Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Ирландецът" на Скорсезе - гангстерският епос на малкия екран

"Чух, че боядисваш къщи."

Това казва Джими Хофа на Франк Шийрън - Ирландеца при първия им разговор по телефона. Хофа е профсъюзен лидер и един от най-влиятелните хора в САЩ през 50-те години на миналия век. Шийрън е ветеран от Втората световна война, обикновен член на профсъюзa и човек, който – очевидно - "боядисва къщи".

С други думи убива хората, които приятелите му от италианската мафия му посочват.

Този израз толкова впечатлява писателя и бивш прокурор Чарлс Бранд, че той го използва за заглавие на книгата си, посветена на живота на Шийран и мистериозното изчезване на Хофа през 1975 г. (у нас книгата излезе със заглавие "Ирландецът", изд. Сиела, 2019 г.). Книгата, създадена въз основа на интервюта с истинския Шийран, така впечатлява Робърт Де Ниро, че той предлага на приятеля си Мартин Скорсезе да направят филм по нея. Убеждават Джо Пеши да излезе от своята неофициална пенсия и да се върне на екрана, а великолепното актьорско трио е завършено Ал Пачино – в първия филм, който снима със Скорсезе.

Резултатът е киномагия, която, за огромно съжаление, няма да видим на кино. Скорсезе създава тричасов гангстерски епос, в който заедно с Робърт Де Ниро потупват дружески зрителя по рамото и го повеждат по сложните пътеки на една житейска история, изпълнена с приятелство и насилие, вярност и предателство, равносметка и разкаяние.

"Ирландецът" вече е достъпен за гледане и у нас - в Netflix от 27 ноември - и чакането за него си заслужаваше.

Историята

В центъра на филма е Франк Шийран - Ирландеца (Де Ниро). Чрез неговата история, представена като спомените на един възрастен, инвалидизиран гангстер на прага на смъртта, Скорсезе всъщност ни потапя в един особен период в американската история, за който в България не знаем почти нищо. Период на профсъюзни войни, опити на държавата да разбие мафията и на мафията да овладее както профсъюзите, така и държавата.

За Шийран, който след войната работи като шофьор и изкарва някой-друг допълнителен долар с разни шмекерии, животът поема в съвсем различна посока, когато служебният му камион закъсва. На помощ се притичва кротък и отзивчив непознат. Тази случайна среща ще се повтори след първите съдебни проблеми на Франк.

Този път обаче той ще разбере името на мъжа – Ръсел Буфалино (Джо Пеши), един от най-влиятелните хора в италианската мафия в Щатите, радващ се на завидно – може би единствено по рода си – уважение от всички босове, а и не само.

Пеши като Буфалино

Буфалино ще отвори за Франк вратите на един нов свят. Такъв, в който "шмекериите" отиват на съвсем различно ниво. Свят на лихвари, рекет, побои, а нерядко и "боядисване на къщите" на онези, които са прекрачили някоя недопустима граница.

Именно Буфалино е човекът, който среща Франк с Джими Хофа (Ал Пачино) – темпераментен профсъюзен лидер, с когото всички се съобразяват. Причината е огромният пенсионен фонд на профсъюза и склонността на Хофа да дава заеми от него на онези, които знаят, че трябва да заделят малко и за своя благодетел.

С времето Шийран изгражда приятелство и с Хофа, който му помага да започне издигането си в профсъюза. Но всеки рано или късно плаща за греховете си и профсъюзният лидер не е изключение, което допълнително го озлобява.

Така в един момент Франк се озовава между чука и наковалнята. От едната страна са Ръсел Буфалино и мафията, от която въпреки своя ирландски произход Шийран е станал част. От другата е Хофа, който в търсенето на възмездие започва да стъпва по твърде тънък лед.

Майсторството

Netflix, които единствени склониха да дадат пари на Скорсезе за гигантския бюджет на този филм, постъпиха разумно като позволиха "Ирландецът" да обиколи няколко кина в Щатите преди премиерата в тяхната стрийминг платформа. Така той ще може да влезе в борбата за наградите "Оскар", а потенциалът за отличия е навсякъде. Като за начало, в играта на "старите кучета".

Есенцията на "Ирландецът" е заложена в лицето на Де Ниро. Там неговите вътрешни терзания намират своето външно отражение. С мимики и поглед той разказва истории, които реплики не биха могли да представят така въздействащо.

Неговият персонаж Франк Шийран е престъпник, убиец, главорез, че и не особено добър баща. Сценарият, режисурата и играта на Де Ниро обаче не позволяват да погледнеш на него като на злодей. Той е мъж, верен на своите принципи, който прави това, което счита за редно и необходимо. Нищо че понякога то е извън закона.

Двамата му най-близки приятели са олицетворения на двете крайности, които той балансира.

Ал Пачино като Джими Хофа

Пачино е като тиктаща бомба в ролята на лесно палещия се и често крещящ Хофа. В героя сякаш постоянно гори бурен пламък – в определени моменти той прави Хофа изключително харизматичен, но понякога го превръща и в непреклонен твърдоглавец, който не мисли за последствията. Пачино улавя този плам и той струи от него във всяка сцена; дори в онези, в които персонажът му вече е над 60-годишен.

В другия ъгъл е кроткият, анализиращ Ръсел Буфалино. Перфектният медиатор, което му печели и такова уважение в мафията. Роля, в която Джо Пеши се разполага като в удобно легло. Неговият екранен Буфалино никога не казва повече от необходимото и убеждава с поглед, който сякаш човърка в събеседниците му, за да му разкрие техните притеснения, желания и слабости.

Десетки молби са били необходими за убеждаването на Пеши отново да застане пред камера. Резултатът е доказателството, че понякога има смисъл да си упорит.

Подмладяването

Може би единственото притеснение преди излизането на "Ирландецът" беше как ще изглеждат лицата на тримата главни актьори, подмладени дигитално с няколко десетилетия. Резултатът обаче е по-скоро сполучлив, като Пеши е този, чието лице поне в началото най-много изглежда неестествено. С потапянето в историята обаче зрителят започва да обръща все по-малко внимание на това.

Интересното е, че издайнически всъщност се оказват стойките и походките на актьорите. Особено при сцените с Де Ниро и Пачино понякога има моменти, в които техните 40, 50-годишни версии ходят по-бавно, понякога дори неуверено, и леко прегърбени. Само тогава прозира истината – че въпреки дигитално загладените бръчки, всъщност гледаме доста по-възрастни актьори (Де Ниро и Пеши днес са на 76 години, Пачино е на 79).

Именно тази технология толкова оскъпи филма, че да застраши неговото създаване. Преди, разбира се, Netflix да се намесят и най-вероятно да загубят много пари, инвестирайки в проект, който трудно ще успее дори да излезе на нула, а за печалба – да не говорим.

Но можем ли да се сърдим на Скорсезе, че е държал тези три легенди да играят по-младите версии на героите си, вместо да разчита и на млади актьори? В никакъв случай, даже трябва да сме му благодарни, защото така разказът му е много по-консистентен и убедителен.

Все пак в основата на "Ирландецът" заляга идеята за равносметката. За онова, което остава зад нас – доброто и лошото. Именно затова да виждаме едни и същи лица през годините, които минават на екран, е от основно значение.

А и сякаш 77-годишният Скорсезе сам прави равносметка за себе си и своята кариера. Обръща се към гангстерския жанр, с който мнозина го свързват най-вече, макар самият той да държи и на "останалото" си творчество (може да прочетете повече в "Разговори със Скорсезе", Ричард Шикъл, изд. "Колибри", 2016 г.). Търси новото в него, онова, което не е показвал в класики като "Добри момчета" или "От другата страна". И го намира в една истинска история.

Сценарият

Заслуга за това има сценарият. "Ирландецът" на Чарлс Бранд не е кратка книга. С допълненията достига 430 страници, изпълнени с толкова много мафиоти, профсъюзни дейци, убийства, съдебни дела, че прочетеш ли я, неизбежно ще се запиташ как би било възможно всичко това да се събере във филм, пък бил той и тричасов.

Сценаристът Стивън Зейлиън ("Списъкът на Шиндлер") дава отговора и смело подава заявка най-малкото за номинация за "Оскар" за адаптиран сценарий.

Зейлиън е открил основните теми в онова, което Шийрън е споделил на Бранд по време на писането на книгата, и ги е заложил в сценария си като нишки, които да се развиват от началото до края му въпреки неизбежната плетеница от герои и събития.

Най-голямото богатство на сценария на Зейлиън е в това, че резултатът е филм, даващ нещо повече на онези, които са прочели книгата. Същевременно, ако първо гледате "Ирландецът", а след това хванете книжния оригинал, тази истинска история ще се разкрие пред вас повторно с много повече детайли и дълбочина, невъзможни за показване на екран.

Финалът

Колкото и труден за финансиране проект да е бил "Ирландецът", тук Скорсезе е имал възможност да се радва на свобода, която малко режисьори имат. Той получава колкото време му е необходимо, за да разкаже историята си. Недоволни има сега и ще има и занапред от времетрането - почти 3 часа и половина. С право ще кажат: "Тук можеше да се сгъсти малко, там да се поореже".

"Ирландецът" обаче умишлено е по-бавен, а с това и по-дълъг филм. Скорсезе дава време – на сценария, на актьорите си и на самия себе си, за да бъде разказана тази история подобаващо.

В началото по-често прескача от един декор на друг, от сцена в сцена, макар и не с онази бясна скорост от "Казино" (1995 г.). Първите 40 минути са отделени на това да ни запознаят с Франк и да обяснят как един ирландец намира място сред италианските мафиоти. Тогава Скорсезе ни представя Джими Хофа и забавя темпото, за да покаже как се изграждат отношенията между профсъюзния лидер и Шийран. Темпото се забавя още около централния момент – вероятната истина зад изчезването на Хофа. Тук на преден план започват да излизат емоциите на героите.

По отношение на темпо финалът изглежда напълно лишен от енергия: времето за действие е минало, сега е ред на равносметката. Затова филмът също става по-слабо "подвижен" - насеченият монтаж отстъпва на по-дълги сцени.

Майсторски Скорсезе дава живот на лентата си и я синхронизира с главния герой. Също като него, и тя не е така пъргава с отминаването на годините. Краят наближава - в житейския и филмов смисъл.

Може би легендарният режисьор се опитва да ни каже нещо и за самия себе си? При всички положения трябва да сме благодарни на неговата упоритост, на Де Ниро, Пачино, Пеши, Зейлиън, Бранд и всички останали от солидния поддържащ актьорски състав за това, което "Ирландецът" е.

И можем само да съжаляваме, че не можем да съпреживеем тази история на голям екран.

Най-четените