Стоиш в дома си и обикаляш нервно около свещената масичка, върху която стои домашният телефон. Чакаш да ти се обади момчето или момичето, с което си се разбрал/а да се чуеш. В един момент решаваш, че ще направиш първата крачка.
Вдигаш телефона и посягаш към шайбата (да, шайбата), но разбираш, че съседът отново е запушил линията. Бесен затваряш телефона - не с приплъзване на палеца, а с трясък на слушалката.
Това е ситуация, която много от днешните тийнейджъри не могат да си представят. Може би са виждали нещо подобно само на филм. За тях комуникацията по телефона е нещо лесно, достъпно, почти безпроблемно. Където и да се намират е нужно само да бръкнат в джоба си, да докоснат стъкления екран няколко пъти и могат да се свържат с когото пожелаят. "Невежеството е блаженство", наистина.
Не са чак толкова далеч в миналото времената, в които телефонната комуникация не беше толкова проста. А понякога забравяме и историята, довела до това да можем да комуникираме помежду си от далечно разстояние. Всичко започва още на 10 март 1876 г., когато Александър Греъм Бел успява да накара своят телефонен апарат да проработи. Първите думи, предадени по телефона, гласят: "Г-н Уотсън, елате тук. Искам да ви видя" и са насочени са към Томас Уотсън - асистентът на Бел, който е в други край на линията в съседна стая.
Над 140 години по-късно животът без телефон изглежда немислим. Възможността да чуеш всекиго в почти всяка точка на планетата и във всеки един момент е нещо, което отдавна вече сме приели за даденост.
Развитието на мобилните технологии премахнаха стационарността на телефоните, вкараха ги в джобовете ни, а впоследствие ги превърнаха и в миниатюрни компютри. Днес смартфоните постоянно са в ръцете ни и ги приемаме за даденост.
Но макар учениците да нямат спомен за свят без мобилните телефони, родените през миналото хилядолетие са запомнили поне нещичко. Как се е стигало до скандали, че някой говори твърде дълго и запушва линията, как набирането не ставаше с бутони или докосване, как за да позвъниш от улицата, наблизо трябваше да има кабинка...
В нашата галерия ви припомняме някои славни особености на ползването на телефон през 80-те и 90-те години на миналия век.
Неща, които много възрастни са забравили, и за които много деца дори не подозират. Сетете се пак за тях следващия път, когато гледате някой клип от YouTube на смартфона си или говорите с някой приятел от най-затънтеното място в страната, където сте отишли на пикник или почивка.
"Уличен телефон... бутоните и слушалката са дом на толкова микроби, че..." Е, колко да са били? Няма как да са били повече отколкото са днес по дръжките на вратите в обществените сгради. Или по дръжката на количката в супермаркета. Или по седалките в таксито. Или дръжките в градския транспорт. Или по който и да е от останалите 20-30 обществени предмета ежедневно пипани от хиляди хора, за които всеки читател би могъл да се сети. Ако можеше и авторите да се сещат, щеше да е чудесно. * * * "Първият мобилен телефон, който може да бъде държан в ръка, е представен от Motorola през 1973-а и тежи цели 2 килограма." Не. Случило се е около 15 години по-рано и телефонът е бил съветски... колкото и да е странно. И е тежал около 500 грама. https://sohabr.net/post/197880/?version=19364 И може да ви се стори още по-странно, но вторият пак не е на Моторола, а е български. Базиран на оная съветска концепция от предния линк. https://www.sandacite.bg/1965-първият-български-gsm/ Това, което представя Моторола през 1973 е концепцията за клетъчните телефони. Но първите мобилки са радиотелефони с централна базова станция за ограничен брой абонати.
Комуникацията на миналия век: "Иване пребирай се да обядваш" провиква лелка от балкона. "Петре смени канала" каза бащата от дивана. Клаксон пред блока, да слиза авера че закъсняхме. Чертането на карта да ти покажат пътя.
Милениалите няма да повярват, че може да се живее и без мобилен, че и без телефон изобщо. В тийнейджърската ми възраст телефони у дома имаха не повече от 1/4 от приятелите и съучениците ми. И пак се свързвахме, и връзките ни бяха по-здрави. Ами междуградските! За да говориш с някого в провинцията се подаваше покана в кварталната поща, обикновена, бърза или светкавична. Светкавичната беше след часове, обикновената след дни. В уговорения ден и час събеседникът отиваше в своята квартална поща и след още чакане се провеждаше разговор. От тогава ми е останал навикът да набирам само, когато е нужно и имам какво да кажа. И сметките ми са от порядъка на 2.50 при 10.8ст/минута. Не помня междуградските цени, градските бяха до 70-те 2ст, след това 5. В дома на родителите ми прокараха телефон чак, когато се бях оженил и изселил. В новия ми дом, чак когато се появиха първите мобифони. А за системата, да не говорим. Веднаж, вече през 80-те, след няколко неуспешни опита, казах на лелката в кварталната поща "Системата ви е от Балканската война!". Тя гордо ме контрира "Не е от Балканската война, другарю, от 29-та година е". Но пък, тая система ме отърва от една прибързана женитба. С една дама бях стигнал до обмисляне планове за брак. Но нито тя, нито аз, имахме телефон у дома. Свързвахме се, като я търсех на работа по улични телефони. Веднаж се свързах след като бях обиколил 5-6 улични автомата, които или не работеха или ме свързваха с месокомбината и 12-та аптека. Тя ми каза нещо накриво, на което, при нормални обстоятелства, не бих обърнал внимание. Но тогава бях бесен, треснах слушалката и повече не я потърсих.
През 80-те телефонни разговори чрез кварталната поща ...., хм, чини ми се, че не беше точно така. През 70-те - да, но 80-те ... През 80-те АТЦ-тата бяха въведени вече почти навсякъде. Обаждахме си се на баби, дядовци и роднини по селата или пък те ни се обаждаха. Тогава до пощата се прибягваше, ако си на морето, а в поч.станции нямаше телефони по стаите. Тогава ходиш в пощата. Чакаш да те повикат в еди кой си номер кабина и така. Но верно, сега като се замисля, тогава телефонните разговори нямаха нищо общо стова, което е сега. Бабата и дядото /или само единия/ са на село, децата им и внуците в града и я се чуят веднъж в месеца, я не. А разговорът обикновено не трае повече от 2-3 минути. Как сте, добре сме, как са децата, слушат ли, върви ли училището и толкова. Сега ги слушам някои дърдорят по 10 минути, само за да се разберат къде и кога да се чакат, примерно или пък да вземе ли хляб от магазина или не. В много случаи "джисийемъ" е и средство за демонстриране на престиж. Някой/някоя дърдори в рейса вече 40 мин. Един вид - вижте ме сега колко безплатни минути имам и как съм се уредил/а или пък - въобще не ми пука за разходите ...
"Веднаж се свързах след като бях обиколил 5-6 улични автомата, които или не работеха или ме свързваха с месокомбината и 12-та аптека. Тя ми каза нещо накриво, на което, при нормални обстоятелства, не бих обърнал внимание." Готина история Несгодите да ползваш услугите на БТК...
Тогава нямаше БТК. Компаниая още беше мръсна кап. дума. А самчо изглежда е ползвал услугите на АТТ. И с АТЦ, като нямаш телефон у дома, ползваш кварталната поща. Тогава още нямаше улични автомати, в които пускаш стотинка след стотинка.
Дедото я закрил кифлеещата. То наистина, и аз да обикалям 5-6 телефона да търся къде да говоря и аз ще се изнервя. А иначе добре, че се развиват технологиите, кофти тръпка беше това да набираш номер с 300 зора и на финалната права да нацепиш грешната цифра.