която е слабо позната и в същото време много интригуваща.
Хубавото спира дотук. И до същия репортаж, в който учителка се хвали, че ученик "си оправил почерка", защото се е опитал да пише като Раковски. Защо децата трябва да пишат като някой друг, бил той Раковски, или Левски? В 2026-а година краснописът не само не е отживелица, но и явно учениците продължават да бъдат сериозно тормозени с него.
Мъката с ченгелчетата, бастунчетата и тесните и широки редове очевидно още обладава класните стаи.
Въпреки че в дигиталната ера писането на ръка е все по-сериозна отживелица.
Клавиатурата все повече "изяжда" химикалката и в това няма нищо чак толкова страшно. Идват поколения, за които писането на ръка ще е повече екзотика, отколкото ежедневие.
По тази причина е по-разумно да се отдели време учениците да се запознаят не само с почерка на Левски, Раковски и Райна Княгиня, но и с идеите и делата на възрожденските ни личности. Иначе е поредното занимание за малките, което кънти на кух патриотизъм без реална стойност.
След това те могат да бъдат научени и че почеркът е нещо строго индивидуално, така, както е било и при възрожденците ни.
Че някои ще запазят ръкописния си почерк, близък до зазубрения на чина, но други, като мен например, спонтанно ще започнат да пишат печатно. Че едни ще пишат като след урок по калиграфия, а на други едвам ще им се разчита почеркът с вид на току-що надраскано ЕКГ.
А кой възрожденец как е писал е най-добре да оставим на организации като "Писана история", която дигитализира почерците на възрожденците ни.
Всъщност без омраза към красивото писане на ръка е по-вероятно децата да се запалят по него. Или да започнат да го изследват. Или и двете.
Ако има нещо, което истински си струва да се предаде на учениците, то не е как да наподобят почерка на Васил Левски или Христо Ботев, а защо думите и делата им се помнят и днес. Как са мислили, как са писали - не като почерк, а като идеи.
Защото почеркът, колкото и да е красив, е просто инструмент. А мисълта - тя е тази, която остава.
